Алеко в Софийската опера
Между изкуство и изкуствено
Поредната премиера на Националния ни оперен театър обедини две руски заглавия, създадени в края на ХІХ век. Операта ‛Алеко“, ако се опрем на справочните издания, за първи път се поставя в Софийската опера. Едноактната творба е съчетана в една вечер с балетна постановка по Симфоничната сюита ‛Шехеразада“ . По принцип това е сполучливо решение; то обединява две композиции, написани почти по едно и също време, всъщност с разлика от 5 години, от съвсем младия Рахманинов и от зрелия Римски-Корсаков. Два сюжета се занимават с любовта, ревността и смъртта; единият, основан на поемата ‛Цигани“ на Пушкин, а другият – на ‛Хиляда и една нощ“.
Няколко думи за историята на операта. ‛Алеко“ е дипломната работа на 19-годишния Рахманинов. Сюжетът първоначално не е избран от него. През 1892 година бъдещите абсолвенти-композитори Конюс, Морозов и Рахманинов получили дипломното си задание и текста на либретото на Владимир Немирович Данченко по Пушкиновата творба. Студентът Рахманинов бил силно завладян от тази крайно романтична история. Защо ли? Защото обожавал поезията на Пушкин. Но го привличали и страстните цигански напеви. У свои близки обичал да слуша известната циганска певица Вера Зорина. Затова идеята за музикалното претворяване на такъв сюжет попаднала на място. Разбира се, той се опира на руската традиция, без ориенталщини. Любовната драма, разказана за по-малко от час, е следната: циганинът Алеко има любима жена Земфира. Тя му изневерява и той убива и нея, и любовника й. Циганите го прогонват от табора, защото не желаят да живеят с убиец.
Гледах и слушах спектакъла на Софийската опера два пъти – с два състава (за някои герои, неясно защо, изпълнителите стигат и до четирима на роля). В случая, без да искаш, отделяш слушането от гледането – защото между музиката и сцената нямаше особена хармония и естетическо единомислие.
Но първо - за музикалната страна на спектакъла. Операта, макар и младежка творба, е завладяла диригента-постановчик Емил Табаков, за когото и като композитор този опус представлява интерес. Струва си да покажеш идеите, подхода на бъдещия майстор на мащабната симфонична драматургия. Защото на оркестъра е дадена много важна, същностна задача. А и е силна музика, изтъкана от запомнящи се теми, конструирана чрез лайтмотивни прийоми в техниката. И заедно с хубавите арии, хорове, песенни моменти и не толкова развити ансамбли, оркестърът е много, много важен. А когато този оркестър се води от диригент като Емил Табаков, той звучи толкова интензивно, вибриращо, мелодично, плътно и с максимален обем, сякаш е поставен на авансцената, а не в ‛кошарата“. И динамиките, и темпата, и щрихите – всичко бе пипнато в името на един прочит, който борави естествено с езика на музиката, за да въведе всички участници в музикалното в него. При този подчертан симфоничен драматизъм и красива мелодия, при толкова добре изведена драматургия от диригента, оркестъра и певците, се очакваше и режисьорът да изгради подходящата среда за тази всъщност битова драма. Режисьорката Вера Петрова и художничката Марина Иванова са пренесли действието в големия град, някъде в първите десетилетия на ХХ век, с помощта на до болка познат вече мултимедиен ход – екран на стената, на когото е гласувано излишно много доверие. И което той, естествено, не оправдава. В трактовката на Петрова Алеко, преди да срещне циганския табор, е самотен бандит в големия град, в какъвто се превръща отново, след като племето го отстранява. (Този наратив върви предимно по време на оркестровите номера – като интродукция или интермецо, или по време на танците.) Имаше направо покъртителни идеи – като тази Алеко да вае статуя на Земфира, за да се покаже развитието на техните отношения; статуята по-късно се превръща в куклата, необходима за магия... Историята на Алеко се дописва - неясно защо. Никаква нужда няма от този допълнителен ‛коридор на съзнанието“. Сценичното пространство се двоумеше между екрана, панелите на релси, които го пресичаха и начупваха (доста шумно, впрочем, и пречеха на музиката, която все пак е основното нещо в операта), циганите бяха облечени ‛целите в бяло“ - най-вероятно, за да контрастират на черното облекло на Алеко, на червено-черното на Земфира - как иначе ще се материализира клишето за страстната циганка... Винаги съм настоявала да се дава шанс и на публиката – да почувства, да помисли, да доразкаже за себе си, да остане с изкуството и след като е свършила срещата с него.
И сега към певците. Ролята на Алеко е поверена на Юлиан Константинов и на Александър Крунев. Много харесвам гласа на Константинов, харесвам излъчването му. Той има красиво и интелигентно сценично присъствие. Но на премиерата не беше в познатата от по-рано форма. И вероятно заради притеснението си напрягаше много гласа и звукът губеше качества. Имаше и някои, чисто музикални, неточности...Наистина жалко! Александър Крунев в същата роля бе по-точен, но и по-схематичен, някак плакатен – с много ограничена музикална отзивчивост към красивото оркестрово фразиране, което често сякаш беше от друг, паралелно течащ спектакъл.
Двете изпълнителки на Земфира, които можах да чуя и видя – Цветана Бандаловска, и Радостина Николаева - добре защитиха ролята. Бандаловска излъчваше по-невинна, по-колоратурна, повече жертва на любовта Земфира, докато Радостина Николаева бе по-изкусителната, богата на нюанси и цветове в интерпретацията си. И по-пластична! Старият циганин Ангел Христов, макар и с грапавини, бе доста по-интересен от Пламен Кумпиков, чиято неувереност твърде ясно си личеше. Август Амонов, солист на Мариинския театър, е типичен руски лиричен тенор и много подходящ за ролята на Младия циганин, при това извънредно точен в интонацията и във височините, за разлика от Цветан Цветков. Хорът все още има да се спява, особено в началото при жените. Все пак, във втория спектакъл бе по-добър. Не можах да проумея хореографския замисъл на танците в ‛Алеко“ – от автора те са обявени като женски и мъжки, но в операта бяха смесени – с наивна, да не кажа привидна хореография.
Да, сцената предлага немалко неудобства за слуха и визията, но въпреки това си струва да се влезе на това представление – защото хубавата музика доминира, защото артистите и оркестъра се водят от голям музикант. И това се чува много добре, въпреки вокалните перипетии. Още по-изразителна и красива музикално звучеше ‛Шехеразада“. Въпреки прекрояването на музикалния текст в името на хореографския замисъл. Но не мога да не подчертая великолепните сола в ‛Шехеразада“ на младата цигуларка Теодора Христова.
Поредната премиера на Националния ни оперен театър обедини две руски заглавия, създадени в края на ХІХ век. Операта ‛Алеко“, ако се опрем на справочните издания, за първи път се поставя в Софийската опера. Едноактната творба е съчетана в една вечер с балетна постановка по Симфоничната сюита ‛Шехеразада“ . По принцип това е сполучливо решение; то обединява две композиции, написани почти по едно и също време, всъщност с разлика от 5 години, от съвсем младия Рахманинов и от зрелия Римски-Корсаков. Два сюжета се занимават с любовта, ревността и смъртта; единият, основан на поемата ‛Цигани“ на Пушкин, а другият – на ‛Хиляда и една нощ“.
Няколко думи за историята на операта. ‛Алеко“ е дипломната работа на 19-годишния Рахманинов. Сюжетът първоначално не е избран от него. През 1892 година бъдещите абсолвенти-композитори Конюс, Морозов и Рахманинов получили дипломното си задание и текста на либретото на Владимир Немирович Данченко по Пушкиновата творба. Студентът Рахманинов бил силно завладян от тази крайно романтична история. Защо ли? Защото обожавал поезията на Пушкин. Но го привличали и страстните цигански напеви. У свои близки обичал да слуша известната циганска певица Вера Зорина. Затова идеята за музикалното претворяване на такъв сюжет попаднала на място. Разбира се, той се опира на руската традиция, без ориенталщини. Любовната драма, разказана за по-малко от час, е следната: циганинът Алеко има любима жена Земфира. Тя му изневерява и той убива и нея, и любовника й. Циганите го прогонват от табора, защото не желаят да живеят с убиец.
Гледах и слушах спектакъла на Софийската опера два пъти – с два състава (за някои герои, неясно защо, изпълнителите стигат и до четирима на роля). В случая, без да искаш, отделяш слушането от гледането – защото между музиката и сцената нямаше особена хармония и естетическо единомислие.
Но първо - за музикалната страна на спектакъла. Операта, макар и младежка творба, е завладяла диригента-постановчик Емил Табаков, за когото и като композитор този опус представлява интерес. Струва си да покажеш идеите, подхода на бъдещия майстор на мащабната симфонична драматургия. Защото на оркестъра е дадена много важна, същностна задача. А и е силна музика, изтъкана от запомнящи се теми, конструирана чрез лайтмотивни прийоми в техниката. И заедно с хубавите арии, хорове, песенни моменти и не толкова развити ансамбли, оркестърът е много, много важен. А когато този оркестър се води от диригент като Емил Табаков, той звучи толкова интензивно, вибриращо, мелодично, плътно и с максимален обем, сякаш е поставен на авансцената, а не в ‛кошарата“. И динамиките, и темпата, и щрихите – всичко бе пипнато в името на един прочит, който борави естествено с езика на музиката, за да въведе всички участници в музикалното в него. При този подчертан симфоничен драматизъм и красива мелодия, при толкова добре изведена драматургия от диригента, оркестъра и певците, се очакваше и режисьорът да изгради подходящата среда за тази всъщност битова драма. Режисьорката Вера Петрова и художничката Марина Иванова са пренесли действието в големия град, някъде в първите десетилетия на ХХ век, с помощта на до болка познат вече мултимедиен ход – екран на стената, на когото е гласувано излишно много доверие. И което той, естествено, не оправдава. В трактовката на Петрова Алеко, преди да срещне циганския табор, е самотен бандит в големия град, в какъвто се превръща отново, след като племето го отстранява. (Този наратив върви предимно по време на оркестровите номера – като интродукция или интермецо, или по време на танците.) Имаше направо покъртителни идеи – като тази Алеко да вае статуя на Земфира, за да се покаже развитието на техните отношения; статуята по-късно се превръща в куклата, необходима за магия... Историята на Алеко се дописва - неясно защо. Никаква нужда няма от този допълнителен ‛коридор на съзнанието“. Сценичното пространство се двоумеше между екрана, панелите на релси, които го пресичаха и начупваха (доста шумно, впрочем, и пречеха на музиката, която все пак е основното нещо в операта), циганите бяха облечени ‛целите в бяло“ - най-вероятно, за да контрастират на черното облекло на Алеко, на червено-черното на Земфира - как иначе ще се материализира клишето за страстната циганка... Винаги съм настоявала да се дава шанс и на публиката – да почувства, да помисли, да доразкаже за себе си, да остане с изкуството и след като е свършила срещата с него.
И сега към певците. Ролята на Алеко е поверена на Юлиан Константинов и на Александър Крунев. Много харесвам гласа на Константинов, харесвам излъчването му. Той има красиво и интелигентно сценично присъствие. Но на премиерата не беше в познатата от по-рано форма. И вероятно заради притеснението си напрягаше много гласа и звукът губеше качества. Имаше и някои, чисто музикални, неточности...Наистина жалко! Александър Крунев в същата роля бе по-точен, но и по-схематичен, някак плакатен – с много ограничена музикална отзивчивост към красивото оркестрово фразиране, което често сякаш беше от друг, паралелно течащ спектакъл.
Двете изпълнителки на Земфира, които можах да чуя и видя – Цветана Бандаловска, и Радостина Николаева - добре защитиха ролята. Бандаловска излъчваше по-невинна, по-колоратурна, повече жертва на любовта Земфира, докато Радостина Николаева бе по-изкусителната, богата на нюанси и цветове в интерпретацията си. И по-пластична! Старият циганин Ангел Христов, макар и с грапавини, бе доста по-интересен от Пламен Кумпиков, чиято неувереност твърде ясно си личеше. Август Амонов, солист на Мариинския театър, е типичен руски лиричен тенор и много подходящ за ролята на Младия циганин, при това извънредно точен в интонацията и във височините, за разлика от Цветан Цветков. Хорът все още има да се спява, особено в началото при жените. Все пак, във втория спектакъл бе по-добър. Не можах да проумея хореографския замисъл на танците в ‛Алеко“ – от автора те са обявени като женски и мъжки, но в операта бяха смесени – с наивна, да не кажа привидна хореография.
Да, сцената предлага немалко неудобства за слуха и визията, но въпреки това си струва да се влезе на това представление – защото хубавата музика доминира, защото артистите и оркестъра се водят от голям музикант. И това се чува много добре, въпреки вокалните перипетии. Още по-изразителна и красива музикално звучеше ‛Шехеразада“. Въпреки прекрояването на музикалния текст в името на хореографския замисъл. Но не мога да не подчертая великолепните сола в ‛Шехеразада“ на младата цигуларка Теодора Христова.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
