Български  |  English

Тигрови ексцесии

Награди от 38. Международен филмов фестивал в Ротердам
21.01 – 1.02.2009

Жури в състав Йесим Устауглу (председател, режисьор, Турция), Марлене Думас (художник, ЮАР/Холандия), Парк Ки-Йонг (режисьор, Южна Корея), Корнел Мундруцо (режисьор, Унгария), Кент Джоунс (програматор в Линкълн център, Ню Йорк) реши трите „Златни тигъра“ за игрално кино да отидат при:
„Успокой се и брой до седем“ на Рамтин Лавафипур (Иран, 2008)
„Без дъх“ на Янг Ик-Юн (Южна Корея, 2008)
„Сбърканата броеница“ на Махмут Фазил Коскун (Турция, 2008)
Наградата на ФИПРЕССИ – ‛Сляпо прасе, което мечтае да лети“ на Едуин (Индонезия, 2008)



В десетината кинозали (на фестивалния център Doelen, кината Cinerama и Venster и мултиплекса Pathe), съсредоточени в центъра на Ротердам, тази година бяха показани 627 филма: 244 игрални и 383 късометражни. Имаше 39 световни игрални премиери, 35 международни и 35 европейски. Зрителите бяха над 355 000. Общият брой на гостите бе 1843, от които 457 журналисти (189 чуждестранни и 268 холандски). Професионалните прожекции бяха ситуирани в Doelen, Cinerama и Venster и, за разлика от публичните, минаваха делово – без представяния на авторите, без реклами и шум.

Тази година основните програми бяха 3: ‛Бляскаво бъдеще“, в която влизаха и конкурсите за ‛Тигри“; ‛Спектър“, в която влизаха почти всички нови значими филми; ‛Сигнали“, в която влизаха ретроспективи на поляка Йежи Сколимовски, италианеца Паоло Бенвенути, швейцареца Петер Лиехти и Младото турско кино. Но имаше и други интересни: Size Matters, в която влизаха разни експериментални проекти; ‛Гладни духове“, в която влизаха игрални филми от Източна Азия, фокусирани в спиритизма... Фундаментално важна част от фестивала в Ротердам е Hubert Bals Fund – фондът, подкрепил 33 от филмите, включително и един от 3-те ‛Тигъра“ – иранският ‛Успокой се и брой до седем“ на Рамтин Лавафипур. И още – Cine Mart, пазарът за проекти, финансирал също двайсетина заглавия.

*

Да попаднеш на фестивала в Ротердам си е късмет, но да отидеш отново, е щастие, повярвайте, макар и за половината време. А има, разбира се, и критици, като ветерана Винсънт Музето от New York Post например, които го следят едва ли не от самото начало. Бяс ме обзема, че толкова късно се оказах частица от независимия филмов кипеж на един от двата най-престижни форуми на младото алтернативно кино в света (другият е Сънданс на Робърт Редфорд, който се провежда горе-долу по същото време). Въпреки че има много фестивали с подобен формат (дебюти и втори филми), включително и нашият София Филм Фест, да бъдеш селектиран в конкурсите за ‛Тигъра“ е летящ старт за всеки автор. Още повече, че Ротердам е твърде демократичен към видовете кино - макар пълнометражното игрално да се радва на най-висок зрителски рейтинг, в състезанието участват и късометражно, и документално, и инсталации, които също имат своята публика... Но дори да не се състезаваш, а да бъдеш видян на фестивала в една от съпътстващите програми, е изключително важно – както за младоците, така и за зрелите автори. Защото контекстът е наистина уникален – миналото и настоящето на киното се преплитат в причудлива смес, в която би могло да се провиди неговото бъдеще. Световни хитове и никому неизвестни заглавия съжителстват хармонично, предизвиквайки сравнения, реминисценции, претенции, рекапитулации...

Както обикновено на този фестивал, доминираха филмите от Азия. В конкурса те бяха половината.

Шеметно променящите се технологии демократизират кинематографичната изразност до чутовни предизвикателства, но и най-големите радикали на езика са изкушени от човешките колизии. Именно те са фокус на заниманието в повечето филми. И още – в Ротердам преобладаваха драмите за днешността, решени в документална стилистика. Тази тенденция, валидна за фестивалните хитове ‛Гомора“ на Матео Гароне и ‛Беднякът милионер“ на Дани Бойл, се оказа доминантна и за повечето от представителите на младото кино. Форсмажорни обстоятелства или монотонно живеене са разказани през обектива на отстраненото наблюдение. Героите са предимно млади аутсайдери (често и деца), които търсят брод през житейския кошмар – чрез приятелство, влюбване, дрога, купон, напиване, секс, опрощение... Ако миналата година екзистенциалните терзания се изживяваха в самота и уединение, сега те сякаш бяха преместени в групата, независимо дали става дума за роднинство или неочаквано приятелство. А понякога се случваше самотници да бъдат обединени в някаква социална общност от структурата на филма, както е например в австрийския ‛Shhottentor“ на Каспар Плондлер или в английския Unmade Beds на Алексис Дос Сантос. В този аспект прави впечатление фрагментарността на наратива – новелният принцип се оказа властелинът на Ротердам. Дали от неумение да се разкаже цялостна фабула, дали от стремеж към динамизъм, доста от филмите бяха изградени или от обособени сегменти, или разфасовани на скечове, обединени от надписи. В този смисъл любопитен бе индонезийският ‛Такут – лица на страха“ на шестима режисьори, където в различни новели се представят урбанистични ужаси и местни магии, насилието клокочи, а капки кръв валят от тавана в чаша с мляко.

Но ако миналата година преобладаваха камерните драми на екстремното всекидневие, сега те сякаш бяха изместени от обществени травми, детерминирали човешкото поведение: войни (индийският ‛Климат за престъпления“ на Адоор Гопалакришнан, ситуиран през Втората световна война), етнически конфликти (иранският ‛В облаците“ на Рохула Хеязи, ситуиран на ирано-иракската граница, или индонезийският ‛Сляпо прасе, което мечтае да лети“ на Едуин)... Социалната значимост на темите, заедно с авангардната форма, открай време е приоритет в Ротердам, но тази година експериментите се оказаха кът. Доста от филмите не бяха така изобретателно разказани, че заниманието с локалните проблеми да се възприема като универсално.

В този аспект ми е непонятно тоталното отсъствие на български филм - и ‛Дзифт“ на Явор Гърдев, и ‛Хиндемит“ на Андрей Слабаков биха обогатили с абсурд, атрактивност и смисъл иначе богатия фестивален контекст.


Бляскаво бъдеще

Промяната на фестивалната формула се оказа работещ експеримент. В крайна сметка, освен 14-те заглавия в главния конкурс за ‛Тигри“ и 29 – в късометражния, в тази програма бяха показани още 83 първи и втори филми. От една страна, самият конкурс се оказа в доста по-сложен контекст, от друга – такова изобилие от националности, визии и стилове направо си беше цял фестивал и донякъде обезсмисля състезанието. В този аспект, за разлика от миналата година, сега конкурсът не ми се видя толкова силен. Повечето филми буксуваха.

Най-любопитни ми бяха два: индонезийският ‛Сляпо прасе, което мечтае да лети“ (2008) на Едуин и английският ‛Dogging: A Love Story“ (2009) на Саймън Елис.

Първият показва самотно прасе, вързано насред храсти и вятър, но то е нещо като интермедия в бляскава трагикомедия за несретите на китайското малцинство в Индонезия през няколко паралелни сюжета. Най-драстичният е свързан със семейството на уважаван стоматолог, изнасилен (отпред и отзад) от двойка индонезийски гейове. Впоследствие той става мюсюлманин, а прасето се отвързва и отпрашва нанякъде. През взаимоотношенията в китайското семейство, истерията около телевизионния Planet Idol (индонезийски еквивалент на Music Idol) и пеенето – караоке и на живо – на евъргрийна на Стиви Уондър I just call to say I love you..., е показан адът на общество, враждебно към малцинствените различности, и рефлектирането на потисничеството в живота на жертвите. Единственото, което би могло да обедини индонезийци и китайци, при това в рискови моменти, е парчето на слепия попидол. Визията и монтажът са клипови – режисьорът Едуин (1978) е завършил графичен дизайн в Джакарта и е известен с късометражните си филми и рекламни спотове. ‛Сляпо прасе...“ е неистов филм - и забавен, и безутешен. На всичкото отгоре е и учудващо кратък – 77 минути.

Dogging: A Love Story е дебют в игралното кино на прославения късометражен авангардист Саймън Елис (1973). Dogging се превежда като ‛секс на публични места“. Също в трескав ритъм и през паралелни парчета, филмът показва коитуси в коли посред бял ден в североизточна Англия – на живо и на видео. Оказва се, че този вид ексхибиционизъм е на мода и е еднакво магнетичен за юпита и маргинали от двата пола. Освен друсането на коли от секс, филмът показва и еротично чатене между любопитни момче и момиче от различни квартали и социални пластове. Общо взето, младите лакомо грабят от изкушенията на своята компютърна цивилизация – като опит за еманципация и като трупане на житейски опит. Но в крайна сметка обикновените човешки чувства се оказват далеч по-голямото предизвикателство. Доста тъмна декадентска комедия със смесена визия, дивашки жаргон и non-stop купон, където дори смехът на моменти почернява.

В подобен оргиастичен ключ е разказан и канадският филм ‛На запад от Плутон“ (2009) на Анри Бернадет и Мириам Веро. Той представя денонощие от живота на 12-годишни неудържими тийнейджъри, на които през един случаен купон им се случват разни неща за първи път. Събирайки се у благочестиво и невзрачно момиче, чиито родители и брат отсъстват, децата се изпонапиват с бира и безчинстват с интериора. Агресията им стига до откачване от стената и захвърляне насред полето на семейния портрет, а едно от момчетата страда, че Плутон е изгубил статуса си на планета... Общо взето, на другата сутрин никой не е щастлив, та дори и братът на домакинята, успял да отмъсти на двама от компанията. И най-изпеченият либерал би настръхнал от арогантността на тези тийнейджъри, а те, милите, просто искат да са големи и... различни в общество, чиято основна черта е унификацията – от къщите до поведението. Филмът въздейства като документален – най-вече заради естествеността на актьорите-натуршчици. Но се разпада на отделни епизоди.

Победителят - ‛Успокой се и брой до седем“ (2008), е типичен ирански филм с главен герой дете в екстремна ситуация – тийнейджърът Моту живее със семейството си край морето, гмурка се за миди и, заедно с жените от селото, участва в контрабанда на разни стоки. Той е разтревожен не на шега от изчезването на баща си, похитен от бандити. Сприятелява се с боса на контрабандата, който живее сам и общува с жена си само по GSM-ма. Сестрата на Моту пък полива и прегръща сухо дърво, за да му вдъхне живот, и успява. Филмът е мил и стегнат, решен в характерния за иранското кино поетичен автентизъм (играят натуршчици) и опакован като road movie. Фактурата е ослепителна – морските вълни, солните възвишения, миролюбивите дюни с уморени войници, сивият асфалт... Но няма нищо радикално в този филм – гледали сме десетки подобни.

Чилийският ‛Туристи“ (2009) на Алисия Шерсон (1974) проследява груповото живеене в планината на норвежки туристи и Карла от Сантяго, напуснала съпруга си. Взрян в природата едва ли не през микроскоп, филмът е някак по-невнимателен към преживяванията на героите – изглеждат бъбриви и схематични, колкото и да е търсена естественост в поведението им в унисон със заобикалящата ги среда.

Колкото ‛Туристи“ е ‛дишащ“ филм, толкова Schottentor (2009) на Каспар Плондлер (1959) е клаустрофобичен. Австриецът, живеещ в Тайван, се е фокусиран върху неколцина обитателите на Schotten Passage - спирка на метрото във Виена, до един несретници, които искат да са други. Връзките помежду им са хлабави, но са все пак нещо на фона на пълната им изолация от външния свят. Филмът се занимава с делничните мечти и невъзможности, но изглежда прекалено нагласен и стерилен.

Мястото ми застрашително се скъсява, но не ми се ще да пропусна поне да маркирам британския ‛По-добри неща“ (2008) на Дуейн Хопкинс – наркодрама през три връзки със задкадрови монолози; ‛Лечителката“ (2008, Казахстан/Русия/Франция/Германия) – екзотична фентъзи драма за древните шамански техники и новите казахи, и втори филм (след ‛Шизо“) на Гука Омарова; холандския ‛Боливудски герой“ (2009) на Диедерик ван Ройен, където документалност, ирония и тъга, цифрова и киновизия се наслагват в отчайващо пътуване на холандец в Индия... Прочее, в изследването на детската експлоатация и мафията, филмът препраща към ‛Беднякът милионер“.

От изгледаното изскача най-драстичната тенденция, уловена в Ротердам тази година - тоталната безнадеждност на героите. Никак, ама никак не завиждам на младите. Те се оказват многострадални в своето неведение, обречени в консуматорския си хъс, изгубени в общата безкултурност...


Спектър

Също 83 заглавия бяха представени в тази зашеметяваща програма. Ако в предишната и особено в конкурса човек би могъл да се натъкне на допустими и естествени пробойни във филмовата цялост или просто на инфантилност, резултат от неопитност или недостиг на талант, тук потъваш в лавина от важни филми. Разбира се, имаше и няколко, които съм гледала, но за повечето бях чела и, естествено, по-голямата част от тях си останаха засега с едното четене. Но дори тези, които видях, си заслужаваха пътуването до Ротердам.

Тук ще се огранича само с исландско-американския ‛Повече сила“ на Олаф де Фльор Йохансон, чиято европейска премиера бе на фестивала. Давид мечтае да е поет, но е клето бандитче, което трябва да се съобразява с йерархията в своето миниобщество. Дребен, пухкав, апатичен и комплексиран, той не може да се разбира нито с налудната си жена, нито с полудялата си майка (вероятно след гибелта на братчето му след удар на кола в детството). И прибягва до китайски видеосамоучител по самочувствие, наречен The Higher Force. Премествайки се в нова квартира, Давид се сближава с хазяина си – интелигентен учител в пенсия. Но, както си общуват, пиейки чай, квартирантът започва да подозира достолепния господин, че е мафиот. Следват куп нелепи ситуации. Филмът е микс от екшън, комедия и road movie със ексцентрично северно остроумие. От една страна, ‛Повече сила“ цитира Тарантино (дори в прав текст), от друга, изследва исландското аутсайдерство насред величествената природа. Доста симпатичен филм.

И все пак най-стилни и силни се оказаха руските предложения в програмата. Те бяха една от сензациите на фестивала. Но за тях – в следващ брой.


Младо турско кино

След като миналата година тъкмо в Ротердам гледах турското бижу ‛Мой Марлон и Брандо“ на Хюсеин Карабей, сега киното на южната ни съседка не само участваше в конкурса и спечели ‛Тигър“, но и бе почетено със специална програма от 14 заглавия, произведени от 90-те до днес. Това никак не е случайно – след появата на деликатно проницателното и въодушевяващо красиво кино на Нури Билге Джейлан, вниманието към филмите в Турция е изострено в световен мащаб. Забравете за тягостните социални драми на Йълмаз Гюней или за патетично-милозливите турски мелодрами с маанета – днес младите автори край Босфора правят филми за своите връстници, артикулирайки важни обществени проблеми през ненатрапчив стил и плътно кино. И вълнуват, независимо дали става дума за трилър или драма, за несретници или за просперитетници.

За съжаление, въпреки че в програмата бе и дебютът на Джейлан ‛Градчето“ (1997), в лимитираното си време успях да видя само два турски филма, ситуирани в приказния Истанбул: екзистенциалния ‛Две линии“ (2008) на Селим Евчи и трилъра ‛Лаят на черните кучета“ (2009) на Мехмет Бахадир Ер и Марина Горбач. Но пък младото турско кино ще бъде акцент на София Филм Фест, така че тепърва ще го обсъждаме.

Иначе забранени и в Холандия, цигарите на екрана димяха като френетични екзистенциални маркери.

От препускане между залите не успях да се порадвам на хубавото време – невероятно, но в Ротердам грееше слънце и вятърът почти се беше скрил. И едва в самолета на връщане видях български филмов автор – Зорница София била в Ротердам във връзка с предстоящ свой проект.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”