Български  |  English

Google и бъдещето на книгите

Как можем да си проправим път през информационния масив, който се задава на хоризонта? Въпросът е по-настоятелен от всякога, особено след неотдавнашното споразумение между Google и авторите и издателите, които бяха завели съдебен иск срещу компанията за предполагаемо нарушаване на авторски права. През последните четири години Google започна да цифровизира милиони книги (включително и защитени от авторски права) от хранилищата на по-големите изследователски библиотеки, за да предложи текстовете им онлайн. Авторите и издателите протестираха, че този акт представлява нарушение на авторските им права. След продължителни преговори ищците и Google постигнаха споразумение, което ще окаже дълбок ефект върху начина, по който книгите ще стигат до читателите в обозримо бъдеще. Какво ще бъде то?

Никой не знае, тъй като споразумението е дотолкова сложно, че ще ни бъде трудно да разграничим правните и икономически контури на прекроената територия. И все пак онези от нас, които отговарят за научните библиотеки, имат ясен поглед върху общата ни цел: искаме да отворим фондовете си и да ги направим достъпни за читатели от цял свят. Как да постигнем тази цел? Единствената работеща тактика е да бъдем бдителни: да гледаме в перспектива, доколкото можем; докато внимаваме накъде вървим, да не забравяме да поглеждаме и в огледалото за обратно виждане.

Гледайки през рамо, спирам вниманието си върху XVIII век, Просвещението, вярата му в силата на знанието, в света на идеите, който просветените наричат Respublica Litterarum. XVIII век вижда Републиката като свещена територия без полиция, без граници, без друго неравноправие, освен онова, което е предопределено от вродения талант. Всеки би могъл да стане неин гражданин чрез употребата на двете й главни граждански характеристики - писането и четенето. Писателите предлагат идеи, а читателите ги критикуват. Благодарение на книгопечатането мненията отекват в широки социални кръгове, а най-убедителните доводи печелят.

За XVIII век разпространението на печатното слово е велика ера на епистоларна обмяна. Стига да се вчетем в кореспонденциите на Волтер, Русо, Франклин и Джеферсън – всяка с обем около петдесет тома – ще видим Respublica Litterarum в действие. И четиримата мислители критикуват злободневни теми в солиден поток писма, които обхващат Европа и Америка в презокеанска информационна мрежа.

В частност познавам добре писмата, разменени между Джеферсън и Мадисън. Те дискутират всякакви теми, в това число американската Конституция, за чието написване Мадисън съдейства във Филаделфия, докато Джеферсън често навестява книжарниците в столицата на Respublica Litterarum, често купувайки книги за своя приятел. Покупките му включват и Енциклопедията на Дидро, която Джеферсън смята, че е придобил на добра цена, въпреки че купува допечатка, а не оригиналното издание.

Двамата бъдещи президенти обсъждат книги чрез информационната мрежа на Просвещението – каква удивителна гледка. Но преди тази картина на миналото да се замъгли от сантимент, искам да добавя, че Respublica Litterarum е демократична само по своя принцип. На практика в нея господстват знатните и богатите. Далеч не можещи да се издържат само с перо, повечето писатели на онова време ласкаят своите меценати, измолват синекурни длъжности, лобират за назначения в контролираните от държавата списания, хитруват пред цензурата, изпросват си достъп до салоните и академиите, в които могат да спечелят репутация. Докато търпят унижения в ръцете на висшестоящите, те търсят помощ един от друг. Спорът между Волтер и Русо илюстрира техния нрав. След като през 1755 г. прочита Разсъждение за произхода и основите на неравенството между хората на Русо, Волтер му пише: ‛Получих, мосю, новата Ви книга срещу човечеството… Тя поставя човека на колене.‛ Пет години по-късно Русо споделя пред Волтер: ‛Мосю,… ненавиждам Ви.‛

Личните конфликти избуяват от социалните разлики. Далеч неработеща като егалитарна агора, Respublica Litterarum страда от болестта на всички общества през XVIII век: привилегиите. Те съвсем не са ограничени единствено за аристократи. Във Франция покриват света на достъпното знание, включително книгопечатането и търговията с книги, над които властно бдят строги гилдии, а самите книги не могат да получат легален живот без кралска привилегия и одобрение от цензор, позволяващи обнародването на пълния им текст.

Ако се позовем на социологията на познанието, ще можем да вникнем в тази система, в частност чрез мнението на Пиер Бурдийо за литературата като за силово поле, насочено към сдържане на позиции в рамките на социално приемливото, което, от своя страна, е подчинено на господстващите сили в обществото като цяло. Не е нужно непременно да бъдем поддръжници на социологическата школа на Бурдийо, за да признаем връзките между литературата и властта. Гледани през призмата на социалната игра, реалностите на литературния живот противоречат на възвишените идеали на Просвещението. Въпреки принципите си, Respublica Litterarum в действителност е един затворен свят, недостъпен за хора без привилегии. Ще ми се да илюстрирам спора тъкмо с Просвещението като пример за отвореност изобщо и за свободен достъп в частност.

Ако мислено обходим времето от XVIII век до днес, ще забележим ли подобно противоречие между принцип и практика сред света на изследователските библиотеки? С мен работи тиха, малка женица, която с нещо напомня Библиотекарката Марион. На партита, когато се представя, я посрещат със снизхождение: ‛Библиотекар, колко мило. Що за професия е това?‛; ‛Предимно за пари и власт‛, отвръща тя.

И ето ни отново при Пиер Бурдийо. Повечето от нас биха се абонирали за принципите, вписани на видно място в обществените ни библиотеки. ‛Свободен достъп за всички‛, пише над главния вход на Обществената библиотека в Бостън, и за думите на Томас Джеферсън, издълбани със златни букви на стената в Залата на попечителите на Обществената библиотека в Ню Йорк: ‛Гледам на просветата и на разпространението на знанието като на безценен ресурс за подобрението на живота, въздигащо добродетелите и допринасящо за щастието на човека.‛ И ето ни отново при Просвещението.

Нашата република е основана върху вярата в същностния принцип на Respublica Litterarum от XVIII век: разпространението на знанието. За Джеферсън Просвещението е акт, извършен между писатели и читатели, книги и библиотеки, и най-вече библиотеки, в Монтичело, в Университета на Вирджиния, в Библиотеката на Конгреса. Върху тази вяра почива и Конституцията на Съединените щати. Член 1, алинея 8 учредява авторското право и патентите единствено ‛за ограничено време‛ като средство за по-високи цели и провъзгласява ‛прогреса на науката и полезните изкуства.‛ Бащите-основатели признават правото на авторите да получат достойна отплата за вложения от тях интелектуален труд, но поставят общественото благо пред частната печалба.

Как да пресметнем относителната тежест на тези две социални ценности? Както добре е известно на авторите на Конституцията, авторското право е учредено във Великобритания чрез Указа на Ана от 1710 г., за да обуздае монополизма на Лондонските книжари и за да, както сочи самото заглавие, ‛насърчи образованието‛. По онова време Парламентът установява авторското право за срок от четиринадесет години, подновим само веднъж. Книжарите се опитват да защитят монопола си над книгопечатането и търговията с книги, като издействат постоянни авторски права в дълга поредица съдебни дела. И все пак губят окончателно с решението по делото Доналдсън срещу Бекет през 1774 г.

Когато, тринадесет години по-късно, в Америка основателите се събират, за да съставят Конституция, в общи линии застъпват възгледа, който преобладава и във Великобритания. Двадесет и осем години е достатъчно дълъг срок, за да се запазят интересите на автори и издатели. Извън тези рамки следва да се отдаде предимство на обществения интерес. През 1790 г. първият Закон за авторското право, също посветен на целта ‛да се насърчи образованието,‛ следва британската практика, като въвежда срок на действие от четиринадесет години, подновим за нови четиринадесет.

Какъв срок на действие има авторското право в наши дни? Според Закона за удължаване на авторското право на Сони Боно от 1998 г. (добил известност като ‛Протекционен Закон Мики Маус‛, понеже анимационният герой насмалко да стане обществено притежание), правото е доживотно и продължава седемдесет години след смъртта на автора. На практика, това ще рече повече от век. Множеството книги, видели бял свят през ХХ век, все още не са станали обществено притежание. Що се отнася до цифровизацията, достъпът до културното ни наследство като цяло приключва на 1 януари 1923 г., датата, от която насетне голям брой книги са предмет на авторски права. Достъпът ни ще остане ограничен, освен ако частни интереси не направят това наследство дигитално удобно за потребителите и като подсигурят законното му използване чрез правни действия, на свой ред го продадат с печалба за акционерите. В момента например романът Бабит на Синклер Луис, публикуван през 1922 г., е без авторски права, докато Елмър Гънтри от същия писател, публикуван през 1927 г., няма да стане обществено притежание до 2022 г.1

Да принизим високите принципи на бащите основатели към практиките на културните индустрии днес, означава да отстъпим царството на Просвещението на данданията на корпоративния капитализъм. Ако приложим социологията на познанието към настоящето, както е сторил сам Бурдийо, ще открием, че живеем в свят по вкуса на Мики Маус, с изцапани в червено зъби и нокти.

Дали тази справка с реалността не превръща принципите на Просвещението в историческа фантазия? Нека се обърнем към историята. Залезът на Просвещението в началото на XIX век отваря път на професионализацията. Можем да проследим процеса, като сравним Енциклопедията на Дидро, която организира познанието в органично цяло, подчинено на здравия разум, с нейния наследник от края на XVIII век - Методическата енциклопедия, която поделя знанието в сфери, разграничими до ден-днешен: химия, физика, история, математика и пр. През XIX век всяка от тези сфери се превръща в професия, удостоверена чрез докторска степен по философия и охранявана от професионални съюзи. Метаморфозата води до създаването на университетските департаменти, а през XX век всяка една от тези области оставя трайна следа сред университетските кампуси – химия се преподава в тази сграда, физика – в онази, история – тук, математика – там, а в центъра на всичко това се извисява библиотека, обикновено замислена така, че да наподобява храм на знанието.

Наред с другото, във всяка област на познанието избуяват и професионални списания с подобласти и под-подобласти. Образованите общества ги създават, а библиотеките ги купуват. Системата работи добре повече от век. Впоследствие комерсиалните издатели откриват, че могат да натрупат състояние, като продават абонаменти за тези списания. Веднъж абонирана, университетската библиотека може да осигури на студенти и преподаватели непрекъснат поток от теми и издания. Цената може постепенно да нараства, без да доведе до отказ, тъй като абонаментът се поема от библиотеките, не от професорите. Освен това те работят безплатно - или почти безплатно. Пишат статии, оценяват материали, членуват в редакционните колегии - отчасти в духа на Просвещението заради знанието, но главно, за да градят собствените си кариери.

Резултатът изпъква върху бюджета за нови попълнения на всяка научна библиотека: годишният абонамент за Списание по сравнителна неврология в момента струва 25,910 долара, Тетрахедрон струва 17,969 долара (или 39,739, ако бъде доставен със свързани с него публикации под формата на Тетрахедрон в пакет); средната цена на списание по химия е 3,490 долара, а производните ефекти са нанесли вреди на интелектуалния живот навсякъде в света на образованието. Длъжници на космическите цени на изданията, библиотеките, които харчеха половината от бюджета си за нови попълнения за монографии, сега си позволяват едва четвърт от него, дори по-малко. Университетските издателства, чиито продажби зависят от библиотеките, не могат да покрият разходите си за издаване на монографии. Младите учени, чиято кариера зависи от тези издателства, са застрашени от изчезване.

За щастие, тази картина на суровата действителност в света на образованието вече не е толкова актуална. Биолозите, химиците и физиците вече не живеят в отделни светове, нито историците, антрополозите или литературоведите. Остарялата карта на кампуса вече не отговаря на дейностите на професорите и студентите. Повсеместно я прекрояват, а на много места интердисциплинарните намерения се превръщат в живи структури. Библиотеката остава в средата на новия организъм, но доставя свежест в целия университет, а често и до най-далечните кътчета на кибер-пространството чрез електронните мрежи.

Respublica Litterarum на XVIII век е превърната в професионална Република на обучението и в момента е открита за всякакви аматьори в най-добрия смисъл на думата, любители и на ученето, ако не единствено на чуждото поданство. Отвореността е навсякъде в действие, като благодарение на ‛свободния достъп‛ депозитарите на дигитализирани статии са достъпни без пари – Open Content Alliance (Алианс „Свободно съдържание‛), Open Knowledge Commons (Общество „Свободно знание‛), Open Courseware (Програма „Отворен курс‛), The Internet Archive (Интернет Архив), и откровено аматьорски начинания като Wikipedia (Уикипедия). Демократизацията на знанието засега изглежда е на върха на любопитните ни пръсти. Можем в действителност да сбъднем идеала на Просвещението.

На този етап бихте могли да заподозрете, че съм се отклонил от традиционния американски жанр - йеремиадата, в друг – утопичен ентусиазъм. Възможно е двата стила да се пресичат в диалектическо единство, стига да не представляваха опасност за комерсиализацията. Когато компании като Google хвърлят око на библиотеките, то не е, защото виждат в тях храмове на образованието. Виждат потенциален капитал, който те наричат ‛съдържание‛, готов да бъде разработен. Събирани векове наред при неимоверен разход на средства и труд, библиотечните фондове могат да бъдат изцяло съхранени в цифров вид на сравнително ниска цена, определено възлизаща на милиони долари, но все пак ниска в сравнение с инвестицията, която е налята в тях.

Библиотеките съществуват в името на общественото благо: ‛за да насърчават образованието‛, образование ‛със свободен достъп за всички‛. Компаниите съществуват, за да носят пари на своите акционери, също благородна кауза, тъй като общественото благо зависи от изгодите на икономиката, произвеждаща печалби. И все пак, ако допуснем комерсиализацията на съдържанието на библиотечните ни фондове, ще попаднем в плен на едно фундаментално противоречие. Да цифровизираме колекциите и да продаваме продукт по начин, който няма да гарантира широк достъп, означава да повторим грешката, която издателите допускат, когато експлоатират пазара на научни списания, при това на далеч по-широка основа, защото така ще превърнем Интернет в инструмент за приватизация на знанието, което вече принадлежи на обществения сектор. И нито една невидима ръка не ще може да се намеси, за да поправи неравновесието между частното и общественото благо. Само обществеността може да стори това, но кой днес е нейното лице? Не и законодателите, прокарали Протекционния закон Мики Маус.

Не можем да узаконим Просвещението, но можем да изработим правила на играта, защитаващи обществения интерес. Библиотеките въплъщават общественото добро. Макар да не са търговски дружества, те също трябва да покриват своите разходи. Те също се нуждаят от бизнесплан. Ситуацията ми напомня за лозунга, издигнат от Кон Едисън, когато, за да достигнат инфраструктурата под тях, започват да разкопават улиците на Ню Йорк: ‛Трябва да копаем.‛ Библиотеките биха се извинили: ‛Трябва да цифровизираме.‛ Но не на всяка цена. Трябва да решим задачата в полза на обществото, което ще рече - да държим компаниите отговорни пред гражданите.

Би било наивно да сравняваме Интернет с Просвещението. Той има потенциала да разпръсква знание повече, отколкото си е представял сам Джеферсън; но докато се изгражда, линк след хиперлинк, комерсиалните интереси не могат да останат безучастни. Те искат да придобият контрол над играта, да я завладеят, да я притежават. Съревновават се помежду си, естествено, но с такова ожесточение, че се самоизяждат. Борбата им за оцеляване води до олигополия; и която и компания да надделее, победата й би могла да означава поражение за общественото благо.

Не ме разбирайте погрешно. Съзнавам, че компаниите са отговорни пред своите акционери. Вярвам, че авторите имат право да получат заплащане за творческия си труд; и че издателите заслужават да извлекат печалба от стойността на труда, който полагат над текстовете, осигурени им от авторите. Възхищавам се на вълшебствата на хардуера, софтуера, на търсачките, на цифровите изображения и на алгоритмичния порядък. Признавам значимостта на авторското право, макар, по мое мнение, Конгресът да е свършил далеч по-добре работата си през 1790 г., отколкото през 1998 г.

Но и ние не можем да останем безучастни и сляпо да поверим общественото благо в ръцете на пазарните сили. Трябва да се почувстваме засегнати, да се намесим, да върнем отново общественото притежание на обществото. Под ‛ние‛ разбирам ние, хората, ние, създалите Конституцията, които следва да разкрием просвещенските принципи, стоящи зад нея, тъй че да осветлят всекидневната ситуация на информационното общество. Да, трябва да се цифровизираме. Но далеч по-важно е, че трябва и да се демократизираме. Трябва да осигурим свободен достъп до културното ни наследство. Как? Като пренапишем правилата на играта, като поставим частните интереси в служба на общественото добро и като вдъхновено следваме модела на ранната ни република, за да създадем Дигиталната Република на обучението.

Кое предизвиква тези йеремиевско утопични размишления? Google. Преди четири години Google започна цифровизацията на книги от изследователските библиотеки, като осигури възможност за търсене през целия текст и направи за потребителя книгите от обществения сектор с безплатен достъп по Интернет.

Така например, в момента за всекиго и навсякъде е възможно да разгледа и да свали дигитално копие на първото издание на Мидълмарч от 1871 г., което е от колекцията на Бодлеанската библиотека в Оксфорд. Всеки печели, включително и Google, който събира доход от дискретна реклама, свързана с услугата Google Book Search. Освен това Google цифровизира все по-голям брой библиотечни книги, които бяха защитени от авторско право, за да осигури услугата търсене, излагаща на екран малки абзаци от основния текст. През септември и октомври 2005 г. група автори и издатели внесоха граждански иск срещу Google, пледирайки нарушение на авторски права. Миналия 28 октомври (бел.ред.- 2008 г.), след продължителни преговори, страните постигнаха споразумение, което е внесено за одобрение в областния съд на Южен Ню Йорк.2

Споразумението учредява търговско дружество, вписано като Book Rights Registry (Регистър на книжни права), което да представлява интересите на притежателите на авторски права. Google ще продава достъп до гигантска база данни, съставена предимно от вече неиздавани книги от библиотечните фондове, защитени с авторски права и в цифров формат. Колежи, университети и други организации ще имат възможност да се абонират, като заплащат ‛институционален лиценз‛, който ще им осигурява достъп до базата данни. ‛Лицензът за обществен достъп‛ ще направи материалите достъпни за обществените библиотеки, където Google ще предостави книгите в цифров формат за свободно разглеждане на екран. Отделните хора също ще могат да намират и принтират цифровите версии на книгите, като си закупят ‛клиентски лиценз‛ от Google, който ще си сътрудничи с Регистъра за разпределението на всички приходи до притежателите на авторските права. Google ще запази 37%, а Регистърът ще разпредели другите 63% сред притежателите на правата.

Междувременно Google ще продължи да прави книгите от обществения сектор достъпни за потребителите, за безплатно четене и сваляне. Така от седемте милиона книги, които Google отчете като вече цифровизирани до ноември 2008 г., един милион са произведения от обществения сектор; един милион са с авторски права и под печат; а други пет милиона са с права, но вече не се печатат. Тъкмо последната категория ще попълни запаса от достъпни чрез институционален лиценз книги.

Голям брой книги с авторски права и под печат няма да бъдат достъпни в базата данни, освен ако собствениците на авторските права не ги включат изрично. Те ще продължат да бъдат продавани по обикновения начин, а наред с това и предоставяни в цифров вид на индивидуални клиенти, достъпни за четене и сваляне чрез клиентски лиценз, по всяка вероятност чрез електронни портали като Amazon Kindle.

След изчитането на споразумението и преглъщането на терминологията му (трудна задача, тъй като то обхваща 134 страници и 15 анекса правен текст), човек се чувства слисан: това предложение може да доведе до създаването на най-голямата библиотека в света. Без съмнение тя ще бъде дигитална библиотека, но би представлявала умален вариант на Библиотеката на Конгреса и на всички национални европейски библиотеки. Нещо повече, в изпълнение на условията на споразумението с авторите и издателите, Google би се превърнал в най-голямата в света компания, предлагаща книги – не търговска верига, а електронна услуга, която би изместила дори Amazon.

Едно толкова мащабно начинание ще породи двойствените реакции, за които споменах: от една страна, утопичен ентусиазъм; от друга, йеремиади относно опасността от концентрация на власт над контролирания достъп до информация.

Кой няма да се трогне от перспективата за американците да станат достъпни буквално всички книги от най-големите изследователски библиотеки на Америка, след което и за цял свят? Технологическите вълшебства на Google не само ще осигурят книги на читателите, но и ще отворят диапазон от невероятни възможности пред учените: от търсенето на точни цитати до по-сложните текстови анализи. При определени условия участващите библиотеки ще могат да използват цифровите копия на своите книги, за да подменят повредените им или липсващи оригинали. Google ще създаде удобства и за читатели с телесни недъзи.

За жалост, решимостта на Google да осигури свободен достъп до базата си данни във всяка обществена библиотека среща препятствия: читателите не ще могат да отпечатват нито един защитен от авторско право текст, без да платят такса на притежателите на правото (въпреки че Google предложи да им плати още в началото); а и един терминал едва ли ще задоволи нуждите на големите библиотеки. Все пак щедростта на Google ще бъде благодат за малкия град, за читателите от библиотеките Карнеги, които ще имат достъп до повече книги, отколкото биха намерили в Обществената библиотека на Ню Йорк. Google би могъл да сбъдне мечтата на Просвещението.

Ще успее ли? Философите на XVIII век виждат монопола като главна пречка за разпространението на знанието, не толкова монополите изобщо, които задушават търговията, според Адам Смит и физиократите, а специфичните монополи като този на Лондонските книжари и на Гилдията на книжарите в Париж, които слагат примка на свободната търговия с книги.

Google не е гилдия и не си поставя за цел да създаде монопол. Напротив, компанията преследва достойна за възхищение цел: да осигури достъп до информация. Но исковият характер на споразумението прави Google неуязвим за конкуренция. Мнозинството автори и издатели, които притежават авторски права, са обхванати от това споразумение. Могат да предпочетат и да излязат от него; но, каквото и да сторят, нито една нова компания не ще може да се измъкне, без точка по точка да спечели одобрението на Google, което на практика е невъзможно, или без да бъде съдена по същия начин с нов граждански иск. Ако споразумението бъде одобрено от съда, процес, който ще отнеме най-малко още две години, то ще предостави на Google контрол над цифровизирането на буквално всички книги, които са обект на авторско право в Съединените щати.

Никой не е очаквал подобен резултат. Гледайки назад към процеса на цифровизация, започнал в началото на 90-те години на миналия век, ще открием, че сме пропуснали една голяма възможност. Действията на Конгреса и на Библиотеката на Конгреса или на Съюза на изследователските библиотеки, подкрепени от коалиция на фондации, биха се справили със задачата на осъществима цена, биха поставили на първо място обществения интерес. Като разхвърляме цената по много начини – наем, в зависимост от количествената употреба на базата данни или бюджетна сметка в Националния дарителски фонд или Библиотеката на Конгреса – бихме осигурили легитимен доход на автори и издатели, докато обезпечим свободния достъп (или разумна цена) до своите фондохранилища. Трябваше вече да сме създали Национална дигитална библиотека - еквивалентът от XXI век на Александрийската библиотека. Вече е твърде късно. Ние не само пропуснахме редкия си исторически шанс, но дори по-лошо, позволяваме въпрос от сферата на обществената политика – контролът върху достъпа до информация, да бъде решен в частен съдебен иск.

Докато обществените институции спяха, Google пое инициативата, без намерението да решава делата си в съда. Компанията вършеше своето, сканираше книгите в библиотеките – впрочем толкова ефективно, че възбуди и чужди апетити към потенциалните печалби. Никой не ще оспори иска на автори и издатели за доход от права, които им принадлежат; нито пък някой ще вземе бързо решение, което да задоволи и двете страни в съдебния спор. Областният съд ще се произнесе относно валидността на споразумението, но в основата си то засяга разпределение на печалби, а не издигане на обществения интерес.

Като неволно следствие Google ще се радва на онова, което може да се нарече единствено монопол, монопол от нов тип, не в сферата на стоманодобива или железопътното строителство, а на достъпа до информация. Google няма сериозни конкуренти. Преди няколко месеца Майкрософт се отказа от програмата си по цифровизация на книги, а другите компании, като Open Knowledge Commons (Общество „Свободно знание‛), по-рано известно като Open Content Alliance (Алианс „Свободно съдържание‛), и the Internet Archive (Интернет Архив), са малки и неефективни в сравнение с Google. Единствено Google има капитала, за да изпълни цифровизацията. След като постигна споразумение с авторите и издателите, компанията може да експлоатира финансовата си власт в границите на предпазващата я правна рамка; тъй като решението по делото покрива всички автори и издатели. Нито една нова компания няма да може да цифровизира книги в така разпределените територии, а и дори и да може да си го позволи, тя ще трябва да води нови битки за авторски права. Ако съдът подкрепи споразумението, единствено Google ще бъде защитен от наказателно преследване.

Досието на Google подсказва, че няма да злоупотреби с двойно обезпечената си правна и фискална власт. А какво би станало, ако настоящите й собственици продадат компанията или се оттеглят от управлението й? Обществото ще разбере отговора от цените, които бъдещият Google ще наложи, особено от цената на институционалните абонаментни лицензи. Споразумението дава на Google свободата да уговаря сделките си с всеки свой клиент, въпреки че анонсира два водещи принципа: ‛(1) формиране на доход на пазарни цени за всяка книга и лиценз в полза на притежателите на правата; (2) осъществяване на широк достъп до книгите на обществеността, включително и на институциите за висше образование.‛

Какво би станало, ако Google предпочете финансовата облага пред достъпа? Нищо, стига правилно да съм прочел условията на споразумението. Единствено Регистърът, действащ в полза на притежателите на авторски права, има пълномощията да извърши промяна в абонаментните цени, наложени от Google, а няма причина да очакваме, че Регистърът ще протестира, че цените са твърде високи. Google може да предпочете да бъде щедър в ценообразуването, имам основание да се надявам, че ще стори това; но компанията би могла да се спре на стратегия, сравнима с онази, която бе доказано ефективна с увеличаването на цената на научните журнали: първо, да съблазни с ниски абонаментни тарифи, след което, щом абонатите са подсигурени, да вдигне цените до нивото, до което позволи самият трафик.

Застъпниците на свободния пазар ще възразят, че пазарът ще се коригира сам. Ако Google наложи високи цени, клиентите ще се откажат от абонамента си, при което цената ще падне. Няма пряка връзка между ресурс и потребност в механизма на институционалните лицензи, залегнал в споразумението. Студентите, преподавателският състав и дарителите на обществените библиотеки няма да плащат абонаментна такса. Плащането ще се извършва от библиотеките; а ако те не успеят да осигурят достатъчно средства, за да подновяват абонамента си, това ще предизвика остри протести от страна на читателите, привикнали към услугите на Google. Пред подобна опасност библиотеките вероятно ще посегнат на други свои услуги, включително на редовните си попълнения, както сториха, когато издателите вдигнаха цените на периодичните издания.

Никой не може да предскаже какво ще се случи. Можем единствено да четем условията на споразумението и да гадаем бъдещето. Ако Google направи достъпни и на разумна цена фондовете на по-големите щатски библиотеки, кой ще е този, който няма да приветства подобна стъпка? Няма ли да предпочетем свят, в който ни е достъпен огромният корпус от сканирани книги – дори и на висока цена, пред онзи, в който те липсват?

Може би, но споразумението създава фундаментална промяна в дигиталния свят, като съсредоточава власт в ръцете на една компания. Освен Wikipedia (Уикипедия), Google вече контролира достъпа до информация он-лайн за повечето американци, независимо дали те желаят да научат нещо ново за хора, стоки, места и практически за всичко, за което се сетите. В добавка към първоначалния Голям Google, разполагаме и с Google Earth, Google Maps, Google Images, Google Labs, Google Finance, Google Arts, Google Food, Google Sports, Google Health, Google Checkout, Google Alerts, както и с други бъдещи Google приставки. Google Book Search обещава да създаде най-голямата библиотека и най-големия бизнес с книги, съществувал някога.

Независимо дали правилно или не съм разбрал споразумението, неговите условия са свързани толкова тясно, че не позволяват проява на любопитство спрямо отделна тяхна част. На този етап нито Google, нито авторите, нито издателите, нито пък областният съд биха внесли съществени поправки по него. То представлява връхна точка в развитието на т. нар. информационно общество. Ако в този момент схванем погрешно равновесието, в обозримо бъдеще частните интереси биха взели превес над общественото благо, а мечтата на Просвещението ще се изплъзне завинаги от ръцете ни.


The New York Review of Books, бр. 2, 12 февруари 2009

От английски: Андрей Субашки




1.Законът за удължаване на авторското право от 1998 ретроактивно удължава с двадесет години авторското право след 1 януари 1923 на книги, защитени от авторски права. За жалост, статутът на книгите с авторски права, издадени през ХХ век, е усложнен от законодателство, което удължава авторските права единадесет пъти през последните петдесет години. Преди решението на Конгреса от 1992 притежателите на авторски права следваше да подновяват правата си. Решението от 1992 премахна изискването за книгите, издадени между 1964 и 1977, при положение, че, според Закона за авторското право от 1976, техните авторски права са в сила до кончината на автора плюс още петдесет години. Законът от 1998 удължи тази протекция до кончината на автора плюс още седемдесет години. Следователно всички книги, публикувани след 1963, остават обект на авторски права, а неизвестен брой такива - неизвестен, понеже няма налична информация за смъртта на автори и притежатели на права, публикувани между 1923 и 1964, са също защитени с авторски права. Вж. Пол А. Дейвид и Джаред Ръбин, ‛Ограничения пред достъпа до книги през Интернет: някои непредвидени ефекти от американското законодателство за авторското право,‛ (Paul A. David and Jared Rubin, "Restricting Access to Books on the Internet: Some Unanticipated Effects of U.S. Copyright Legislation"), Review of Economic Research on Copyright Issues, Vol. 5, No. 1 (2008).

2.Пълният текст на споразумението може да бъде намерен на адрес: www.googlebooksettlement.com/agreement.html. Относно предизвестието на Google във връзка със споразумението, вж. стр. 35 на брой 2 от година 56 на The New York Review.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”