Едва ли някой не знае случая с Йозеф Фрицъл, едва ли някой е чел коментар, в който той да не бъде наречен чудовище. След необичайно експедитивен процес, седемдесет и тригодишният Фрицъл е изпратен в затворническа клиника, а от затвора би могъл да излезе най-рано след петнайсет години – при добро поведение и пълен курс на психотерапия. Разбира се, никой не му го пожелава. Самата присъда беше взета като ударна доза лекарство с психотерапевтичен ефект. Австрия, овладяна от шока, опитва да си поеме дъх. В същото време има нещо странно в нейното поведение. Всички коментари и даже мненията на случайно запитани хора са униформено идентични в своята морална категоричност и в употребените думи. Австрия дори се разсърди на британската преса, която се опита да направи по-сложен анализ на ситуацията. Австрия, с други думи, не иска да говори; тя не иска да каже нещо. Но какво?

Преди две години в България излезе предсмъртната книга на австрийския писател Томас Бернхард „Изличаването‛, писана в края на 80-те. Австрия не обичаше Бернхард; Бернхард ненавиждаше Австрия на своето време. „Изличаването‛ е неговата окончателна саморазправа с австрийското; толкова категорична в някои обвинения, че успява да породи съпротива дори у този читател, който си казва „Каква ми е Австрия?‛. Сега – след Фрицъл и две десетилетия след смъртта на писателя – нека да си припомним нещо от неговите думи.

„Накъдето и да пристъпим в днешна Австрия, ние пристъпваме в лъжата, накъдето и да се озърнем в тази днешна Австрия, ние съзираме единствено лицемерието, с когото и да говорите в тази днешна Австрия, вие ще говорите с лъжец.‛ Прекалено, нали? Вероятно е било така и за Елизабет Фрицъл с нейните седем деца. В продължение на двайсет и четири години перфектно организираните държавни служби не са се заинтересували от нейното изчезване, както и от странната поява на три подхвърлени деца пред една и съща врата. Общинската служба, която се грижи за децата, до голяма степен работи чрез информация, подадена от познати и съседи на малтретираните деца. За Фрицъл обаче няма нито едно обаждане. Някои съседи били дочули плачове и потропвания, но нали самият Фрицъл ги бил успокоил, че няма нищо... Никой не се е впечатлил и от огромното количество детски принадлежности, които редовно купувал. Техническата експертиза по време на процеса установи, че виковете за помощ и тропането на Елизабет от мазето са можели да бъдат чути горе, в къщата, и край нея. Нека да си припомним колко много хора са живеели в тази къща, а вратата на мазето дори не е била добре замаскирана; според прокурора невъзможно е било да не се знае за него. И ето, че най-сетне, в самия край на процеса, прокуратурата се сеща да повдигне обвинение към съпругата и най-големия син на Фрицъл. Така стигаме до майките и техните синове. „В Австрия и в Германия има само кукленски майки и тези кукленски майки цял живот вършат само това, т.е. с най-голяма безогледност опъват конците на своите кукленски мъже и кукленски деца дотогава, докато не уморят от опъване тези свои кукленски мъже и кукленски деца ... майките там са изкуствени майки, те са, така да се каже, майки на изкуствеността...‛. Това, разбира се, никой не бива да издава, защото „германците имат майчин комплекс, австрийците също, майките са свещени ... в тези страни майките не бива с пръст да се докосват, в действителност обаче повечето от тях са перверзни кукленски майки...‛. Как изглежда тогава семейният живот между мъжа и жената, изграден по ибсеновски маниер върху пясъчните основи на припознатия дом? „С течение на времето двамата взаимно се обвиняват в какво ли не и съществованието им става истински ад.‛ Нищо чудно, че както съпругата, така и съпругът (а по-късно и техните деца) започват да търсят компенсации навън, в заключените мазета на някой измислен „рай‛, създавайки поредния си домашен ад. „За мене това беше очарователна идея – да имам нормално семейство, а също така и още едно – долу, в мазето, с добра съпруга и няколко деца‛, признава пред съдията Фрицъл. Къде е държавата във всичко това? „Тази държава толкова често е доказвала своята безхарактерност, че вече не може да й се вярва, днес тя всекидневно, на всевъзможни места и по всевъзможни поводи се нарича социалистическа, прогресивна, демократична и какво ли не още, а в същото време е ужасяваща, безхарактерна и безсрамна ... и никога не се е срамувала от своята ужасност, безхарактерност и безсрамие...‛.

Всъщност, далече съм от мисълта да кажа, че всичко това се случва само защото е в Австрия. Опровергава го самата действителност, всички онези подобни случаи, които се разкриха през последните години из целия свят. По-скоро трябва да знаем, че всеки живее в своята Австрия – така, както всяка Дания е затвор. Истинският въпрос е в безразличието, в „изличаването‛ на способността за човешко съприкосновение. Именно то е истинската причина да изпитваме шок, сблъсквайки се с поредния Фрицъл.