Кризата през класиката: Вишнева градина
Ако се вярва на Маяковски, през 1916 г. от Петроград са изчезнали красивите хора. От Москва през 2009 г. красивите хора все още не са изчезнали. Обратното. Все по-често ги срещам в метрото, в подлезите, зад воланите на такситата. С ризи от Армани, сака от Ямамото, с чанти от Биркин. Изглежда, други дрехи нямат. Срещам ги съвсем не там, където би трябвало да бъдат. Не на частни партита, не в елитни ресторанти, не в бутици, не на заседания на съвети на директори. До скоро те бяха със статут на VIP. Very important persons. Сега са ex-VIP. Подобни на Раневска и Гаев от чеховата ‛Вишнева градина‛.
‛Вишнева градина‛ беше лудо популярна в началото на 90-те години. Тогава през нея се четеше метафората за смяна на елита. Изведнъж всички съветски заслуги станаха неактуални. Мълниеносно се смениха критериите. Градината, която беше отглеждана 70 години, беше продадена и безжалостно изсечена от новите Лопахини. Енергични, късо подстригани млади хора с малинови сака. Който беше всичко, стана нищо. Старата съветска интелигенция малко пошумя по митингите и се прибра да доживява века си в комуналките. Дребните партийни бюрократи изглеждаха смешни и жалки с претенциите си за власт. За каква власт можеше да става дума, след като им отнеха служебните коли и специалното снабдяване? Времето на привилегиите свърши.
Тогава не знаехме, че ще мине съвсем малко време и всичко това ще се възроди. Бюрокрация, коли със сигнални буркани, маниери на окръжни велможи. Първоначално изглеждаше, че цялата система на ритуалите, свързани със съветската власт, е остаряла. Вишневата градина е изсечена завинаги. Статусът вече ще се определя не от поста в йерархията и дори не от знанието на културните кодове (Бродски, Фелини, Ленком, Салвадор Дали), а според реалните заслуги. От труда, решителността, ума, енергията.
Само че не стана така. Илюзията за новото не продължи и двайсет години. Новото поколение Лопахини попълни редиците на Раневските и Гаевите. Те по същия начин трупаха дългове, развличаха се по престижни курорти, отглеждаха си слуги. Държаха се така, сякаш ще векуват. Дойдоха, седнаха, запалиха по цигара... и изведнъж – криза. Време е пак да стягат куфарите.
Сбогом, Bentley!
Разбира се, това е доста опростена гледна точка към чеховата пиеса, но тя е и за това. За вечния кръговрат на елита в природата. Но, преди всичко – за любовта. За тази любов, на която са покорни всички възрасти и всички обществени слоеве. Любовта към комфорта и сития живот. Дори бих казал – страстта.
И така, сюжетът.
Госпожа Раневска се връща от Париж в имението си. Потънала е в дългове. Парите почти се свършват. Изходът е един – да се продаде имението с известната в цялата губерния градина. Градината е символ на благополучието, на уютните старини, с нея са свързани надеждите и спомените. Изобщо в пиесата има много символи. Неслучайно символистите много са я харесвали. ‛Вчера имаше толкова пари, а днес са съвсем малко‛ – казва Раневска, без да се замисля за техния произход. За нея парите са също символ, а не реалност. Всичко има мистично значение – от стария шкаф до фокусите с карти. На Раневска й се струва, че съдбата й се решава на небесата. Ни повече, ни по-малко. Тя чува от небето ‛звук от скъсана струна‛. Това е знак, че е дошъл краят на стария живот. Братът на Раневска – Гаев, е нелеп и бъбрив старец. Единственото, което той умее, е да играе билярд. И да произнася безсмислени речи. ‛О, дивна природо, ти блестиш с вечно сияние!..‛ Гигант на мисълта, баща на руската демокрация... Но дори това безсмислено същество е описано от Чехов със състрадание. След продажбата на имението, на Гаев ще му се наложи да се труди, за да живее. А това е жестоко изпитание. Търговецът Лопахин, син на бивш крепостен на Раневска, смята, че единственият изход е да изсече градината и да даде терена под аренда на виладжии. Тоест, да извърши достатъчно изгоден и ловък търговски трик.
Но, Боже, какви виладжии! На Раневска не й минава през ум, че богатството може да е резултат от бизнес. Тя го възприема като чудо, като заслужен и безусловен дар от небето.
Да се продаде градината означава ‛сбогом‛ на целия предишен живот. Сбогом, Париж! Сбогом, слуги! Сбогом, Bentley в охраняем гараж! Сбогом, мебели от червено дърво, обеди в ресторант ‛Пушкин‛, разговори за влиянието на Барт в творчеството на късния Кулик!
Край на всичко.
Русия, която загубихме
Нарочно смесих тогавашните и днешните реалии. За човек, изпаднал от времето, е еднакво тъжно да се раздели с тях. И не може да се каже, че този човек е бил някак особено отвратителен, достоен за презрение или омраза. Чехов затова е велик, защото не рисува героите си с една боя. Раневска е сантиментална, порядъчна, умна. Всъщност, не е лоша жена, но мъката й е мъка на човек, комуто са взели незаслуженото. Взели са излишното, не необходимото. Списъкът на загубите е огромен. От него може да се състави готварска книга или пътеводител за екзотични държави. В стихотворението си ‛Реквием за епохата на стабилността‛ поетът Валерий Нугатов така и пише: ‛помниш ли държавата/ как летяхме заедно в турция египет тайланд/ помниш ли как заедно пазарувахме в дюти-фри/ литри бакарди битер мартини джак даниелс и кампари/ помниш ли как заедно плюскахме местните екзотични блюда/ и как яко се тровехме с местните екзотични блюда/ как заедно се гмуркахме с акваланги/ как заедно яздихме камили/ как гледахме през маски рибите.../ имаш добра памет за държавата/ това беше съвсем неотдавна/ струва ти се дори че плажният пясък още не е измит от косите ни/ струва ти се дори че сладкият вкус на рома още не се изпарил от венците ни/ струва ти се дори че още не сме изтъркали обувките панталоните ризите роклите и джапанките/ струва ти се че още не се е спрял плазменият ни телевизор/ а между другото/ нищо от това повече не съществува/ и никога повече няма да го има/ свърши великата епоха на стабилност и разцвет/ и там където някога се извисяваха небостъргачите на москва-сити/ сега лежат постапокалиптични руини/ там където се извисяваха подмосковските жилищни масиви/ сега в степта свири леденият вятър на боклука/ там където ярко блестяха хипермаркетите и мултиплексите/ сега зеят просешки помийни ями/ да празно място/ вместо тези ресторанти хотели и клубове/ тези площади и булеварди/ тези градини и паркове/ където ние обичахме‛.
Ето тази Русия ние загубихме. Не само нея можем истински да обичаме. Да обичаме излишното, незаслуженото, полученото без усилие, като небесен дар. Невъзможно е щастието да се изработи. Него можеш или да откраднеш, или да го получиш като подарък.
Наистина, щастието на руската средна класа има малко по-сложен произход, отколкото при героите на Чехов. Получихме тлъсто парче щастие като подарък от тези, които го окрадоха. Долетя вълшебник със син въртолет и ни даде петстотин сладоледа ескимо, купени на безценица в близката будка. Яжте, деца, и не лудувайте.
Удар на брадва в градината
Когато сладоледът започна да се топи, изпаднахме в паника. И тръгнаха разговори за Апокалипсиса. За наказание за греховете. Защо това ни сполетя? Заради подлия ни, безполезен живот... Много крадоха, мислеха само за себе си. Суетяха се, а не направиха нищо стойностно. Темата за наказанието я има и във ‛Вишнева градина‛. ‛Много сме грешили‛ – казва Раневска. ‛Какви грехове имате вие...‛ – утешава я Лопахин.
А работата всъщност не е в греховете. Главният лозунг на епохата на стабилността беше ‛Достойна съм за това‛. Спомняте ли си, имаше такава реклама! Ето на какво се хванахме. Решихме, че щом имаме пари, значи сме достойни за тях. Значи сме достойни, добри хора и можем да се гордеем със себе си. Макар че в действителност логиката е обратна.
‛Човек – това звучи гордо!‛ А менажерът средно ниво – още повече... Интересно е, че в чеховата пиеса се съдържа директна полемика с пролетарския писател. Гордо, казвате? ‛За каква гордост става дума – разсъждава студентът Трофимов – какъв смисъл има тя, след като човекът е несъвършен, след като е предимно груб, глупав, дълбоко нещастен. Трябва да престанем да се възхищаваме от себе си‛.
Ето го и цялото обяснение. Греховете, разбира се, са купища. Накъде без тях! Но причината е доста по-проста. За целия този празник на живота не е имало никакви сериозни основания. Заради това той свърши. Недостойни сме. Не сме го заслужили.
Всъщност, Чехов вече е описал всичко. Не знаем само едно – кой ще е новият Лопахин. Този герой все още не се е появил на сцената. Старите си тръгват, а новите все още не ги виждаме. Но, който и да е той, Лопахин на XXI век без съмнение ще има същата съдба, каквато имат днешните ex-VIP. Рано или късно, той задължително ще чуе звук от скъсана струна и удар на брадва в градината.
Взгляд, 5 март 2009 г.
Превод от руски Веселина Гюлева
‛Вишнева градина‛ беше лудо популярна в началото на 90-те години. Тогава през нея се четеше метафората за смяна на елита. Изведнъж всички съветски заслуги станаха неактуални. Мълниеносно се смениха критериите. Градината, която беше отглеждана 70 години, беше продадена и безжалостно изсечена от новите Лопахини. Енергични, късо подстригани млади хора с малинови сака. Който беше всичко, стана нищо. Старата съветска интелигенция малко пошумя по митингите и се прибра да доживява века си в комуналките. Дребните партийни бюрократи изглеждаха смешни и жалки с претенциите си за власт. За каква власт можеше да става дума, след като им отнеха служебните коли и специалното снабдяване? Времето на привилегиите свърши.
Тогава не знаехме, че ще мине съвсем малко време и всичко това ще се възроди. Бюрокрация, коли със сигнални буркани, маниери на окръжни велможи. Първоначално изглеждаше, че цялата система на ритуалите, свързани със съветската власт, е остаряла. Вишневата градина е изсечена завинаги. Статусът вече ще се определя не от поста в йерархията и дори не от знанието на културните кодове (Бродски, Фелини, Ленком, Салвадор Дали), а според реалните заслуги. От труда, решителността, ума, енергията.
Само че не стана така. Илюзията за новото не продължи и двайсет години. Новото поколение Лопахини попълни редиците на Раневските и Гаевите. Те по същия начин трупаха дългове, развличаха се по престижни курорти, отглеждаха си слуги. Държаха се така, сякаш ще векуват. Дойдоха, седнаха, запалиха по цигара... и изведнъж – криза. Време е пак да стягат куфарите.
Сбогом, Bentley!
Разбира се, това е доста опростена гледна точка към чеховата пиеса, но тя е и за това. За вечния кръговрат на елита в природата. Но, преди всичко – за любовта. За тази любов, на която са покорни всички възрасти и всички обществени слоеве. Любовта към комфорта и сития живот. Дори бих казал – страстта.
И така, сюжетът.
Госпожа Раневска се връща от Париж в имението си. Потънала е в дългове. Парите почти се свършват. Изходът е един – да се продаде имението с известната в цялата губерния градина. Градината е символ на благополучието, на уютните старини, с нея са свързани надеждите и спомените. Изобщо в пиесата има много символи. Неслучайно символистите много са я харесвали. ‛Вчера имаше толкова пари, а днес са съвсем малко‛ – казва Раневска, без да се замисля за техния произход. За нея парите са също символ, а не реалност. Всичко има мистично значение – от стария шкаф до фокусите с карти. На Раневска й се струва, че съдбата й се решава на небесата. Ни повече, ни по-малко. Тя чува от небето ‛звук от скъсана струна‛. Това е знак, че е дошъл краят на стария живот. Братът на Раневска – Гаев, е нелеп и бъбрив старец. Единственото, което той умее, е да играе билярд. И да произнася безсмислени речи. ‛О, дивна природо, ти блестиш с вечно сияние!..‛ Гигант на мисълта, баща на руската демокрация... Но дори това безсмислено същество е описано от Чехов със състрадание. След продажбата на имението, на Гаев ще му се наложи да се труди, за да живее. А това е жестоко изпитание. Търговецът Лопахин, син на бивш крепостен на Раневска, смята, че единственият изход е да изсече градината и да даде терена под аренда на виладжии. Тоест, да извърши достатъчно изгоден и ловък търговски трик.
Но, Боже, какви виладжии! На Раневска не й минава през ум, че богатството може да е резултат от бизнес. Тя го възприема като чудо, като заслужен и безусловен дар от небето.
Да се продаде градината означава ‛сбогом‛ на целия предишен живот. Сбогом, Париж! Сбогом, слуги! Сбогом, Bentley в охраняем гараж! Сбогом, мебели от червено дърво, обеди в ресторант ‛Пушкин‛, разговори за влиянието на Барт в творчеството на късния Кулик!
Край на всичко.
Русия, която загубихме
Нарочно смесих тогавашните и днешните реалии. За човек, изпаднал от времето, е еднакво тъжно да се раздели с тях. И не може да се каже, че този човек е бил някак особено отвратителен, достоен за презрение или омраза. Чехов затова е велик, защото не рисува героите си с една боя. Раневска е сантиментална, порядъчна, умна. Всъщност, не е лоша жена, но мъката й е мъка на човек, комуто са взели незаслуженото. Взели са излишното, не необходимото. Списъкът на загубите е огромен. От него може да се състави готварска книга или пътеводител за екзотични държави. В стихотворението си ‛Реквием за епохата на стабилността‛ поетът Валерий Нугатов така и пише: ‛помниш ли държавата/ как летяхме заедно в турция египет тайланд/ помниш ли как заедно пазарувахме в дюти-фри/ литри бакарди битер мартини джак даниелс и кампари/ помниш ли как заедно плюскахме местните екзотични блюда/ и как яко се тровехме с местните екзотични блюда/ как заедно се гмуркахме с акваланги/ как заедно яздихме камили/ как гледахме през маски рибите.../ имаш добра памет за държавата/ това беше съвсем неотдавна/ струва ти се дори че плажният пясък още не е измит от косите ни/ струва ти се дори че сладкият вкус на рома още не се изпарил от венците ни/ струва ти се дори че още не сме изтъркали обувките панталоните ризите роклите и джапанките/ струва ти се че още не се е спрял плазменият ни телевизор/ а между другото/ нищо от това повече не съществува/ и никога повече няма да го има/ свърши великата епоха на стабилност и разцвет/ и там където някога се извисяваха небостъргачите на москва-сити/ сега лежат постапокалиптични руини/ там където се извисяваха подмосковските жилищни масиви/ сега в степта свири леденият вятър на боклука/ там където ярко блестяха хипермаркетите и мултиплексите/ сега зеят просешки помийни ями/ да празно място/ вместо тези ресторанти хотели и клубове/ тези площади и булеварди/ тези градини и паркове/ където ние обичахме‛.
Ето тази Русия ние загубихме. Не само нея можем истински да обичаме. Да обичаме излишното, незаслуженото, полученото без усилие, като небесен дар. Невъзможно е щастието да се изработи. Него можеш или да откраднеш, или да го получиш като подарък.
Наистина, щастието на руската средна класа има малко по-сложен произход, отколкото при героите на Чехов. Получихме тлъсто парче щастие като подарък от тези, които го окрадоха. Долетя вълшебник със син въртолет и ни даде петстотин сладоледа ескимо, купени на безценица в близката будка. Яжте, деца, и не лудувайте.
Удар на брадва в градината
Когато сладоледът започна да се топи, изпаднахме в паника. И тръгнаха разговори за Апокалипсиса. За наказание за греховете. Защо това ни сполетя? Заради подлия ни, безполезен живот... Много крадоха, мислеха само за себе си. Суетяха се, а не направиха нищо стойностно. Темата за наказанието я има и във ‛Вишнева градина‛. ‛Много сме грешили‛ – казва Раневска. ‛Какви грехове имате вие...‛ – утешава я Лопахин.
А работата всъщност не е в греховете. Главният лозунг на епохата на стабилността беше ‛Достойна съм за това‛. Спомняте ли си, имаше такава реклама! Ето на какво се хванахме. Решихме, че щом имаме пари, значи сме достойни за тях. Значи сме достойни, добри хора и можем да се гордеем със себе си. Макар че в действителност логиката е обратна.
‛Човек – това звучи гордо!‛ А менажерът средно ниво – още повече... Интересно е, че в чеховата пиеса се съдържа директна полемика с пролетарския писател. Гордо, казвате? ‛За каква гордост става дума – разсъждава студентът Трофимов – какъв смисъл има тя, след като човекът е несъвършен, след като е предимно груб, глупав, дълбоко нещастен. Трябва да престанем да се възхищаваме от себе си‛.
Ето го и цялото обяснение. Греховете, разбира се, са купища. Накъде без тях! Но причината е доста по-проста. За целия този празник на живота не е имало никакви сериозни основания. Заради това той свърши. Недостойни сме. Не сме го заслужили.
Всъщност, Чехов вече е описал всичко. Не знаем само едно – кой ще е новият Лопахин. Този герой все още не се е появил на сцената. Старите си тръгват, а новите все още не ги виждаме. Но, който и да е той, Лопахин на XXI век без съмнение ще има същата съдба, каквато имат днешните ex-VIP. Рано или късно, той задължително ще чуе звук от скъсана струна и удар на брадва в градината.
Взгляд, 5 март 2009 г.
Превод от руски Веселина Гюлева
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
