Български  |  English

Memory world

Муун лейк е филм на режисьора Иван Станев. В превод заглавието е „Лунно езеро‛. Във всички режисьорски проекти на Иван Станев от 30 години насам са налице два белега: той е и автор на текстовете, в случая – на сценария; спектаклите, театрални или филмови, се запомнят.

Затова именно оттук ще започна от сплитането между силен авторски почерк и памет. Вземам основание от заглавието на филма. В известните ми символни системи от древността насам и водата, и луната се свързват с паметта, с отпечатъците (печатите) на зачеването и смъртта, с емоционалната матрица на света, с интроспекция и осмисляне на опита, жизнен и онзи, от другата страна на огледалата и водните повърхности.

Едно външно съвпадение в тази посока на мислене е, че филмът е продуциран от жена, българка, Донка Ангелова; сниман е на българска територия в родните места на Иван Станев. В него играят непрофесионалисти, така да се каже – други пребиваващи из тези места. Остава да се разбере дали връщането към произхода/изхода е възможен тълкувателен ресурс.

Но дотук с даденостите на естеството и елементите. Структурното им преподреждане, каквото е артефактът филм, разгръща картини, които още от началото се следват сякаш чрез осезаемо премигване на клепач. Око извън зрителното поле наблюдава движения. Тези движения се извършват в такт със света, съществуващ извън човешкото. Този свят, в който пред лицето на изплуващото от водите слънце прелитат птици, в който вълните обливат брегове и небето слиза до изсушените треви и напуканата кожа на земята. В този именно съществуващ извън хората свят се появяват хора, излизат от водите и тръгват.

Образуването на двойките се извършва или скрепява през стиха на Емили Дикинсън. Ще го посоча в свободен текст – аз съм никой, ако и ти си никой, тогава ето че ние двамата сме двама (или чифт).

От този момент филмът се изпълва с бродещи персонажи, често сдвоени, понякога на групи, а към края и по единични. Движението за тях е иманентно, прекъсвано е от спирания, които са част от самото движение. Би могло да се каже, че мъжко-женските двойки, с близък референт Орфей и Евридика, излизащи от Хадес, се преместват, еволюират необезпокоявани и неотклонни из ничията земя между двата свята – горен и долен, вътрешен и външен.

За стилистката на Станев изобщо са характерни съсредоточени и напрегнати изпълнения (вербални или не), които, макар и близки до механистичните, са инкантаторни, подчинени на импулс, чийто източник е едновременно вътре и вън. По този начин е постигнато особено обединение на свят и човек, на свят на човека и на човек в света, от които има още един отстъп навън от зрителното поле, а именно към премигващото око, което изпуска персонажите от един кадър, за да ги улови в друг. Така, мисля, е зададена идеята за безкрайност във филма, бродене из ограничено и повтарящо се пространство, което възниква и изчезва заедно с персонажите.

В този свят сюжети са поезията и философията. Огрените ту от силна светлина, ту откроени като силуети фигури, се снемат едни други в реципрочните си отражения, запаметени във фотоапарати, огледала и камери. Опустошената земя или безнадеждно натежалите по брега й отломки от кораба Муун Лейк се редуват със собствените си красиви и цялостни визии-битиета, до които няма достъп взреният в измамните сенки. Нещата ги има някъде, но те не съвпадат (въпреки неотклонното движение) със собствения си ейдос.

„Това е начинът, по който светът свършва‛. Тези стихове от Т. С. Елиът се произнасят хорово от групата ученици по философия в крайморската пещера. Поемата, изучавана устно чрез повторения, изказва този начин на свършване на света – не с „бум‛, а с хленч. Тук си позволявам да не приема превода „хленч‛ на български език, а да предложа по-скоро думата плач или изплакване, с която свързваме не толкова отиващите си от този свят, а идващите в него – новородените изплакват, излизайки от водната среда във въздушната. Пак в този момент те изгубват водната си памет, за да тръгнат да търсят l’ame soeur под небето.

Темата за Орфей и Евридика тук е сведена до пътя им през пустеещата земя между две земи. Фигурите им в движение са като постоянно изписващи се думи, които се плъзгат върху недостижимите си ядрени значения. Тъкмо обратното на виждането на Жан Кокто във филма му ‛Орфей‛, където екстатичната статика доминира във втренчените отражения. Тук придвижването в определения от волята на боговете ред е зададено като несвършващо или по-скоро, свършващо в началото си – както се вижда от самия край на филма. Самата субстанция на филма е в това изписване на движението на двамата персонажи, на двойките персонажи, които за известно време се резорбират в множеството на непостижимото вече за тях бракосъчетание.

Сватбата е поставена във филма като подстъп към разгула на менадите, които в мита слагат край на живота на Орфей. В Муун Лейк Орфей сам се изгубва в невъзможното за себе си брачно празненство и с това сякаш провокира появата на менадите. След което се връща със сянката си-сестра в лоното, от което са излезли в началото – на заден ход, като бавно въртяща се назад лента.

Не бих искала да свръхинтерпретирам неща, които ги няма във филма, но все пак ще си позволя една асоциация. В античния мит Орфей е изкусен музикант, който омагьосва с песните си дори неодушевения свят. Цената за това е изгубената му в отвъдното душа-сестра – Евридика. Условието да я възвърне и задържи е да не я гледа. Тоест – да е сляп за видимата красота, за външното проявление на любовта. Той, обаче, се изкушава да гледа и я изгубва необратимо. Това предопределя и уязвимостта и смъртта му – той не може повече да укротява елементите, дивите животни и развилнелите се менади. В Муун Лейк поезията е разпиляна в света, поетът е отделен от нея, той броди по граничните места, за да изживява постоянно изпитанието на гледането.

Заради всичко описано дотук ще си позволя да кажа, че Муун Лейк е четящ филм. Четенето се разгръща с ритъма на природна даденост, тъй като е вписано изискано в това, което се вижда, във визуалното поле. Светът без човека, природният свят съвпада със света на създадени от човека думи, с жизнения свят. В това се състои, мисля, целостта на филма. Паметното вписване е някъде между човешките думи и водата, споделено е между тях.

За филма е малко да се каже, че е красив, какъвто той е. Защото е много взискателен към зрителя си по един овладян начин, който би могъл и да го напрегне. Звучат думи на различни езици – английски, френски, латински... – поезия и философия – но не бих твърдяла, че тези думи се изчерпват единствено с тяхното разбиране. По-скоро са пуснати в свободното пространство под купола на небето, където се реят свободно и понякога се връщат към тези, които ги произнасят.

Изчистен до крайността на света, Муун Лейк борави със земя, небе (въздух), вода, дърво и метал – борави с елементите, от които е създаден, казват в Китай, светът. Изцяло е сниман на открито, отворен е към горното и към долното и, пак ще припомня, по онези земи, които са вписани в паметта на произхода, в случая – на Иван Станев. Но и на всички нас, хората, от Античността до сега.
още от автора


"Moon lake", филм на Иван Станев. Оператор Стефан Иванов. Продуценти Донка Ангелова, "Delta Entertainment" и Патрик Сандрен, "СОФИЛМ"". Вероятна премиера – май 2009 г.
Anything goes в Лунното езеро
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”