Американският вестникарски гуру Джоузеф Пулицър, имащ роднински връзки с представителите на Дунавската монархия, създава преди повече от сто години първото голямо медийно богатство в света. Той води горчива вестникарска борба и натрупва парите си със скандални репортажи, измислени жълти публикации и шумни сензации.

В края на кариерата си обаче този ранен герой на модерната булевардна журналистика започва да страда от скрупули. И заради това се заема да финансира университетското образование на млади журналисти и дарява на университета в Колумбия няколко милиона долара, с които да се „уплътняват‛ най-престижните награди за публицистика в света. Там - на стената в дългия коридор на училището по журналистика, покаялият се булеварден журналист закачва каменна табела с текст, съдържащ късното му прозрение: „С времето циничната, алчна за пари, демагогска и корумпирана преса ще създаде общество, което ще бъде също толкова подло, каквато е тя самата.‛

И човекът е разбирал много добре за какво става дума. Днес греховете му са почти напълно забравени, а името му се свързва предимно с израза „журналистика на високо ниво‛. Наградите „Пулицър‛ се дават само на най-добрите в бранша, върху който все по-често се оказва натиск и който все по-рядко си позволява извънредни върхови постижения.

Все още има издатели, които не допускат единствено логиката на мениджмънта да управлява издателствата им и които не биха залели читателите си с евтин боклук. Все още има достатъчно смели журналисти, които не се примиряват с все по-разпространяващата се цензура и настояват, че вестникът трябва да бъде медия, която просвещава и чиято задача е да обогати обществеността с достоверна информация и аргументиран анализ. Възможно е това да е остаряла гледна точка. Но тези издатели и журналисти държат техните медии да запазят високото си ниво, а не да се превърнат в забавни продукти на индустрията на затъпяването; да продължават да бъдат предпоставка за това, че общественият дискурс може да бъде спасен – един дискурс не на гръмките заглавия, а на аргументите.

Журналистическото качество не е абстрактна ценност, която си е самодостатъчна. То не е и луксозен аксесоар, което само разглезеният елит може да си позволи в случай, че някоя неделя времето се окаже дъждовно. То е по-скоро една от основите, върху които почива демократичната идея за общото благо. За много политици това не звучи особено приятно, така е и за много издатели на булевардна преса, тъй като прилагането на тази аксиома би отнело хляба им.

Развитите демокрации имат качествени медии, диктатурите – некачествени. А Австрия – австрийски. Качеството в медийния бранш на тази страна никога не е било лесна задача за постигане. Виена все още се осланя на вече поизбледнялата си слава, че някога е била значим вестникарски град, слух, който е леко преувеличен. Всъщност, по-добрите и по-значими немскоезични вестници са излизали в Берлин, Франкфурт и Прага. Но все пак. Днес качествена журналистиката се наблюдава рядко, в повечето случаи тя се прави в самотни ниши, в които живеят странни аутсайдери. Определението „качествена преса‛ бързо се прилепва към дадени медии и рядко се отлепва. В Австрия често срещан феномен е подобна характеристика да не се подлага на съмнение, а веднага да се приема за много подходяща и престижна. Шикозната дума и самовлюбеното отношение са напълно достатъчни.

За да му стане ясно на човек колко ниско е стигнало нивото на публицистиката в Австрия, не е достатъчно само да се припомня шумната хищническа журналистика, която се разиграва при сензационни криминални случаи (подобни гадости не се случват само в австрийските медии, има и други, които са още по-безочливи). Много по-подходящи за целта са журналистическите следи, които оставиха след себе си парламентарните избори от миналата година. Ставаше дума за такива теми, които биха били от значение за всички демократични общества и които изискват от всяка отговорна медия дистанцираност и точно око.

В австрийската вестникарска действителност обаче разглеждането на тези теми се превърна в оргия на пропагандни еквилибристики на тема „Социалдемократичните носители на надеждата‛. С тях заелите пазара периодични издания се опитваха да се надпреварват и да подбият цените на конкуренцията, след като преди това позволиха на новия си идол да ги купи след щедри оферти. Възмущението от този европейски медиен скандал имаше по-скоро скромни размери. Браншът се примири с думите: „Такова е положението в страната.‛

В Австрия отдавна няма комисия за самоконтрол на медиите, която би могла, най-малкото символично, да наложи наказания за най-големите гафове. Там не е имало и все още няма и медийна политика, която да установи правила и рамкови условия. Вместо това, в годините след войната партиите и сдруженията по интереси най-напред се вкопчиха в най-важните медии и после, след като много от тях фалираха, ги захвърлиха в ръцете на няколко бизнесмени. Накрая наблюдаваха безучастно драмата по формирането на единствената по рода си медийна концентрация.

Всяка вестникарска медия, създадена през последните десетилетия, подкопава още повече общото ниво. Очевидно конкуренцията в австрийския медиен сектор създава регресивен еволюционен процес, при който стандартите стават все по-ниски. Следователно няма причина да се смята, че дъното вече е достигнато.

В Австрия, освен всичко друго, отдавна няма достатъчен брой читатели, които биха се отвратили от повърхностното поднасяне на информацията, от спекулативния лов на сензации, от подлизурковщината, от грозния език и нескопосния стил. Тази липса на критична публика е преди всичко отговорна за мрачното настроение, което е завладяло този занаят.

Вероятно качеството на журналистиката не може да се измери с абсолютна точност. По-скоро положението е като при измерването на бедността. Тя е относително понятие. Австриец, който получава социални помощи, би бил смятан за доста богат в Косово, например. Значи не са нужни големи усилия, ако човек иска да се издигне над останалите на австрийската медийна сцена. Само трябва да не се допуска да се слезе най-долу.

Виенската булевардна преса е особено зловещо място. Там властва гръмкият тон, а утайката на обществото има думата. Не са нужни цитати, които да доказват, че това понятие най-добре описва ежедневните очаквания към милионната публика. Според речника на братя Грим, думата „утайка‛ означава слой от обществото с най-ниски възгледи, в който властва корумпираност на духа, морала и благоприличието.

С други думи - това е точно онова определение, за което Джоузеф Пулицър някога каза, че може да доведе едно общество до неговия крах.

Die Zeit, 12 март 2009

Превод от немски Десислава Манева