Реч при откриването в испанския културен център "Сервантес" на инсталацията "Разтоварването" от Борис Мисирков и Георги Богданов – своеобразен фотографски мейкинг на изложбата на Пабло Пикасо в София, включващ лицата, които са я разтоварвали, подреждали и организирали:


Уважаеми дами и господа,

Знаете го човечеството, на което и ние принадлежим – страда от фикс идеи. Една от тях е да открие формула, по която да измерва значимостта на изкуството. През вековете са правени различни предложения, но всичките - недостатъчно добри, което има и добра страна – оставяли са място за следващите. Така че мисля да се възползвам от шанса, който ми дават Мисирков и Богданов тук, в центъра „Сервантес“, в центъра на София, за да опитам и аз.

Ето я моята формула: Колкото по-голямо е едно изкуство, толкова повече живее извън изкуството. На испански би трябвало да звучи така: La Grandeza de un Arte vive mas alla del Arte.

То, голямото изкуство, без да напуска сакралния свят, става част от профанния, плете сюжети из него, активира обитателите му. Заслужава си, например, като скромен естетически размисъл, да сметнем колко човекодни на дървосекачи са били необходими за дървения материал, вложен в сандъците за изложбите на Пикасо досега и особено за брошурите, каталозите, албумите и книгите върху творчеството му. И какво възнаграждение в евро са получили въпросните дървосекачи. А защо да не изчислим по статистически показатели и каква част от него те пък са вложили в алкохол. И после да направим същото с възнаграждението, което за работата си около Пикасо са получили пазителите, шофьорите, пилотите, майсторите, охранителите, изкуствоведите, кураторите, хамалите, чистачките, осветителите, адвокатите и пр., и пр., като прибавим и бутилките за всички откривания на изложби, годишнини, празници, коктейли, обеди, вечери и т.н. в чест на художника. За да отговорим на един ключов въпрос: колко литра вино и концентрати са изпити заради това, че Пикасо съществува.

А колко бебета са се родили? Въобще не става дума за поредното пикантно ровене в личния живот на артиста. Колкото желан и ентусиазиран любовник да е бил той, това е пренебрежима величана. В Европа, особено през втората половина на ХХ век и особено между студентите, за да направиш впечатление на своята избраница, й говориш за Пикасо. Или тя на теб. Въпросът е в колко от случаите това е довело да сексуална близост и в резултат на нея се е чул бебешки плач.

Ами петролът? Пак не става дума просто за самолетите и камионите, разнасяли Пикасо по четирите краища на света, а за всеки, който се е качвал поне веднъж на автомобила си, за да види картините на прочутия майстор, не рядко прелитайки преди това океана или някоя по-кратка дестинация. Ако се вярва на премерените частнонаучни измислици на Пелевин, че петролът се получава от изгнилите в недрата на земята трупове на динозаври, то тогава въпросът е: колко динозавъра са били необходими досега за движението, предизвикано от Пикасо?

Ами каква част от потока на съзнанието, пресметната в минути и часове, е била заета от дребния набит андалусец? И при това тук не са важни изкуствоведите и критиците, авторите на статии, студии и дисертации за него, защото те отново са пренебрежима величина. Важно е колко всеки от нас, докато се е занимавал или е трябвало да се занимава с друго, е мислил за Пикасо. Сигурно не е чак толкова много, но събрано в едно от главите на всички жители на планетата, нищо чудно да се окаже повече, отколкото сме мислили за атомната бомба или за глобалното затопляне.

Ето къде обаче е опасността: докато няма как да съжаляваш, че не си атомна бомба или глобално затопляне, то за Пикасо не е така. Някъде в края на съзнанието проблясва желание – де аз да бях той. Прогонено веднага, разбира се. Но не от всички. Заслужава си на базата на медицинска информация да се пресметне колко от хората, които не крият желанията си, т.е. тъй наречените луди, през последните 70 години са се мислили за Пикасо. Сигурен съм, че на всяка негова изложба, включително и на тази, има поне един такъв. Аз самият не съм извън подозрение.

Е добре, може да не искаме да сме точно Пикасо, но поне малко се срамуваме, че не сме, изпитваме някакво неудобство, сякаш надничаме през ключалка. Към профанния свят, естествено, което обяснява защо инсталацията може да се види само с половин око. И трябва специално да благодарим за този обърнат поглед към Пикасо на Богданов и Мисирков, на Еми Барух и на домакините от центъра „Сервантес“, защото те фактически са ни подсказват как да излезем от неудобното положение, в което ни поставя голямото изкуство – като всеки усърдно си гледа работата, бил той фотограф, куратор, галерист, критик, дървосекач или просто безделник…