На 38. Международен филмов фестивал в Ротердам на Русия не бе отредена специална програма, но тя показа двайсетина заглавия, сред които бяха ‛Хартиеният войник“ на Алексей Герман младши, ‛Диво поле“ на Михаил Калатозишвили, ‛Тюлпан“ на Сергей Дворцевой, ‛Шултес“ на Бакур Бакурдазе, ‛Юриев ден“ на Кирил Серебренников и др. Три от руските филми се превърнаха във фестивална сензация: игрално-анимационно-документалният експеримент ‛Стая и половина – сантиментално пътешествие в родината“ на анимационния класик Андрей Хржановски (той бе поставен от публиката на осмо място сред 197 филма, за които е гласувано), дванайсетият филм на Алексей Балабанов ‛Морфин“ (м. г. холандските кинокритици наградиха ‛Товар 200“) и документалният дебют на Игор Майборода ‛Рерберг и Тарковски. Обратната страна ‛Сталкер“. Общо взето, заедно с размаха в програмите и мултимедийните събития, Рутгер Волфсон, директорът на фестивала от 2008, за втора година демонстрира както вярност към традициите, така и амбиция да покаже качествено кино в по-широк географски спектър.


Стая и половина или сантиментално пътешествие в родината

Подобен филм не сте гледали. В Ротердам се състоя световната му премиера. Филмът е посветен на нобеловия лауреат Йосиф Бродски (1940-1996), емигрирал в Съединените щати през 1972 и никога повече не видял родителите си и своя дом. Той е построен в сложна поетична конструкция върху прозата на Бродски и архивен материал, а в основата е есето му ‛Стая и половина“ (1985), където пише: ‛Мисля си, че паметта отразява качеството на реалността примерно така, както утопичната мисъл“. От първия до последния кадър в течение на 130 незабравими минути филмът ни разхожда из поезия и телесност, свободолюбие и репресии, бохема и Брежнев, стагнация и свобода... И съгражда утопичното пътуване на Бродски. Но макар че разказва битието му от ранно детство (в ролята на малкия Бродски е Евгений Огаджанян), той не е биографичен. ‛Стая и половина...“ е пленителна фикция на тема ‛завръщането на Бродски в Русия“. В едно интервю, когато го питат дали би се върнал, той отвръща: ‛Такова пътешествие може да се случи само инкогнито“... Всъщност, Бродски плува из своята биография, а дори и с корабче по Нева...

Филмът е и безутешно-иронична реставрация на руската история от Втората световна война до 90-те; в него Сталин е с готварска шапка, а музикалният лайтмотив е валсът ‛Ночь коротка“. Него родителите на Бродски (Алиса Фрейндлих и Сергей Юрски) танцуват, когато баща му се връща от фронта през 1948. Или в Ню Йорк документалният Бродски пее ‛Очи чорние“, а малко след това измисленият Бродски (Григорий Дитятковский) звъни на майка си по телефона в комуналката да я пита за дума от ‛Ночь коротка“ и техният безумен телефонен спор е гротесково-прекрасен, а музиката – трансокеанската им връзка.

Седи и пуши възрастният (инсцениран) Бродски на терасата си в Ню Йорк и разказва, че му се появили две врани: първата след смъртта на майка му, втората – след тази на баща му (цитат от истинския). И така се движат те – поетът (като риж котарак в анимацията) с неговите думи и родители, понесени от вихрената фантазия на Хржановски. Игралните епизоди, построени в питерска анфилада (реални интериори и дори столът на Бродски), в цвят и черно-бяло и с тези двама грамадни актьори-ексцентрици, от една страна, притежават изключителна атмосфера на изтънченост, свобода и заедност в бедността, а от друга, напомнят разни руски филми. Например, когато разказва за младежа Бродски (Артьом Смола) – душата на купона, влюбен във Венеция и Зара Леандър, пеещ ‛Лили Марлен“ на руски (в негов превод), слушащ Сачмо, пушещ, пиещ, свалящ мацки, наричащ КГБ ‛Габриела“ и нямащ търпение да посети американската изложба (кадри на Никсън с Хрушчов), филмът препраща към ‛Заставата на Илич и ‛Юлски дъжд“ на Марлен Хуциев. И между игралните епизоди и документалните кадри – елегантна красиво-иронична анимация, където летящ котарак се удря в бюст на Ленин, пуши, превръща се в пегас...

Прочее, този прелюбопитен филм фокусира Бродски и като част от затворена общност, и като еманация на свободомислието на ‛шестдесетниците“. ‛Нашето поколение е последното с културни устои“, твърди той в кадър. Режисьорът Андрей Хржановски, самият представител на ‛шестдесетниците“, и сценаристът Юрий Арабов, роден през 1954, тръгват към този мегапроект, който всъщност е доста евтин (бюджетът му е 1.5 милиона щ. д.), след анимационния филм ‛Котарак и половина“ (така Анна Ахматова наричала съседско коте и твърдяла, че рижият и млад Йосиф Бродски прилича на него), а по-късно - и той самият се изживява като котарак. Авторите работят над ‛Стая и половина...“ седем години. В крайна сметка се е получила ослепителна амалгама от кино, политика и емоция, за която важна заслуга имат и операторите Владимир Поляков и Валентин Свешников. Филмът е посветен на родителите.

След прожекцията вървях по тъмната уличка на кино Venster, сълзите ми течаха на воля, а на отсрещния тротоар съвсем младо момче засвирука ‛Ночь коротка“. Плахо го последвах. И така, двама души без какъвто и да било шанс за допир, се оказахме заедно в преживяването на уникалния филм.


Морфин

Вече го бях гледала на компютър, но исках да го видя на голям екран. Тайно се надявах на прожекцията в Cinerama да се мерне и самият Балабанов – бесен от бюрократичните трудности с получаването на холандска виза, той отказа всякакви интервюта. Не се появи, естествено.

Но второто гледане на ‛Морфин“ си струваше. Заличи емоциите от ‛Стая и половина...“. Потуши и най-нищожното упование за просветление.

‛Морфин“ е създаден по сценарий на загиналия Сергей Бодров-син, свободно екранизирал цикъла разкази на Михаил Булгаков ‛Записките на младия лекар“. Филмът е разделен на 13 части, озаглавени информативно: ‛Първа инжекция, ‛Зима“, ‛Втора инжекция“, ‛Първа ампутация“, ‛Вълци“, ‛Кузаево“, ‛Екатерина Карловна“, ‛Гуренбург“, ‛Анна Николаевна“, ‛Аптеката“, ‛Трахеотомия“, ‛Пожар“, ‛Углич“.

Зима, влак, талига, река, брези, 1917. Тъмно. Лае куче. От Москва в затънтена провинциална болница край градчето Углич пристига 24-годишният лекар Михаил Алексеевич Поляков (Леонид Бичевин, познат от ‛Товар 200“). Той е висок, слаб, с унило лице, модерни очила и прическа. Мъкне куфар. Посрещат го всезнаещ фелдшер (Андрей Панин) и две повехнали медицински сестри: кльощава германка (Ингеборга Дапкунайте) и плътна рускиня (Светлана Писмиченко). От предишния лекар-немец, побягнал в родината си заради революцията, в наследство е останала солидна библиотека с най-нова медицинска литература, грамофон с плочи на Вертински и медикаменти, сред които огромно количество морфин. Младият лекар се хлъзга по леда, пуши, гледа трескаво. За кратко. Пристига първият пациент с пяна на уста, докторът му прави изкуствено дишане, онзи умира. Сестрата бие на Поляков инжекция - ‛серум“ против дифтерит. Така се започва с морфина. Пациентите са селяни – диви, увити в кожи, понесли кошници... Е, има и гражданка – наложница на местен богаташ-простак (Сергей Гармаш). Докторът е новак, но интелигентен – за всеки по-сложен случай изтичва до кабинета си, разлиства книга и извършва необходимата операция: сложно раждане, ампутация на крак, трахеотомия... Между пациентите пие чай, яде сладко от френско грозде, прекъсва досадния фелдшер, слуша грамофона с романсите – предишната му приятелка била певица... И все повече го влече към витрината с морфина. И тъй като със сестрата-германка започват да спят заедно, тя, влюбена в неговия лекарски талант, от солидарност също минава на наркотика. Баща и дъщеря, обгорени от пожар, умират, тъй като морфинът е свършил... Докторът постъпва в клиника да се лекува, но тя е толкова зловонна, че избягва. Революцията стига и до Углич. Наоколо – сняг, вълци, бесове... Докторът пък стига дотам, че дори в църква си бие морфин. На финала го прави и в кино и, волно усмихнат, се гръмва.

Неизменният екстремист Балабанов отново представя обществената разруха в Русия през индивидуалното човешко падение. След некрофилския натурализъм на ‛Товар 200“, в ‛Морфин“ той прилага анатомичния шок. Но това са само няколко епизода. Въпреки че във филма се мярват и голи женски тела, и аморфен секс, доминантата е наркометафората – бягство, катастрофа, гибел... Но без съпреживяване, а като хладна епикриза. Нито те отвращава, нито ти домилява. Но, както е отстранен Балабанов, така е и обсесивно втренчен в стадиите на разпада на единствения разумен човек в общество на социални слепци.

Решен в радикално нисък ключ – до непрогледност почти, ‛Морфин“ всъщност е омайно красив филм (оператор е отново Александър Симонов, както в ‛Товар 200“) – бели униформи, черни грамофонни плочи, лампи, самовар, спринцовки просветват като живи детайли от атмосфера на смърт приживе насред необятната безпросветност. Стилизираната печал, декадентският шик, немската връзка, голият девичи задник и финалът в киното препращат към любимия ми ‛За изродите и хората“. И въпреки че в смазващата си безизходност ‛Морфин“ на моменти надминава и ‛Товар 200“, не го възприемам като агресия, а като смайващо в орнаменталността си кино. Но, както се изразява самият Балабанов, ‛филмът, който можеш да преразкажеш с думи, не си струва да бъде заснет“.

По време на прожекцията се чуваха ахкания, неколцина напуснаха залата, а иначе през цялото време на престоя ми в Ротердам се коментираше ‛Морфин“.


Рерберг и Тарковски. Обратната страна ‛Сталкер“

Филм-сага-разследване, дълъг 140 минути (режисьорската версия е 6 часа). Обяснение в любов към гениалния оператор Георгий Рерберг (1937-1999), заснел ‛Първият учител“ и ‛Дворянско гнездо“ на Андрей Кончаловски и ‛Огледало“ на Андрей Тарковски. Удивителни са и днес неговите вълшебства с нюансираната светлина, независимо дали става дума за ландшафт, лице или детайл. И той, и Тарковски са почитатели на Леонардо да Винчи и следват неговата максима ‛Красотата е борбата на светлината с мрака“. Както сам Рерберг твърди, ‛Много е просто да се управлява светлината – от едната страна я усилваш, а от другата – намаляваш. Това е всичко.“

Филмът е първи негов руски портрет (досега е имало само един в Дания). Тъй като произходът на оператора е скандинавски (предците му се заселили в Русия по времето на Петър І), често го наричат ‛датския принц“.

Потресен филм, който за първи път дръзва да разплете тайните около скандалното уволнение на Рерберг от ‛Сталкер“ с обвинението от страна Тарковски, че материалът е брак (след като го е заснел наполовина, а после наново го снима Александър Княжински). Представени са различията в кинематографичните и етичните възгледи на двама безсмъртни филмови титани. Между другото, по време на снимките на ‛Огледало“ операторът казва нещо важно: ‛В този случай нашите възгледи – моят и на Андрей – трябва да се превърнат в един субективен авторски поглед. Трудна задача. Затова колкото повече напредваме, толкова по-трудно работим: радваме се все по-малко“.

В крайна сметка, колкото и да се разминават, троянският кон на отношенията им е Лариса Тарковска. И в кадър се разказва колко много искала да се снима в ролята на Терехова в ‛Огледало“, но Рерберг бил изцяло против. После настояла да играе жената на Сталкера, за чиято роля била претендентка Алиса Фрейндлих. Накрая Рерберг попитал Тарковски: ‛Коя взимаш – Лариса или актрисата?“ Знаем отговора. И тя не му простила. Що се отнася до работата над ‛Сталкер“, Рерберг разказва: ‛Работехме в изобразителния ключ, до който с Андрей стигнахме в ‛Огледало“. Задаваха се сложни обекти – за движенията на камерата, за фокусите, за светлинните решения. Започнахме да работим уверено и точно. Не измисляхме нищо ново – правехме всичко както преди. Но не можехме да постигнем резултата в ‛Огледало“, въпреки че условията бяха същите. Просто лентата не поемаше. Резултатът беше плачевен.“

Според режисьора Майборода, филмът е ‛видео есе, където съдбата на кинематографиста от знаменитата художествена фамилия Рерберг е представена в драматичния контекст на деградацията на руската култура“. Изгонването от ‛Сталкер“ срива кариерата на Георгий Рерберг – преживява от тв реклами. В началото на 90-те го канят за майсторски клас в Дания. На въпроса: ‛В СССР художниците страдаха от политическата цензура, а сега как е?“, той отговаря: ‛Сега има свобода на избора. Но няма избор“.

Филмът е разделен на отделни новели. В структурата му са монтирани и кадри от различни ленти, снимани от Рерберг (освен игралните, и документални за Евгений Мравински, Алексей Лосев, Мстислав Ростропович). Присъстват и откъси от два огромни разговора: на Евгени Цимбал с Рерберг и на Глеб Панфилов – с Андрей и Лариса Тарковски. В кадър за оператора говорят Кончаловски, Михалков, Цимбал.., неговите колеги Вадим Юсов, Юрий Илиенко, Игорь Коршич, Свен Нюквист... Сниман е на разни формати: 35 мм, 16 мм, 70 мм, бетакам, мини-dv, vhs, hd...

Цигарата не слиза от ръцете на Георгий Рерберг, а той, дали е в уютния си дом, сред студенти или на терен с камерата, е толкова обаятелен и остроумен, че нищо чудно да е казал на Тарковски прословутата реплика: ‛Двама гении на една снимачна площадка“. Прочее, според Евгени Цимбал, Рерберг я е казал и на Кончаловски...

Гледах филма в Cinerama, след като се върнах от Делфт на Вермеер, където ме заведе Жерминал Чивиков. Като изключим колите, колелата (дори със столче за бебе), витрините и дрехите, градът изглежда също като в ‛Изглед от Делфт“ – пъстри, долепени, островърхи къщи, оглеждащи се във вода... И светлината – убийствената дифузна светлина на Вермеер. Там си почитат гения. Двама местни филантропи са построили специален център ‛Вермеер“, където картините са лоши копия, има кичозна мултимедия, но в крайна сметка е образователно средище. Трима млади унгарци например се снимаха от перспективата на Вермеер. Трогателно място.

Така че филмът на Игор Майборода, колкото и да ми се стори разтеглен, е именно такъв трогателен жест – на почит към един от най-изтънчените визуалисти в руското кино. Той е реабилитацията на Рерберг.