Защо все повече бракове се разпадат? Защо толкова трудно се разбират мъжете и жените помежду си и предпочитат общуването онлайн? Защо са все по-нетрайни връзките и повече самотни те?

За австрийския драматург, актьор, режисьор Габрил Барили (1957) отговорите са по-сложни от типа „мъжете са от Марс, жените от Венера“, което не означава, че са особено дълбоки и неочаквани. Той съвсем не претендира за сложни психологически анализи или създаване на „нова драма“. Пиесите му обаче са интелигентни. Разговорът започва и завършва точно където трябва. Той е воден умело в една относително непроменлива ситуация. Барили пише диалозите в пиесите си с подчертан вкус към афоризма и лесно запомнящата се фраза. Доста фриволни за вкуса на консервативната, но близки до този на по-либералната публика, те са всъщност типични за добрата стара традиция на „светската“ пиеса, в която разговорът (обикновено върху актуални обществени теми) единствено свързва инак реещите се действащи лица. Е, в случая темата е ясна – какво става с емоционалната връзка между мъжете и жените?; а разговорът си играе с конвенциите на общуване в австрийското общество. Затова е и много поставян в австрийските театри.

Сам с пет брака зад гърба си, Барили вижда причините за проблематичната връзка в начина на комуникация в модерното общество, където основните мрежи са регулирани от норми, като политическата коректност, задължителната дистанция между частно и бизнес общуване, техническите посредници, консумацията на щастие чрез матриците на рекламите, популярните филми и най-вече виртуалния свят на интернет. Героят му Мартин в „Трак! Или бардак!“ работи в рекламния отдел на фирма, т.нар. криейтив, тоест сам е участник в такава обществена комуникационна мрежа. В процес на развод, Мартин е изпратен от приятел при проститутка (Мария) и разговорът с нея по време на сеанса е илюстрация на мъжките фрустрации, възникнали от налаганите още от училище модели на успешната двойка. Самата ситуация на откровена пазарна договорка трябва да покаже тъгата по дълбоката връзка.

Режисьорът Георги Михалков е включил в тази пиеса и още една – „Медена луна“, където е показана обратната страна. Три еманципирани жени демонстрират три различни типа отношение към мъжете – романтично, прагматично и традиционно. Една бъдеща, една бивша и една току-що разочарована „образцова“ съпруга се събират по Коледа. Прагматичката е разочарована от провала на собствения прагматизъм, установявайки че е бременна, а бившата вярна съпруга решава да стане прагматичка заради изневярата на мъжа си и да експериментира.

Чуващият се само от телефонния секретар мъжки глас в спектакъла е „материализиран“ от Асен Блатечки (в ролята на Мартин), а проститутката се играе от трите жени в „Медена луна“. Тук вече на зрителя е станало ясно посланието още в първите 10 минути, тоест, че животът е „бардак“, че има само задължителен секс и няма истинска любов.

Нагледността на това послание се налага два часа с яростното викане, псуване и брутален език на жените, напълно „вдъхновено“ дописан върху Барили и допълнен от просташкия жаргон на мъжа (Блатечки). Илюстрацията е уплътнена с тичане, скачане и мятане на актрисите по сцената, за да се разбере и от последния загубеняк, че това е „разкрепостеното“ сексуално общуване на съвременните жени. Сцената е нещо като абстрактен образ на бардака, включващ елементи от жилище и телевизионна шоу-програма.

Залагащ на изпитаната комбинация секс, вечната тема „невъзможна любов“ и медийния имидж на Блатечки, режисьорът лесно си е осигурил търсещата „разтоварване“ публика. Поредното представление, демонстриращо много лош вкус. Но по-интересното е друго.

Театърът обикновено трансформира чуждата драматургия в собствените си културни модели. И от тази гледна точка ни казва винаги повече за нас самите, отколкото за Другия. И колкото „по-прав“ е преводът, толкова повече изтрива“ чуждия образ“, за да изпъкне „нашия“. Основното в тези пиеси на Барили, разговорът, в спектакъла се разпада. И причината не е просто лошото говорене на актьорите. Интересна тук е именно трансформацията на невинния „светски разговор“ в шумотевица, крясъци, накратко казано - в гестуса (по Брехт) или хабитуса (по Бурдийо) на вулгарната бруталност. Режисьорът не е сметнал за нужно да търси еквивалент в българското общество на нормата на политическата коректност или на тази, която разделя частните от бизнесотношенията, както и на лайф-стайл тона в разговора, за да може да ситуира в познат за българската публика контекст елегантното (и спекулативно) заиграване на автора с тези конвенции. Най-вероятно или защото няма отношение, или подобна работа с пиесите не го интересува, или защото не всички от тези съвременни норми, в които се инструментализират отношенията между мъжа и жената, са валидни изцяло тук. Възможно е също не точно нормите и моделите на поведение да са обект на вниманието му. В крайна сметка, представлението показва „вечната тема за секса“ чрез фигурата на шоу-образа на бардака, а въпросните обществени норми са само фон.

Колкото и обаче те да не са обект на внимание, несъзнателно, чрез свободно пуснатата на сцената бруталност и вулгарност, представлението де факто ги показва именно като норма, като основен модел на поведение в отношението между мъжете и жените. И най-вече тя се разпознава лесно. Възприема се от „разтоварващата“ се публика като нещо близко, родно и познато, като нещо напълно „естествено“, доволна, че се е поразвлякла с познати от телевизионните програми актьори. Ефектът обаче е, че също на несъзнателно ниво, и нормата, и дълбокият цинизъм, който тя въплъщава, се припознават отново като нещо съвсем „естествено и природно“. Човек рядко си дава сметка, докато се „разтоварва“ в театъра, с какво от неприятното всекидневие всъщност отново си остава натоварен.