Участници: Николай Шушулов, Васко Славков, Георги Георгиев – Жорас, Дан Тенев, Пенка Минчева, Илиан Лалев, Силвия Лалева, Бора Петкова, Емил Миразчиев, Велизар Димчев, Лора Пармакова, Надя Генова, Наташа Кюпова, Дейвид Хейуд, Веселина Сариева, Симеон Стоилов, Александър Вълчев, Дойчин Русев, Яна Костова, Станимир Генов, Красимир Терзиев, Надежда Олег Ляхова, Симеон Симеонов, Михаела Власева, Иван Русев, Анна Покровнишка, Венелин Шурелов, Любен Стоев, Райчо Станев, Елена Панайотова, Красимир Добрев, Петeр Цанев, Аделина Попнеделева, Вероника Цекова, Иван Кюранов, Рада Дичева, Яна Юнакова, Викенти Комитски, Виолета & Такор Кюрдян, Иван Мудов, Светлана Мирчева, Джеки Стоев, Теди Лихо, Кирил Кузманов, Стела Василева, Йово Панчев, Добромир Иван, Христо Нeйков Нeйков, Правдолюб Иванов.

Унифицираш формата, избираш един обикновен обект и го предлагаш на много артистични умове под формата на предизвикателство, което може да работи и като тест за техните концептуални рефлекси, и като посредник в комуникацията, а защо не и като образ на ценностната им система. Германският артист Щефан Боненбергер едва ли е измислил топлата вода, но тук неговата идея доби изненадващи размери. За по-малко от месец той подбра 50 български художници без оглед на някакви формални деления, раздаде им по една обикновена шпионка и така почти неосъзнато ги приобщи към своя дългосрочен пътуващ проект и към една още по-голяма група от автори от различни страни, които вече са участвали в него. Стратегията със шпионките е пределно проста, но в нея на втори план се съдържа едновременно намерението за манипулации на мащаба, за смяна на перспективата не само спрямо собствения мироглед, но и спрямо средата, а защо не и някаква възможност да се огледаме в непредубедено око.

На някой може да се стори твърде амбициозно да се възлагат толкова очаквания на една шпионка. Но се оказа, че проектът на Боненбергер успя по един или друг начин да отговори на всички тях. И то не защото от него произлязоха някакви главозамайващо умни и неочаквани работи, а защото без усилие постигна интересен разрез на сцената ни. Разбира се, само обремененото съзнание може да роди такова тълкуване на цялата акция. За мнозина тя си остава на нивото на чистата забава и на интерактивния купон с леко аматьорски привкус.

Подръчни материали, малко въображение, собствени усилия с ножица и лепило и готово. Шпионката става далекоглед, коридор през времето, вход към подсъзнателното, приказен инструмент, който те отвежда в Огледалния свят, калейдоскоп. Щеш не щеш, започваш да надничаш във всякакви кутийки, шишенца, яйца, пластмасови играчки, топчета, балони, прозорчета, отворчета до пълно опиянение; и колкото повече надничаш, толкова повече се питаш дали наистина тези художници вярват, че това е то ‛концептуалното“ изкуство, или просто са се отдали на момента и го осъзнават най-вече като форма на развлечение и като рядък шанс да се при-общят наново.

Защото Боненбергер може и да не знае, но тук понятието за съвременно изкуство е все още твърде крехко, за мнозина необяснимо и даже спорно, а една подобна интервенция винаги носи риска месеци по-късно в изложбените зали да се нароят вариации на темата за шпионката или още по-лошо - на темата ‛моят малък свят, затворен в кутия за обувки“. Боненбергер вероятно не предполага колко сугестивна може да бъде спрямо българската сцена една, макар и невинна, чуждестранна намеса като неговата. По стара традиция тук винаги чужденецът печели бързо доверие и авторитет, независимо кой е и откъде идва. Този вече генетично вроден респект към чужденеца неведнъж е причинявал редица недоразумения, дебати и културни перипетии.

И все пак, колкото и да е универсална идеята на германския артист, в нейната реализация тук се изявиха отново особеностите, различията, идеологиите и нивата на цялата ни сцена в най-широк диапазон. В този смисъл ценностите наистина добиха форма. Нито един от поканените автори не изневери на почерка си, колкото и необичаен да се яви за мнозина от тях този компресиран формат. А това може да се приеме като своеобразно доказателство, че много от явленията, които регистрираме в индивидуални или групови изяви от последните години, са напълно вкоренени в нашия контекст и имат своя перспектива на развитие. Поставени в такава лабораторна среда, авторите реагираха спрямо досегашния си опит без драстични изключения или някакви гръмки изненади. Повечето от тях подходиха към шпионката по най-очаквания начин и организираха около нея някакъв скрит мизансцен, който трябва да провокира воайорски желания. Малцина са превърнали самата шпионка в обект, като са й насложили повече смисъл, отколкото декор.

Проектът на Боненбергер е по презумпция немарлив спрямо локалния климат, в който попада. Но това при нашите условия е повече предимство, отколкото недостатък. На практика кураторската роля тук е само претекст за артиста да въвлече други автори в изпълнението на собствената му творба. Така мащабът и границите, в които се възприема цялата акция, се свива и разширява точно като през шпионка. Плюшкиновското събирателство на малки обекти, спомени, фетиши и реликви е част от стратегията за оформяне на едно цяло, в което индивидуалното участие е неглижирано и употребено в полза на колективното представяне. Боненбергер напълно основателно определя себе си като анти-куратор. Неговата задача прилича наистина повече на шпионаж с внедряване на чужд агент и на игра, напълно освободена от цел. Защо не?

Накрая в цялото събитие може да се усети даже и лек полъх на носталгия към едно минало време на спонтанно случване, на импровизации с материала и формата, на домашно произведено изкуство. Вероятно за това настроение допринесе и пространството на старото кино ‛Влайкова“, където шпионките бяха показани за първи път пред публика.