В ‛Символизъм и интерпретация“ Цветан Тодоров обръща внимание на една прилика между марксисткия и фройдисткия подход към литературното изследване. Той нарича и двата подхода ‛финалистки“. Това название има две предимства: първото е неизбежната му конотация с понятието ‛детерминизъм“; второто предимство е изобразителният ефект на думата. ‛Финалистки“ заключва в себе си идеята, че нещо, което по принцип трябва да стане и да се случи накрая, е станало още в началото. Преди да пристъпим към прочита на творбата, ние „сме я прочели“ вече, защото знаем какво ще произлезе от прочита ни накрая. Краят е в началото, дори и преди него, още в предпрочита, в самото ни намерение да четем. А причината да четем не е самата творба, а нещо извън нея. Творбата е само повод да кажем и да докажем нещо друго. Анализът предварително знае своя резултат и цялата трудоемка работа се извършва, за да се докаже „правилността“ му. Представям си го като скорпион, захапал опашката си. На финала - той се е глътнал. На финала е останал само финалът. Него го няма. Но не виждаме и творбата.

С хищническа настървеност „финализмът“ рови, търси и разчепква все едни и същи свои неща. И без специално да го „заявява“, той се свързва с идеята за еднозначност: „Литературното произведение има един верен, същински смисъл, който може да бъде намерен“ – нарочно изпуснах от списъка в миналия брой тази идея за литературата. Като единствена „в категорията си“, тя до такава степен противостои на всички останали, че лесно може да бъде подразбрана.... Еднозначността няма сетива за плътта на творбата, сляпа е за многомерното в нея. И едва ли има по-дебела метла, която да разчиства пътя пред догмата...

С този образ искам да приключа с натрапчивото самоцитиране: „Новите процедури удивително напомнят за...“.

Разбира се, старата идеология е заменена с нови тенденциозности. И те работят със своите нови критерии.

Критериите са инструментариумът на „финализма“. Едно време лесно свеждахме броя им до четири, общо взето в две двойки опозиции. Излишно е да ги изброявам. Резултатът от комбинациите им изграждаше около дванайсет „профила“ на нещо, което беше лесно за комбиниране, но доста трудно за запомняне. Това „нещо“ бяха автори и произведения, разпънати на кръста на четирите критерия. (Чудна „финалистка“ метафора на мечтите на реалния социализъм!)

Днес критериите на литературния ни дискурс са безброй и всякакви, а художествената тъкан е разпъната като съдраната кожа на убит звяр. Само педагогиката „удържа“ с по-приличен набор. Един по-внимателен поглед ще установи, че повечето от нейните критерии кръжат около няколко по-основни идеи. Можем да ги групираме в опозиционни двойки (пак четири!), най-дълбинната от които е „Азът и другите“ с варианта си „ние и другите“. После идва ред на „своето и чуждото“, всичко това положено в граничните пространства на „родното“ или в извънграничните на „неродното“, и най-накрая обобщено в генералната опозиция на „нашето и европейското“ („европейско“ замества сега отживелиците „общочовешко“ и „универсално“). Можем да инкорпорираме тези опозиции една в друга като руски матрьошки и да наречем цялата фигура „национален антропоцентризъм“.

За социалното също често се говори и как не – то и сега като преди си е основната грижа на националното. Но то е „положено“ малко настрана от основната подредба. С него се внимава, правят се уговорки и не се вдига много шум – сакън, да не помисли някой, че сме „каквито бяхме и преди“.

Тази педагогическа „критерийност“ пронизва процедурно родното литературно пространство. В него всичко е все така детерминирано, както беше и преди. И писателите също са все така детерминирани (като вечно млади и вечно стари, например) да отстояват своите детерминации. Все същите критерии, все отначало и все същите теми, обективните и „вечно наши“, но отчуждени от авторите, които, макар и умело, се захващат с тях като по задължение.

В българската литература пресъздаването на селото и селския човек има респектираща с постиженията си традиция.[...] Въпреки многото авторитетни предходници, Йовков успява да открие свой оригинален поглед към една настойчиво разработвана от писателите ни проблемно-тематична територия. – въвежда темата си „Знание и незнание, грях и прошка, добро и зло в Йовковия свят“ учебникът по литература.

По средата на това равно литературно поле тече бавно пълноводната река на историята с преливащо от някогашно злободневие корито - кой какво казал, на кого казал и против кого казал... и кой какво сега казва за това. „Изчерпателността“ е крепостта на детерминизма.

В тези сиви води може да бъде удавен и най-добрият български автор.