Израелският филм „На баща ми“ (Израел/Германия, Голямата награда на 13. Международен София Филм Фест) елегантно и непретенциозно задава въпроса за ‛непосилната лекота на битието“ в условията на общество, живеещо от години във война и без надежда за промяна, белязано от шрапнелите на омразата, фанатизма и политическия популизъм. Той е за хората, които си приличат и се откриват, независимо от религия, семейство, житейска философия и избори...

„На баща ми“ изказва страшното за двете страни в близкоизточния конфликт предположение, че е време за нова житейско-гражданска философия, въпреки пролетите кръв и сълзи. Разбира се, ако има и воля за това...

Всъщност режисьорът Дрор Захави, продуцентът Зви Шпилман („Списъкът на Шиндлер“) и сценаристът-дебютант Идо Дрор отиват много по-далеч от това да бръкнат в раните на съвременен Израел и Палестина - те изказват предположението, че в тези територии живеят човешки същества, които страдат по един и същ начин. И от двете страни на барикадата хората имат едни и същи проблеми, повечето продиктувани от нежеланието да се направи опит за съвместно съществуване на всяко едно ниво. Другата алтернатива ни е до болка позната.

На сюжетно ниво филмът има всички предпоставки да влезе в слабите мелодраматични клишета, но режисьорът решава, че Израел не е Холивуд и главният герой, арабинът Керек, все пак натиска копчето за детонация и извършва самоубийствения атентат. В щастливия, но по-малко въздействащ вариант на сюжета героят щеше да се превърне в много успешен футболист (каквато е и детската му мечта) и „На баща ми“ нямаше да ни отвори очите за тъжните измерения на човечността...

Интересен филм, особено след понатежалия от банални драматургични линии „Лимоновата горичка“ на Еран Раклис и тежката социо-политическа анимация „Валс с Башир“ на Ари Фолман, които разбуниха много политически коректни фестивални журита и духове, както и всички с отношение към конфликта Израел-Палестина.