Български  |  English

Петър Волгин - журналистът картезианец

Копринка Червенкова: Хайде да започнем от следното: как, според теб, функционира днес автоцензурата? Има ли я изобщо?

Петър Волгин: О, има я. И функционира, макар и не така, както преди 20 години, защото поне на повърхността всичко е свободно. Няма теми, по които не може да се говори, няма лица, които не бива да бъдат канени – както, доколкото знам, е било в онези години...

Копринка Червенкова: Да, списъци имаше...

Петър Волгин: Сега такова нещо няма. Сега на практика можеш да говориш по всяка тема и може да поканиш всекиго. От друга страна, в медията, в зависимост от съответните й собственици и техните политически покровители, явно циркулират някакви идеи кое не е хубаво да се говори, кое е по-добре да се премълчи или да се говори малко по-спокойно... Но аз си мисля, че тук по-важният въпрос е, че хората, които работят в медиите, като че ли са много склонни да се вслушват в такива „идеи‛. Никой не ги кара насила, те сами са склонни да се съобразяват... Смятам, че отговорността за това да има табута върху определени теми лежи както върху тези, които държат финансово и политически медиите, така в същата тази степен и върху хората, които работят в самата медия. Не съм склонен да възприемам журналиста като жертва, това искам да кажа.

Митко Новков: Какви са темите, от които човек предпочита да се въздържа – повече политически или икономически, или криминални?

Петър Волгин: Предполагам, че в зависимост от медията е различно. В държавните медии човек много внимава, когато говори за министър-председателя, за президента, за управляващите партии. За институциите въобще и за хората, които ги олицетворяват. Ако си в частна медия, тогава явно внимаваш да не засегнеш и обидиш интересите на собственика или на спонсорите му. Тоест, различни са вълните, които се носят около теб.

Копринка Червенкова: А ти как ги усещаш тези вълни? Как стигат те от ръководството до колектива, така да се каже?

Петър Волгин: По някакъв много мистичен начин. Няма дадзибао, няма забранен именник – писмено нищо няма. Никой от ръководството, предполагам и на БНТ, и на БНР, няма да каже на своите служители: „Вижте какво, няма да критикувате за нищо на света министър-председателя или президента!‛ Но много е странно, че от разговори с някакви хора – дори не от самата медия, ти получаваш информация, че въпросното държавно лице е много недоволно от еди-кое си предаване, много недоволно от еди-кой си коментар и ако тези работи продължат, няма да е никак хубаво. И за медията, и за съответния човек, който го прави. Така че ти бъди така добър да внимаваш какво говориш, защото не само ти можеш да пострадаш, може да пострада и самата медия, и нейното ръководство.

Митко Новков: Смениха ли се мистичните вълни със смяната на собственика на ТВ 7?

Петър Волгин: Ако питаш за моето собствено поведение, то не се е променило. Аз си продължавам да говоря това, което смятам за вярно, което смятам за правилно, да критикувам хората, които смятам, че трябва да бъдат критикувани. Тоест, до този момент никой от новото ръководство не ми е казвал: „Виж какво, от днес нататък, ако искаш да работиш тук, няма да говориш за тези или няма да критикуваш онези!‛ Такова нещо няма. Докога ще продължи това, не знам – може да продължи, докато свършим този запис или докато излезе интервюто във вестника. Може да продължи и месеци. Но до този момент няма указания, няма никакви директиви...

Копринка Червенкова: Нека все пак тръгнем от радиото. Ти колко години работиш в БНР?

Петър Волгин: 15.

Копринка Червенкова: И как протече движението ти по йерархията? Безпроблемно или със сривове и подскоци?

Петър Волгин: Е, сривове и подскоци имаше заради политическите промени. Първият път, когато усетих някакъв натиск, някакъв тип цензура, беше по времето на Жан Виденов. Тогава ми се казваше директно, че не може да се говори по еди-каква си тема. Когато написахме едно писмо срещу цензурата и го подписахме 35 души, последваха уволнения на колеги; беше точно по Виденово време и тогава за първи път усетих натиск. Тъкмо бях започнал да водя „12+3‛, след това ме махнаха и ме сложиха да водя новини – нещо, което винаги ми е било безкрайно скучно. След като се смени правителството и дойде нов директор – Александър Велев, отново започнах да водя „12+3‛, започнах да водя и „Без контрол‛, което продължи с всичките хватки и сръдни с НСРТ до края на управлението на Иван Костов, когато ме уволниха заради нежеланието ми да бъда безкритичен трубадур на неговите успехи. Когато се върнахме заедно с другите уволнени колеги, започнах да водя „Дим над водата‛ паралелно с „12+3‛. Така че с политическия натиск се е сменяло и моето положение.

Копринка Червенкова: В момента на кое стъпало от йерархията си?

Петър Волгин: Отговорен редактор съм на „Следобедни предавания‛ и водя „Дим над водата‛ и „12+3‛.

Митко Новков: Добре, това са репресиите. А имал ли си случаи, когато, така да се каже, си бил подбутван от някои ръководства?

Петър Волгин: Усещал съм, че има хора, които ме харесват, и други, които не ме харесват. Това сигурно е нормално. Например Александър Велев ме защитаваше по време на скандалите с НСРТ. Много беше интересно по времето на Симеон Сакскобургготски, защото ние тогава в „Дим над водата‛ си правехме наистина безобразни шеги с него. Но, въпреки това, от страна на неговото правителство не е имало натиск. Тогава имаше някак по-голяма толерантност към медиите. Не съм убеден, че всеки министър-председател би толерирал подобно освободено и критично отношение към собствената си персона. Особено в БНР.

Копринка Червенкова: Националното радио позволява ли си да е инициатор на някакво журналистическо разследване, или върви след появата му в друга медия?

Петър Волгин: Успоредно се движат тези процеси. Не може да се каже, че винаги всички теми идват от БНР, понякога идват от вестниците, от други радиа, телевизии, но си мисля, че ние, които работим в „Хоризонт‛, общо взето се стремим да сме възможно най-актуални – това, което се разисква в момента, това, което се смята за тема на обществото, ние го правим. И това се вижда и по рейтинга. „Хоризонт‛ продължава да бъде най-слушаното радио въпреки всички критики, че е остаряло, че не е съвременно, че не е модерно и т.н.

Митко Новков: А тези форматни радиа, които превръщат слушането на радиото в забавление, не понижават ли слушаемостта на БНР?

Петър Волгин: Сигурно някак влияят, но аз продължавам да смятам, че има в обществото доста голяма група хора, която предпочита да слуша новини, анализи, коментари, тоест не смятам, че българското общество тотално се е демотивирало, тотално е минало в чалгата, в елементарното и глупавото забавление. Струва ми се, че има някаква критична маса, която продължава да иска информация и продължава да иска осмисляне на тази информация.

Митко Новков: А на теб какво не ти достигаше в радиото, че тръгна по телевизиите?

Петър Волгин: Просто исках да правя различни неща. За мен е важно. Аз заради това и във вестници пиша... Това е различен тип изява, различна възможност да кажеш това, което мислиш, да изразиш собствената си гледна точка. Според мен е хубаво, защото закрепостяването на едно само място неминуемо те форматира и те блокира. Трябва да имаш и друго предизвикателство.

Митко Новков: Искаш да бъдеш полифункционален...

Петър Волгин: Поне се старая. Опитвам се, а доколко се получава – не знам.

Копринка Червенкова: Фен си на универсалната журналистика, така ли?

Петър Волгин: По принцип да.

Копринка Червенкова: Ти си човек с хуманитарно образование. Имаш ли подсъзнателното усещане, че дори когато говориш за политика, винаги я пречупваш през културологична гледна точка?

Петър Волгин: Ами да. И смятам, че това е ценно. Винаги е хубаво да имаш колкото се може повече познания извън познанието за чисто събитийните неща: да знаеш едно събитие, което се случва сега, каква предистория има, но в същото време да имаш някакъв по-хуманитарен бекграунд. Познания по история, социология, философия. Разбира се, те не могат да се мерят с познанията на един професор по философия, но все пак е хубаво да имаш понятие за базисните неща, които в историята на човешката мисъл са се случвали и продължават да се случват.

Копринка Червенкова: А медията, която по условие предполага „демократичност‛, да не кажа профанност, не ти ли създава ограничения, някакви забрани да влизаш в по-сложен контекст, за да не загубиш контакта с публиката?

Петър Волгин: Да, разбира се, защото медията не е аулата на университета, тя е насочена към колкото се може по-голям кръг от хора. Но ми се струва, че е много важно да се намери този баланс - хем да бъде разбираемо това, което казваш, хем в същото време да не бъде прекалено елементаризирано. Някакъв тип влизане в езика на масовата аудитория е необходим, разбира се, но не бива да се отива до крайност.

Митко Новков: Аз винаги в тая посока съм се чудел как се справяш с тези, които ти се обаждат – слушатели, зрители, защото там съвсем фронтално се изправяш срещу съвсем елементаризирано лесно мислене и ниско говорене?

Петър Волгин: Да, там е черно и бяло. И ти, ако си позволиш да кажеш: „Виж сега, тази теза така и така, но не чак толкова; и другата теза така и така, но не чак толкова‛, тогава те малко се объркват, защото с черно-бялото си мислене не могат да разберат от коя страна си – дали си от едните, или си от другите. Искат да те локализират, да знаят за кого гласуваш, на кого симпатизираш и когато ти не им казваш, това ги фрустрира по някакъв начин. Те са свикнали на фенството. Свикнали са да има ясно очертани зони - на голяма любов и голяма омраза. Ако харесват някакъв политик, искат и ти да го харесваш. И в момента, в който разберат, че не го харесваш, те обявяват за глупак. Единият случай е, че си глупак, щом не харесваш даден политик, другият случай е, че си платен агент на политика, който е негов опонент. Това е много разпространена представа: ако критикуваш някоя политическа сила, задължително ти плащат или зад теб стои другата политическа сила. Това изключително ясно се видя по време на протестите през 2001 година срещу Иван Бориславов и правителството на Иван Костов: тогава на нас, протестиращите, ни казваха, че сме агенти на комунистите и сме едва ли не платени от БСП.

Митко Новков: А единствено през политическото ли те четат като журналист?

Петър Волгин: До голяма степен, да. Аз и с това се занимавам – говоря за политика; и хората започват да ме възприемат като човек, който изцяло се занимава с политика. И се опитват да ме сложат в някакво квадратче. Да кажат: „Ето, този е привърженик на Костов или на Първанов, или на Борисов, или на не знам си кой...‛

Копринка Червенкова: За какво им е да те сложат в квадратче?

Петър Волгин: Може би за яснота. Искат яснота. Поливалентността ги обърква. Като започнеш да критикуваш и единия, и другия, и третия, тогава се объркват, защото си казват: „Добре де, ти си срещу този и този, и този, ама все пак трябва да обичаш някого?‛ И аз тук им казвам, че никого не обичам, защото политиката не е обич...

Копринка Червенкова: В телевизията си общуваш с такъв тип хора 15 минути – това е горе-долу поносимо, но как издържаш 2 часа по радиото?

Петър Волгин: Е, там има и музика (смях). Да, така е, има агресия. Но в крайна сметка аз съм си го избрал, аз съм решил да водя този диалог, защото ми е интересно да чуя колкото е възможно повече мнения. Да, това са само определен контингент от хора, даже можеш да изброиш някои имена, които се обаждат винаги, затова аз в последно време съм въвел рестрикции – тези, които са се обаждали много често, няма да ги включваме. Продължават обаче да се обаждат и аз тогава ги режа в ефир.

Митко Новков: Но и самите им мнения са в някаква степен предсказуеми. Питам се дали тези отворени линии не допринасят за засилване на черно-бялото мислене?

Петър Волгин: Не, по-скоро не. Да не забравяме, че хората, които слушат или гледат дадено предаване, са много повече от тези, които се обаждат. Дори предаването е повече за тях, за тези, които не се обаждат. И те също въз основа на това, което чуват, си изграждат някакво мнение. На тях също могат да им хрумнат в главата някакви мисли въз основа на обаждащите се.

Копринка Червенкова: Ти как повече се изживяваш - като своего рода социален отдушник или като човек, който се опитва да моделира, да коригира дадени обществени нагласи?

Петър Волгин: За мен главното в тази комуникация е да кажа аз как виждам проблема. Смятам, че все пак имам достатъчно познания и достатъчно култура да изразя мнение, което не е фенско, а е тип експертно. Разбира се, с цялата субективност, която едно лично мнение носи. За мен това е главното, защото смятам, че когато изразиш ясна позиция, тогава вероятността да получиш отклик е много по-голяма - както от тези, които са солидарни с тази позиция, така дори повече от онези, които не са солидарни, напротив, мислят точно обратното. И тогава те се възбуждат, и започват да звънят, за да кажат колко ти не си прав и колко не е вярна твоята позиция. Но това също е ценно, защото си ги предизвикал да изразят своето мнение, предизвикал си ги да кажат: „Аз пък не мисля като теб, аз мисля, че ти си дълбоко не прав, нещата стоят по точно обратния начин.‛

Митко Новков: Значи ли това, че понякога нарочно ги предизвикваш, провокираш ги с позиция, която не е, да речем, изцяло твоя, но пък е провокативна?

Петър Волгин: Да, било е, но в по-ранните ми журналистически години, когато действително провокацията заемаше много централно място в моите предавания, особено в „Без контрол‛. Сега по-скоро се стремя да изложа нещата така, както ги виждам, да посоча някакво решение, ако го виждам, а оттам насетне оставям аудиторията да си прави изводите и да се съгласява или не с мен. Искам да кажа, че и двете ми са еднакво ценни – както съгласието, така и несъгласието.

Копринка Червенкова: Ти вярваш ли в ролята на журналиста като коректив на обществените настроения?

Петър Волгин: Вярвам дотолкова, доколкото си мисля, че ако едно журналистическо мнение е изказано достатъчно аргументирано и достатъчно умно, то може да предизвика нужната реакция. Тоест, може да накара хората да се замислят върху един или друг проблем, както и върху решението на проблема. Може да ги накара да излязат по някакъв начин от инерцията и дори да предприемат конкретни действия. Действително вярвам, че може да се случи това. Разбира се, то е много сложно пак заради самите нас – можем и да си мислим, че изказваме някакви велики мнения, пък то всъщност да не е така.

Копринка Червенкова: Мен по-скоро ме интересува доколко идеята за коректива стои в съзнанието ти като мисия; доколко вярваш, че има шанс нещо да мръдне в това общество?

Петър Волгин: Ами да, винаги съм го мислил! Още от самото начало, когато съм започнал този тип „живи‛ предавания, винаги съм ги правил с идеята, че нещо може да мръдне. Още от 97-98 година съм си мислил, че когато говоря по някакви теми, за които не се говори достатъчно, или изказвам позиция, която в момента изглежда по-екстравагантна, по-странна, може би в началото ще я харесат двама-трима души, но, да речем, след време ще я харесват 500 или 5000. Винаги съм имал това съзнание, че трябва да се опитваш да разкрепостяваш мисленето на аудиторията. Естествено, това не може да стане за няколко години, не може да бъде масово явление, но все пак в съзнанието на хората, които по някакъв начин са по-активни или са овластени да вземат решения, или да влияят върху съзнанието, това нещо прониква, по някакъв начин им разширява кръгозора.

Митко Новков: А коя ти е таргетът групата – младите, умните, красивите, другите?

Петър Волгин: Не деля аудиторията на възрастови категории, по-скоро ги деля на хора, които се интересуват от това, което се случва в държавата, и други, които тотално не се интересуват. Тези, които не ходят да гласуват, не четат вестници, не гледат новини, сигурно не ме и слушат. Но продължавам да твърдя, че има достатъчно други хора, които се интересуват от това, което става. Точно към тях са насочени и моите предавания.

Копринка Червенкова: Политиканстващата част на обществото те интересува, така ли?

Петър Волгин: Хората, които се интересуват от политика. Нека го кажем така.

Копринка Червенкова: А след като водиш тези живи предавания, можеш ли да кажеш, че публиката се развива?

Петър Волгин: Ами колкото и да е малко, крачките са много малки, но все пак има някаква по-голяма толерантност. В началото на 90-те всички бяхме или в единия, или в другия лагер. Аз по себе си съдя – тогава, ако чуех, че някой не е от СДС, веднага го обявявах за гаден комунист. Мисля, че вече не е така. Има повече внимание към нюансите. Хората вече не са склонни да инвестират цялата си любов и цялата си енергия само в една партия или само в един политик, или само в една идеология. И дори да са силни привърженици на нещо, те са склонни да се вслушат и да си кажат: „А бе, този не е такъв силен привърженик като мен, но това, което говори, има смисъл.‛ Значи, от тази гледна точка има развитие.

Копринка Червенкова: А как си обясняваш някак си тоталната безкритичност на маса хора към избрани лидери? Тук най-типична е групата около Иван Костов – при нея няма нюанси, няма колебания...

Петър Волгин: Има някакви хора в България, които държат да се идентифицират с нещо и най-лесно е да се идентифицираш с конкретна политическа фигура. На теб нещо не ти достига и затова ти в обожанието на някой друг се опитваш да запълниш този дефицит, да си придадеш по-голямо значение. Вътрешната неудовлетвореност те кара да заобичаш някого толкова силно и тотално, че да се препокриеш с него.

Копринка Червенкова: Това означава, че дефицитите при хората на Костов са най-големи! (смях и несъгласие от страна на Митко Новков)

Петър Волгин: Между другото, тези хора са едни от най-активните. Виждаш социологическо проучване – за ДСБ биха гласували 2%. Обаче ако слушаш мое предаване, около 60% от хората, които се обаждат, са фенове на Костов. Може да останеш с впечатлението, че ако утре в България има избори, ДСБ ще спечели с пълно мнозинство. Тук пак стигаме до това, за което си говорихме – за активното малцинство и пасивното мнозинство: тези хора, които боготворят Костов, те ще излязат и ще гласуват за него, обаче колко са?

Митко Новков: Има ли други „боготворени‛ политици?

Петър Волгин: Ами-и-и, може би Бойко Борисов, но не чак толкова. Не толкова безрезервно. Хората, които боготворят Костов, са много по-активни. Сигурно има много хора, които боготворят Борисов, но те го боготворят някак на... битово, епидермално ниво. Те никога не биха се включили (или по-голямата част от тях) в предаване, никога не биха участвали в разискване на политически въпроси. Феновете на Костов са много политически активни, докато феновете на Бойко Борисов - не толкова... Те по-скоро го харесват като персонаж.

Копринка Червенкова: Тогава бихме ли могли да кажем, че хората, които се идентифицират с Костов, го правят по-скоро през главата, през интелекта... Докато идентификацията с Бойко Борисов е на телесно ниво?..

Петър Волгин: Да, да, там е изцяло на ниво персона, а не на ниво конкретни политически действия. Аз също имам приятели, които са тотални фенове на Костов. И те също са смислени, интелигентни хора и с тях често спорим. Защото аз по принцип съм против такова обожествяване. Винаги съм бил скептичен към такъв тип преклонение, когато става дума за политически човек. Разбирам, когато някой е безкрайно влюбен в даден автор или в някой философ. Но когато става дума за политик, категорично отказвам да го разбера. Мисля, че това е важно – когато някой харесва Кристо, Мураками или Вим Вендерс, от това бели няма да произлязат. Докато ако безкрайно харесваш някоя политическа фигура, не знаеш накъде тя може да те поведе.

Митко Новков: Като стана дума за идентитети – дай някакво описание на своята личност? Как би се определил? Вече ти е време!

Петър Волгин: За мемоари, нали! (смях) Мисля, че съм човек, който изпитва съмнения. Изпитвам съмнения дори в правилността на това, което правя. Не се възприемам като истина от последна инстанция, склонен съм да се съглася, че често бъркам. Така че, мисля, съмнението е много характерна моя черта...

Митко Новков: Нещо като журналистическо картезианство?..

Петър Волгин: Не знам, може да идва от зодията, която е Везни, но действително доста често се колебая. Не че се колебая дали да кажа едно или друго, по-скоро се колебая дали съм прав. Не съм човек, който смята, че знае всичко. И че притежава ключовете към всички възможни познания. По-скоро търся, непрекъснато търся...

Митко Новков: И какво смени тогава през годините, какво закрепи и какво отхвърли?

Петър Волгин: В началото бях много по-екстравагантен. Ексцентричен. Говорех много за секс, за наркотици, включително за нетрадиционни сексуални практики. Сега вече това не ми е интересно. А тогава дори ми беше интересно през секса, през сексуалната терминология и през теориите за секса да описвам това, което се случва на чисто политическо ниво. С времето това отмина, престана да ми бъде любопитно, други неща вече са ми интересни, така че някакъв път на развитие сигурно съм извървял.

Митко Новков: Забелязваме през нашите интервюта, че „лицата‛ се занимават предимно с политическа журналистика. Това ли е необходимото условие да станеш популярен?

Петър Волгин: Можеш да станеш популярен и през някакъв тип скандалност. Ето Азис, да речем. Или Юлиян Вучков... Чрез простотията да станеш много популярно лице. Но е добре, че и хора, които сериозно се занимават с политическа журналистика, също стават популярни. Това доказва, че може да станеш популярен и през сериозния анализ, не само през някаква диващина и кретения, макар че кретенията най-лесно те прави популярен.

Копринка Червенкова: Но споменатият от теб Юлиян Вучков е доста по-популярен от ред сериозни журналисти не на последно място поради факта, защото част от населението гледа на него като на сериозен политически журналист, не като на шут...

Петър Волгин: Възможно е... То и Азис е по-популярен. Но трябва да си даваме сметка, че един човек, дори да е много гледан, не значи, че е много харесван. Даже обратното: много хора не харесват даден водещ, но го гледат по други причини, понякога чисто мазохистични. Но те никога няма да кажат, че той им е любим водещ и въпреки всичко му гледат предаването. Което е много интересен феномен.

Митко Новков: Ти затова ли започна и „Без контрол‛, и „Дим над водата‛ – за да правиш някакви срезове, доколкото е възможно, на подобен тип феномени?

Петър Волгин: Аз исках авторско предаване, защото в традиционните, които съществуваха в онзи момент, ми беше тясно. Исках да имам предаване, в което да мога да изразя най-пълно това, което мисля, и да правя анализи, които на мен ми бяха интересни и смятах, че по някакъв начин са ценни. Това не може да се случи в предаване с дългогодишна история, обществено-политическо тип „Панорама‛ или тип „12+3‛. Всички, които искат да кажат нещо, минават през собствено предаване.

Копринка Червенкова: А защо, по отношение на епатажа, в националното радио ти остана доста самотна фигура? Дали защото радиото не толерира такова поведение, или защото съществува негласно мнение, че е по-лесно да си стоиш в нормата?

Петър Волгин: Вероятно и двете ти хипотези са верни. Съществува представата, че националното радио трябва да бъде консервативна институция. И след като си попаднал в него, трябва да се държиш консервативно или в най-добрия случай - умерено. Там няма място за експеримент, няма място за различен тип говорене, но пък моят опит доказа, че има. В крайна сметка, всичко зависи от конкретния човек. Да, давам си сметка за шанс, конюнктура, но ако нямах силно желание и убеждение, че нещата могат да са различни, никакъв шанс и никаква конюнктура нямаше да ми помогнат. Основното е, че няма достатъчно такъв тип хора.

Копринка Червенкова: Не е ли, понеже днешното поколение е някак неамбициозно?

Петър Волгин: То е амбициозно, но по различен начин. Ето, аз бях амбициозен. Но никога не съм бил амбициозен да имам последния модел GSM или еди-каква си кола – това никога не ми е било интересно. Не го казвам, за да се похваля, а като част от характера ми. Даже съм склонен да мисля, че това е мой недостатък. Но винаги съм бил амбициозен да знам повече и да мога да кажа нещо, което най-малко да звучи интересно. Такава амбиция винаги съм имал. Но повечето хора в България не са амбициозни в този смисъл. Те са амбициозни в чисто материален аспект, което е ОК, не е лошо, всеки иска да живее по-добре, но като че ли амбицията им свършва дотам. Да имат по-голямо жилище, по-нова кола, да отидат на почивка в чужбина и... дотам. И аз много съм доволен, че избухна световната финансова криза, защото тя може би ще доведе до някакво отрезвяване. И ще накара хората да мислят, че може би има по-ценни неща от това да сменяш плазмения си телевизор на всеки три месеца. Може би, не съм сигурен.

Митко Новков: Като започна с културата – кажи ни какво става с „Христо Ботев‛?

Петър Волгин: Нямам особено ясна представа. Това е все едно да ме питаш какво става с „Дарик‛. Но за „Христо Ботев‛ винаги съм смятал, че такъв тип програма е задължително да има в едно национално радио. И тази програма посмъртно не може да бъде свръхпопулярна. Както и вашият вестник не може да има тиража на „Уикенд‛. Но както трябва да има вестник „Култура‛, така трябва да има и програма, която се занимава с култура, изкуство, с театър, кино, опера, с всичко останало. Е, изключително важният въпрос е как го правиш. Ти никога няма да имаш рейтинга на „Хоризонт‛ или на „Дарик‛, или на „1‛, „Веселина‛, но може да го направиш все пак така, че да бъде малко от малко слушаемо. Може да говориш за опера или за Мишел Фуко, но пак да звучи интересно. Не е задължително, когато говориш за някакви високи материи, да е скучно. Тегаво и досадно. И мисля, че програмата, която се занимава с култура, може да се направи така, че да стигне до повече хора. Защо това не се случва – не знам. Предполагам, че не се случва пак заради този проблема, за който си говорихме – хората. Това е основното. Няма хора или, по-скоро, няма достатъчно много хора, които да направят такова радио интересно.

Копринка Червенкова: Проблемът, според мен, по-лесно би могъл да се реши, ако ръководството на „Ботев‛ най-после разбере какво точно иска да прави. И тогава може би ще се намерят и хората...

Петър Волгин: Да, там действително трябва нещо такова да се получи. Аз например, ако бях някакъв шеф там, щях да кажа така: „Вижте, ние не сме информационна програма, не трябва да имаме информационни характеристики, не сме политико-икономическа програма, ние сме програма за култура и изкуство. Ако обичате, направете така, че тези теми за културата и изкуството да станат интересни!‛ Но за това са нужни хора, разбира се, нужно е и заплащане, което е много важен проблем по принцип в националните медии. Той изглежда много лесен за решаване – съкращаваш хора, увеличаваш на останалите заплатите. Но колкото и да е лесен за решаване, така и не се разрешава. Тук пречи инерцията, всичкото това натрупване, пречи разбирането за тези медии като за един вид социален дом – работят тук някакви лели и чичковци отпреди 30 години и сега какво, да вземе да ги изхвърлим ли?

Митко Новков: Как, между другото, се прие в радиото обявяването на толкова агенти на ДС? Защото никак не бяха малко.

Петър Волгин: Да, не бяха малко, но някои от тях са периферни фигури, а други отдавна не са в медията. А и за повечето се знаеше. Аз от самото начало винаги съм бил за тотално отваряне на досиетата, защото в един момент виждаш как стопроцентовите демократи, стопроцентовите антикомунисти изведнъж се оказват такива персони. Шефката на „Хоризонт‛ през 2001 г, която се представяше за стопроцентова демократка и привърженичка на СДС, и беше назначена точно за да ни уволни, се оказа агент на ДС! Това е безкрайно любопитно. И твърде показателно за това какви всъщност са били много от хората, които ни учеха на демокрация.

Митко Новков: Лили Маринкова ни се оплака преди време, че малко са хората, особено политиците, които искат да говорят.

Петър Волгин: Да, това е дефицит. И изпадаш в много кофти ситуация, защото искаш да обсъдиш някакъв сериозен проблем, каниш хората, от които това зависи, те обаче не искат да дойдат. Ето, наскоро цялата държава издирваше Румен Овчаров заради газовата криза, а него никъде го нямаше. И тогава какво правиш? Изобщо обсъждаш ли го този проблем, като ги няма хората, или не го обсъждаш?

Митко Новков: Господари на мълчанието?

Петър Волгин: Господари на мълчанието малко се получава, да. При управляващите, не толкова при опозицията, защото за нея е важно да се появява в медиите.

Митко Новков: А защо медиите често канят одиозни фигури като Яне Янев, например?

Петър Волгин: А защо медията толерира Азис? Хората може да не харесват Яне Янев, но го гледат, защото той пуска някакви бомби.

Митко Новков: Ама много са му афиф бомбите!

Петър Волгин: Няма значение! Медията има тази слабост – тя иска да бъде гледана, слушана, четена. Ето, Азис! Аз имах своя медия, такова нещо никога нямаше да присъства! За мен то е подигравка с базисни човешки представи. Предполагам, че собствениците на тази медия не са глупави, но те са хора, които искат да имат рейтинг, да имат рекламодатели. И в името на това те го правят. Защо има „Биг Брадър‛? По същата логика има и Яне Янев. И лошото е, че през тези фигури се възпитава много ниска култура и много елементарно виждане за света.

Митко Новков: И убеждението, че няма истина. Защото, след като се разбере, че всичко казано от такива субекти е кьорфишек, един от базисните фундаменти на съществуванието, какъвто е истината, отива на кино!

Петър Волгин: Да! И това е вината на медията. Медията носи дълбока отговорност за посланията, които излъчва. Но явно по цял свят е така. Явно по цял свят медиите, които искат да бъдат най-масови, са склонни да дават трибуна на такива хора. БиБиСи, разбира се, няма да го направи, но не всички медии са като БиБиСи.

Копринка Червенкова: Ти би ли отишъл за много пари в някоя комерсиална медия?

Петър Волгин: Не, бих отишъл някъде, където ми е интересно и ми доставя удоволствие. Да изпитвам радост от това, което върша. Мога да работя нещо и за по-малко пари, стига да ми доставя кеф. Без пари не бих работил, разбира се. Но ако трябва да избирам между работа, която не е толкова добре платена, но ми е интересна, и работа, която е супер платена, но ми е безкрайно скучна, ще избера първата.

Митко Новков: По ли е голяма дълбочината на журналистическото присъствие в телевизията в сравнение с радиото?

Петър Волгин: Чувал съм такива мнения, но не мисля, че е така. Пак казвам – всичко зависи от конкретния човек. Ако конкретният човек е достатъчно смислен и може да артикулира някакви сериозни послания, той ще го прави и в радио, и в телевизия. Човек не става умен или глупав въз основа на това къде работи, той си е такъв.

Митко Новков: На теб къде ти коства повече усилия да бъдеш дълбок?

Петър Волгин: Навсякъде ми коства усилия. Без значение на кой микрофон заставаш, ти трябва да имаш една и съща подготовка. Трябва да си еднакво добре подготвен за това, което ще кажеш. И от тая гледна точка микрофонът няма значение.

Митко Новков: Хайде в края да ни кажеш за вратовръзките. Суета ли са?

Петър Волгин: Е-е-е, те са стара моя страст, още от много младежките ми години. Това е тип идентификация. Те не случайно така и изглеждат, защото са някакъв тип екстравагантност. Разбира се, давам си сметка, че това е просто детайл – не може да те разпознават хората само защото носиш интересни вратовръзки. Но все пак са белег, който е хубаво да го има. Хубаво е да излизаш извън границите на умереността.

Митко Новков: Колко вратовръзки имаш?

Петър Волгин: О-о-о, много, не ги броя, сигурно стотина някъде.

Копринка Червенкова: Къде ги намираш?

Петър Волгин: Само в чужбина. Тук, в България, такива няма.

Митко Новков: И какво? Човек, ако иска да те зарадва, трябва да ти подари вратовръзка?

Петър Волгин: Да, обаче не каква да е...


23 януари 2008 г.


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”