Български  |  English

За избора. И дързостта

Най-ценното на този спектакъл е, че чуваш текста. Явор Гърдев, за добро и за зло, не е режисорът, който изпраща ‛послания“ - смеем се заедно с него на релевантния за миналия век въпрос ‛какво е искал да каже режисьорът?“. Новите режисьори вече не говорят линеарно и едноканално, а мрежово.

Текстът се чува така добре в своята равна, монотонна, тясно амплитудна мелодика преди всичко, защото нищо в него не е акцентирано. В наистина едрата пиеса на Камю са втъкани толкова различни по цвят, фактура и тема конци, че една манипулативна/авторитарна/авторска/ режисьорска ръка може да избира от поне 7 нишки тази, която иска да изтегли. Която си струва да изтегли днес и тук, за да пълни квадратчетата на извечната, но и меняща се екзистенциална човешка кръстословица. Явор Гърдев, верен на природата си, и в това представление не ще предизвиква ревност и брожение сред нишките - няма да предпочете нито една за сметка на друга. Ще ни ги разстеле учтиво и присмехулно като арабски търговец в Германия: как ще си ги затъчете, господа, си е ваша работа. Повече от демократично отношение – дума да няма. И повече от естетически коректно. Не е за подценяване и интелектуалната стимулация - свободни сме да избираме според собствения си кеф, багаж, нравствен статус, настроение, житейски период между толкова варианти:

- имаме работа със
а)
философски, морален, теологичен дебат;
б) политически театър;
в) естетска инсталация;

- след като Бог е мъртъв,
а)
всичко е позволено, защото ние сме бог;
б) кое е позволено решава естественият подбор между ‛волите за власт“;
в) кое е позволено отсича ‛църквата у всеки от нас“;

- свободата е
а)
проклятие;
б) право на самоубийство;
в) избор какъв да си в отсъствие на санкционираща институция;

- тиранията е
а)
договор между тиран и роби;
б) светът без бог;
в) в крайна сметка всяка обществена система;

- бунтът е
а)
нравствено самозадължение на осъзнаващия свободата си индивид;
б) обречено романтично усилие на социалната инфантилност;
в) пише своя знак отпред въз основа на средствата, с които бие системата.

Проблемът ми с това представление, с ‛Дзифт“ и с Явор Гърдев е строго поколенчески. Давам си сметка за моралния, интелектуалния и художествения релативизъм на неговото поколение и за безкрайните удобства на подобен ‛избор“ за справяне със света. Тъй като удобството е последната ми грижа, камо ли ценност (доколкото не касае възглавницата, на която полагам уморена от театър глава), не мога да съм удовлетворена от типа конвенция, която той ми предлага – да направя своя избор между а), б), в), без да чуя неговия избор. (Подобен монолог мога да извършвам, без да ходя на театър.)

Неговият избор би се извършил точно със снопа конци, които той, точно той и точно днес, би изтеглил сред заложените в тъканта. Именно наличността на свободните валенции правят от структурата на тази драматургия не само литературен, а и сценичен шедьовър. Парадоксалното е, че релативистът Гърдев е трайно привлечен от екзистенциалиста Камю. А именно Камю и приятели заковават манифестно ‛или-или“-то на Киргегор - произвеждаме се в избора. Странно е и че ироникът Гърдев изравнява огромните пластове ирония, заровени от Камю, и текстът става плосък; дали защото не е сигурен, че актьорите имат професионалния и личностен обем да премерят тона на тази ирония? Но тогава защо такъв текст? Или не знае как да го изкара и проведе чрез тях? Работата с актьорите, постигането и чрез тях, освен чрез звукова и визуална мощ, не е сред покорените височини на Яворовата режисура. Не чрез тази работа, а въпреки скромността й, той успява да построи образ на своите представления. Прелюбитно е да си представим един тандем – Явор Гърдев със сценограф Вечо Парапанов, да речем. Или с Чайка Петрушева. Такъв тандем е изключено да се случи, но е развеселяващо да си представим плода му.

Колкото до мен - продължавам да очаквам от хората с ум, независимо от поколението им, да имат дързостта, когато разговарят, да ‛споделят“ (to share) своите страстни (passionate) размишления, защото

а) ако не те, кой?

б) инак за какво е срещата?

в) в разговора е спасението.

Този избор няма нищо общо със сдъвкването, с елементаризирането, с посланието, с позицията дори. Той, и според въпросния екзистенциализъм, е върховно право и дълг на творящия се в индивид-личност, какво остава за задължителността му при превръщането на рисувача в демиург...

И понеже добрият тон изисква да отговаряме първи на очакванията, които имаме към другия, пък и жените са по-дръзки от мъжете май – моите отговори на зададените от Камю чрез ‛Калигула“ теми са все в точка в).

Инак – обещаваща първа сцена: компания, секси декаданс, шайка блазирани мъже с ежедневни интонации непатетично се питат какво става с императора Калигула. Експресивна втора сцена: Калигула се сбогува – окъпвайки, обладавайки, погребвайки – своята любов, младост, невинност. В един добър свят това не може да се случи. Нека тогава го взривим, като го развратим докрай. Естествено, че ще умра, дано е по-скоро... Много дълго ме търпят, три години вече. Три години тътря трупа си, след като пових душата си до голото тяло на Друзила. Хайде, богове, родете се отново, като ме накажете. Предизвиквам ви да се родите. Вие сте редът.

Още една силна в интимността и простотата си сцена – Димо Алексиев (Калигула) и Никола Мутафов (Сципион) в разговор за границите. Сифилистикът, неуспял да зарази всички, и интелектуалецът, невлязъл в капана на властта. Сципион – Калигула, преди да отвори портата си за демоните. Сципион с различния избор.

И друга една постигната в театралността си сцена – венериният танц на Калигула. Експлозия в цвят и телесност. Ефектни танцувания върху бляскавото острие на Камю. Кръв не потича. Нито бликва сперма.

... И така, къде ще вечеряме?
още от автора


"Калигула" от Албер Камю. Сценична версия и постановка Явор Гърдев, сценография и костюми Никола Тороманов, авторска музика Калин Николов, хореография Виолета Витанова и Станислав Генадиев. В ролите: Димо Алексиев, Даниела Викторова, Стоян Радев, Никола Мутафов, Михаил Мутафов, Симеон Лютаков, Владислав Виолинов, Пламен Димитров, Гергана Христова, Росица Дичева, Гергана Арнаудова. ДТ ‛Стоян Бъчваров‛, Варна, La rose des vents – scene nationale, Лил (Франция).
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”