Думи срещу думи ( литература), брой 7 (2534), 20 февруари 2009" /> Култура :: Наблюдатели :: Литературата, която би могла да бъде
Български  |  English

Литературата, която би могла да бъде

Завръщането на Красимир Дамянов в българската литература след близо две десетилетия на пълно отсъствие вече само по себе си представлява многозначителен и любопитен факт. Онези читатели, които днес прехвърлят четирийсетте, ще си спомнят, че той беше смятан за един от най-перспективните разказвачи на 80-те години с три книги, сред които се открояваше „Дяволски нокът“.

Днес Красимир Дамянов издава роман със завиден обем от 442 страници. Написан в първо лице, единствено число, с безкомпромисно главен герой Красимир Дамянов, текстът разказва живота на един млад мъж в тоталитарна България между 1969 и 1980 г. В някакъв смисъл бихме могли да го разберем като христоматия на перипетиите, които произтичат от сблъсъка на един нестандартен човек с институциите на своето време; картографиране на посоките, в които протичат отношенията между талантлив бъдещ писател и другите хора в условията на зрелия домашен социализъм. Картината на социалните нрави е обрисувана в тъмни, мрачни, потискащи тонове; грозното е хиперболизирано до всесилното обобщение „такъв беше животът“; натежават карикатурните, гротескни черти в изображението на хора и случки. Тази стратегия на много-лошото-минало-време се среща често в текстовете (и в устните разкази) на българите-отдавнашни емигранти, във всеки случай много по-често и категорично изведена, отколкото в творчеството на онези писатели, които винаги са живели в България.

Трудно ми е да кажа защо се случва така, навярно се включва някаква специфична стратегия, с която разумът преработва чувството за лична вина; пространственото не-пребиваване също така заличава нюансите в отношението; освен всичко друго, в нашия случай става въпрос за литературна стратегия, съзнателно центрирана в описанието-разобличение на една действителност, фиксирана в идеята „лоша“. Вярно е, че разказът е добре изработен, умението за писане притежава необорими професионални достойнства, но равният еднопланов тон на постоянното отрицание в съчетание с неповратлив механизъм за производство на сюжетни събития омръзва някъде около петдесетата страница. Героят извършва твърде еднообразни действия; неговият бунт се превръща в нескончаема поредица от смущаващо еднакви събития: запои с (различни) приятели, прелъстяване и изоставяне на (млади) женски сърца, бабаитски нарушения на закона, за да не кажа битово хулигански прояви...

Неразбираема за началото на XXI век е склонността да се обобщава животът на големи групи от хора с лекотата на генералски размахани обобщения. Ето как изглежда например животът на огромен брой презрени интелектуалци, останали да живеят в България: „Нямаше да минат и двайсет години и не само той, всички те – остарели, одрипавели, небръснати, обезумели от безработица; алкохолизирани старши и младши научни сътрудници, на тайфи на тайфи щяха да бродят по улиците, дирейки хартия, празни бутилки, храна в боклукчийските кофи; щяха да метат тротоарите най-щастливите от тях или да спят в кашони по метрата на Европа!“. Ако сте се познали в тази тайфа, извинете ме за цитата. Защото има и по-лошо – достатъчно е по нещастно стечение на обстоятелствата да сте били кръстени от своите ентусиазирани родители Ленин или Сталин, или Георги Димитров; при това положение ще попаднете директно в групата на „пълните кретени“. Този вид субективна нетърпимост проваля художествените достойнства на разказа. Към нея би трябвало да прибавя и други смущаващи качества, например бабаитския мачизъм, който бележи от край до край поведението на героя, или тарикатския жаргон, който звучи болезнено демодирано.

Всичко това, разбира се, са черти на типа разказ, който всеки писател е свободен да избере или да не избере. На мен обаче ми е по-интересно нещо друго, с доста по-общ характер. Нека към изброените вече черти да добавим всепоглъщащата омраза към държавните институции, страстта по спонтанна политическа съпротива, перманентното бунтарство на главния герой... и ще получим обратното на българската литература, регламентирана от законите на соцреализма. Красимир Дамянов с други думи пише така, сякаш тоталитарната култура продължава да съществува и неговият текст се е самообрекъл на смелост и съпротива. Навярно точно така щеше да изглежда добрата българска литература, ако беше дръзнала да пише по същия начин във времето, което историята й отреди за дисидентски прояви. Сега обаче, почти две десетилетия след „промените“, тя е поела по множество други и твърде различни пътища. Защото всяко време има свое лице, а пък историята е като държавните институции: тя не умее да прощава.
още от автора


1 - 24.09.2016 23:37
От: Alek
Чела ли сте последната книга на Красимир Дамянов "Студентът по хармония"? И какво мислите за нея.
Благодря
Красимир Дамянов. "Дневникът на една пеперуда". Издателство "Факел експрес", С., 2008
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”