Така и не можах да разбера кое е събитието на вечерта: 130-годишнината на столицата София ли, 80-годишнината на Софийската филхармония или гастролът (макар и втори за София) на сър Невил Маринър – така изкусно и дружно бяха обединени във вечерта. Зала ‛България“ бе пълна с поканени и непоканени от кмета (очевидно на себе си не бе изпратил покана, защото го нямаше). Но това не бе неочаквано. Нито толкова важно!

Важното беше, че големият диригент, чийто плочи и компактдискове са във фонотеките на всеки уважаващ себе си меломан (с тях сме изграждали критерии и собствени стандарти), бе в чудесна форма, излъчваше сила, мощ и власт на пулта, въпреки почетните си 85 години. И за седмицата, в която бе работил със Софийската филхармония, бе припомнил на оркестъра стабилното базисно знание за съвместния прочит на класически музикален текст. Бетовен, Моцарт и Брамс във верижно излъчване, в генетична връзка, вляла се в органиката на личния почерк. Великолепна мярка в отривистото движение на фразата в Първата на Бетовен, в разумните легати, в незабележима игра с темпото, в красиво равновесие, подчертано в басите, и културни встъпления изградиха музиката на тази творба, чиято премиера се е състояла на същата дата, 2 април, преди 209 години в Бургтеатър - Виена. В музицирането на Маринър, в излъчването му доминира съчетанието от сдържаност и темперамент, от известна отстраненост и траен, настояващ жест, когато изисква още от музикантите срещу себе си. Синът му, Ендрю Маринър, е известен кларинетист - не само като принсипал на Лондонския симфоничен оркестър, но и като отличен и стилен камерен музикант. Моцарт концертът в ла мажор е последната, завършена от композитора партитура и е върховно свидетелство за музиката на късния Моцарт – тук владее мъдрост и величие, солистът и оркестърът заедно градят формата в семпло, но грандиозно в хармоничността си взаимодействие. Тъкмо този подход прави солистичната партия извънредно сложна с изумителната инвенция по отношение на регистрите в една, лишена от каквато и да е презумпция за ефектна виртуозност, фактура. Това е концерт за зрял, но и гъвкав майстор с инстинкт към драматургията, надарен с онова естествено музикантско излъчване, което завладява. Ендрю Маринър се е сраснал с тази творба.

Щастливата среща на филхармониците с английския аристократ на палката завърши с Четвъртата симфония на Брамс; рядко за днешната ни практика преживяване! Преживяване, което ни изведе от тъжното битие на 130-годишната ни столица, задъхана, мръсна, претоварена и уморена – не от старост, а от българския си начин на растеж! Това бе изпълнение, което помогна на съзнанието да подреди отново ценности, да потърси убежище в различни пластове, да си припомни и сравни звукозаписни стандарти, да се успокои и самовъзнагради от предоставената възможност, да задържи преживяването, да го носи дълго със себе си. Сигурна съм, че и музикантите от Филхармонията дълго ще носят в себе си усещането Маринър. Дано го задържат и като равнище на музикантско поведение.