Разговор с Даниел Вълчев

С министъра на образованието и науката разговаряме в деня, в който правителството решава да внесе в парламента проектозакона за училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка. Някак естествено министърът се насочва към равносметката. Говори на пръв поглед небрежно, дистанцирано, на места шеговито, зад този маниер обаче прозира встрастеността в материята.


Даниел Вълчев: Когато в 2005 г. станах министър, около шест месеца обмисляхме откъде да започнем. Решихме, че най-важното е да напишем една програма за развитие на училищното образование и да я прокараме през парламента, за да фиксираме някакви най-общи параметри. И в следващите три години да вървим стъпка по стъпка, но следвайки нещо, което е предварително известно и най-важното - прието. И, слава Богу, че така направихме. Защото днес, когато внасяме закона, въпрос като ‛Но защо да има нова образователна структура?‛, е изключително странен. Нали самият парламент - практически единодушно - е приел програмата, в която тъкмо това е записано, ние само го обличаме в юридическа форма. Особено важно е в образованието да има приемственост, то е много инерционна система. Това, което сега правим, ще се разбере добро ли е, лошо ли е вероятно след 4, 5, 10 години. И затова държах да имаме 10-годишна стратегия, за да е ясно все пак какво предстои.

В училищното образование, разбира се, много неща трябваше да се направят, но две бяха основните. Първо, моделът на финансиране. Той до 2005 г. е бил следният: една община получава за училища толкова пари, колкото е получила миналата година, умножено по един коефициент, който показва колко близък е кметът с министъра. Съвсем просто.

Копринка Червенкова: Коефициентът не се ли определя от индекса на инфлация?

Даниел Вълчев: Той не е важният, защото парите за образование от правителството на Иван Костов насам винаги са нараствали по-бързо от инфлацията... Та във връзка с финансирането ние направихме две неща. Въведохме стандарт за издръжка на един ученик. Зад всяко дете стои определена сума пари. И където отиде детето, сумата го следва. Колкото е броят на децата, толкова са и парите в училището. Дотогава се смяташе, че парите зависят от броя на паралелките. И директорите имаха интерес от маломерните паралелки: да имаш 10 паралелки от по 10 деца беше по-добре, отколкото да имаш 5 паралелки от по 20 деца. Сега ние ги стимулираме икономически да има плътни паралелки.

Копринка Червенкова: Големите паралелки не водят ли до намалено внимание към децата? В частните училища има по 5-6 деца в паралелка...

Даниел Вълчев: Няма съмнение, в Платоновата академия са били един философ на един ученик, въпросът е какво може да си позволи обществото. Затова от 1 януари 2008 г. въведохме делегирани бюджети, всяко училище вече има свой бюджет. Дотогава какво беше? Отиваме в едно училище, беше май месец, парното работи... Питам: ‛Защо не го спрете? Колко плащате за парно?‛, директорката казва: ‛Не знам, общината плаща‛... Сега всяко училище има бюджет, общината може да задържи 20% от отпуснатите средства, за да прави преразпределение... Разбира се, стандартът за издръжка на един ученик е единен, но всъщност има два вида различия. Първото е свързано с гъстотата на населението в общината. Колкото е по-рядко тя населена, толкова издръжката на един ученик е по-висока - защото не можем да се надяваме на много плътни паралелките, а не можем и да не ги финансираме. И второто различие е в зависимост от вида на училището. Една професионална гимназия по автотранспорт, примерно, явно има разходи, които са неприсъщи за едно СОУ. Извън това всичко е единно. Другото, което трябваше да се направи и ние успяхме да го направим, е външното оценяване. През последните години - и по време на стачката - имахме доста проблеми с него. Защото много учители казваха: ‛Педагогическата работа е много тънка работа, за нея много години трябва да се учи. Какви сте вие да ни казвате добре ли се справяме?‛.

Христо Буцев: Това е принцип в държавата: шофьорите казват какъв да е законът за пътищата...

Даниел Вълчев: Да, навсякъде е така... То и затова част от реформите всъщност не са никакви реформи. Когато ставаше въпрос за съдебна реформа, някак си всички мои колеги - адвокати, съдии, прокурори - бяха убедени, че всъщност тя се прави заради тях. Не заради човека, който търси правосъдие, а заради хората, които работят в системата. Както и до ден днешен лекарите (или една част от тях) са убедени, че здравната реформа се прави заради лекарите, не заради пациентите. Същото е положението с учителите. Синдикати първо питаха: ‛Добре, а какво печели учителят от всичко това?‛. Отговарях: ‛Не знам какво печели учителят, но надявам се да спечелят децата все пак‛. В националната програма бяхме записали, че основна цел на образователната система е детето. А те недоумяват: ‛Как така детето, къде е учителят?‛... Има и друго нещо - в образованието, не знам защо, никога не са изричани нещата гласно. Например, всички знаят, че около темите за изпитите за кандидатстване имаше огромна корупционна схема. Когато голямата ми дъщеря кандидатстваше във Френската гимназия, аз вече бях депутат – имах предложения, чисто финансови предложения, как да ни дадат темите, кое изречение да напише, каква ключова дума да остави, защото не знам коя била в комисията и т.н.

Копринка Червенкова: Но вие не се поддадохте, нали?

Даниел Вълчев: Бих ли ви го разказвал, ако се бях поддал?.. А когато въведохме тестовете, които просто изключват корупционните схеми, се заговори друго: ‛Да, тестовете са хубаво нещо, но те не дават възможност да се видят разсъжденията на децата‛. Не разбирам за какво разсъждение става дума в случая? За разсъждението на децата съдиш, ако им дадеш есе. А ако им дадеш да се подготвят върху десет теми, които те предварително знаят, това е въпрос на наизустяване, не е въпрос на разсъждаване...

Така или иначе, и това нещо мина, преглътнаха го. Важното е, че оптимизирахме системата, стегнахме я финансово. Тази година имаме 233 милиона за централизирани програми. С тях купуваме автобуси, компютри; от тях се прави диференцираното заплащане на учителите; 5 милиона отделяме за българските общности в чужбина, ако искат да си наемат учител по български език и литература, география и история на България; или да си наемат помещение. Направихме и една програма: ‛Учене на повече от една скорост‛ - ако детето изостава, не да му завъртиш двойката, а да го задържиш в училище и да работиш с него.

Копринка Червенкова: Оставам с впечатлението, че точно вашето министерство извършва реална децентрализация...

Даниел Вълчев: Обаче малцина знаят, че министърът на образованието и науката е един от най-пълновластните министри. Първо, като правомощия - практически всеки от системата, пряко или косвено, зависи от него. Второ, не знам дали сте чували този куриоз, но в България в нито един нормативен акт не е посочено кога започва учебната година. И аз всяка година определям датата с изрична заповед. Ако нещо не съм в настроение, мога непрекъснато да я сменям... Примерно, учебната година да започва на 1 декември... Шегувам се, разбира се. Затова новият закон предлага да се каже, че почва на 15 септември, а ако е почивен ден, на първия следващ работен ден. Защо трябва всяка година министърът да издава такава заповед? Но има още по-голям абсурд. Например, ако по някаква причина се налага някъде да не се учи - в село еди-кое си пада сняг; блокирани са пътища, спира парното, пада покривът; всичко може да се случи. И какво става? Директорът на училището се обажда на кмета и на началника на регионалния инспекторат. Те оглеждат какво се е случило и правят докладна. Тази докладна я изпращат при мен в София и аз на следващата седмица издавам заповед, че им разрешавам миналата седмица да не учат. Така че аз съм нещо като Иполит Матвеич Воробянинов - регистратор на смъртните случаи. Идва при мен смъртният случай и аз казвам: ‛Да, съгласявам се да е умрял‛. Ей такива неща. Разбира се, сега съм дал право на кметовете те самите да решават, ако не трябва да се учи до три дни.

Копринка Червенкова: А какво мислите за толкова дългата лятна ваканция? Децата месеци стоят вкъщи и нищо не вършат.

Даниел Вълчев: Това е въпрос, свързан, според мен, не толкова с дължината на ваканцията, колкото с друго тип съзнание. Не са само ваканциите. При нас дълго време се е изграждало разбирането, че ти ходиш на училище 5 часа дневно, след това излизаш и никой не се интересува от тебе. Това, между другото, много малко образователни системи го търпят. При тях детето е много повече интегрирано в училище, дават му задачи след часовете, следобед го викат за нещо и т.н. Но за положението у нас има много причини. И най-тежката е, че всъщност в големите градове се учи на двусменен режим. В повечето софийски училища всъщност следобеда няма къде да извикаш детето. Но ние все пак от две години финансираме един модул (мисля, че с 12 милиона миналата година) - за извънкласни и извънучилищни дейности и за ритуализация на училищния живот.

Копринка Червенкова: Ритуализация в какъв смисъл?

Даниел Вълчев: Разсъждавам така: когато има някаква повтаряемост в действията - знаеш, че всяка година на определена дата се прави едно и също нещо - това създава сигурност на човека. Очакваш нещо да се случи, готвиш се за него и т.н. Да речем, за училищния празник. Затова даваме малко пари – да се ушият знамена, да се правят концерти, да се възстановят някакви кръжоци, както преценят в училището. Сега имат възможност да кандидатстват, за да си направят училищна музика, да речем, ние даваме 10-15 хиляди да си купят инструменти. Каквото и да говорим, има доста будни учители и на тях им се занимава с учениците не само в рамките на учебния час. Започнахме да даваме и пари за униформи. Миналата година - до 40 хиляди на училище, тая година - 50 хиляди; което училище иска да въведе униформи. Всъщност, ние не им плащаме униформите, по-скоро ги стимулираме. А и не мисля, че за родителите е по-тежко да поддържат униформа, отколкото свободно облекло. Според мен е тъкмо обратното.

Христо Буцев: Обаче по този начин вие вървите срещу либералните идеи.

Даниел Вълчев: Не мисля. Ние лансирахме една формула: ‛Еднакви в облеклото, но различни в мисленето‛. Знам, че има аргументи против униформите, но ще кажа кое, според мен, надделява. Първо, много суетно стана обществото и то по един, да го нарека, парвенюшки начин. Не знам дали скоро сте ходили в училища, особено в големите градове, то е наистина панаир на суетата... Учениците се състезават по маркови дрехи, по маркови телефони, не е добре това. Другият аргумент е, че човек с униформа малко повече като че ли е отговорен, тя някак си влияе върху поведението му. Това, което в момента трябва да правим, не е толкова да насърчаваме идеите за свободата. Те, разбира се, си остават базови. Но една част от децата нямат въобще ориентир за това кое е правилно и кое не. Между другото, направихме едно изследване във връзка с проектозакона: какво мислят родителите и обществото. Сред всички анкетирани доста висок процент (примерно 70) са за по-строги санкции към децата, за оценки за поведение и т.н. А пък сред родителите това мнение събира с 10% повече. Това е нещо като зов за помощ. ‛Ние не можем да се оправим с децата‛.

Копринка Червенкова: Или може би не искат да поемат отговорност. И я прехвърлят пак върху държавата...

Даниел Вълчев: Е, това е другият въпрос, че тя, държавата на 42-рия паралел, винаги е виновна за каквото и да е.

Христо Буцев: А защо това министерство да не се нарича ‛министерство на просветата‛? Ако не се лъжа, още от Търновската конституция...

Даниел Вълчев: Да, но на мен, честно казано, не ми се вижда същностен този въпрос. Какво казва Шекспир: ‛Наричай розата с каквото искаш име, тя пак ще пръска своя аромат‛. Но, шегата настрана, освен, че ‛просвета‛ може би звучи малко по-архаично (и вероятно по възрожденски красиво), не знам дали наименованието би било много точно. То по-скоро включва не само образованието, а и просвещаването, или - как да кажа- отварянето на мозъка. В този смисъл, допускам, че МОН не обхваща цялата просвета; че Министерство на културата също има просветителски функции; други институции - също. Не знам дали не би било малко претенциозно да се нарича така.

Христо Буцев: Но като гледа човек в медиите дебатите - примерно за въвеждане на религията...

Даниел Вълчев: Мисля, че е добре да кажа няколко думи по този въпрос. Тук, според мен, има едно голямо неразбиране. В момента в България се преподава религия в училище като избираем предмет. Това, за което и Светият синод, и мюфтийството, а и другите големи вероизповедания настояват, е преподаването на религия да стане задължително. Ние казваме така: ‛Нека първо да се разберем дали гледаме на религията като на вероучение, т.е. като на индоктриниращ предмет, или той е информационен предмет‛. Това е ключов въпрос. Защото индоктриниращ предмет в модерно общество не може да бъде задължителен, това е въпрос на избор. Ако става дума за информационен предмет, в който (от историческа, културна, етична и всякаква друга гледна точка) учим децата кои са големите религии в света; какви са особеностите ми, празниците, традициите – аз това съм готов веднага да го въведа. Но те не искат това. Те всъщност искат онова, което не могат да направят в църквата, респективно в джамията, да им го направим ние: да им съберем децата, да им ги разграфим по признак ‛вяра‛ и да кажем: ‛Ето сега, говорете им‛. Това за мен не е добра идея.

Христо Буцев: За мен също не е добра. Въпросът е, че във връзка с последния случай, който напоследък нашумя, обективно предметът ‛Религия‛ се е превърнал в задължителен. И страничният човек се пита: а предава ли някой за чехълчета, за закона на Фарадей, за Дарвин в тези училища...

Даниел Вълчев: Аз по принцип не съм много голям привърженик на индоктриниращо обучение в каквато и да е форма, даже и в сегашната. Преди година и половина направихме една работна група, Георги Бакалов я председателстваше. Тя изработи една, според мен, много интелигентна програма за запознаване с религиите. За етичните постулати на основните религии, които не са принципно различни, за особеностите им, за това, че те са велики религии... И в момента, в който я предложихме за обсъждане, имаше много остра реакция от Светия синод, много остра. И от мюфтийството имаха същата позиция, само че бяха малко по-въздържани. А тъкмо тогава се решаваше да се въвеждат матурите... И още една битка щеше да ми дойде малко в повече. Но според мен това е посоката.

Копринка Червенкова: Тоест, въпросът с религията е избутан малко встрани, ‛да си почине‛, така ли?

Даниел Вълчев: Има закони на физиката. С една и съща сила, респективно енергия, можеш да направиш или плитка и широка дупка, или тясна и дълбока; не можеш да направиш и двете. Стремил съм се някак си да степенуваме нещата. Всъщност, откакто съм министър, почти не е имало тримесечие, в което да не съм бил в някакви тежки битки. То не бяха тестове, външно оценяване, стачката после, матури... Понякога се харчи много обществена енергия, а пък, като се вгледаме в цифровото изражение, то не е толкова голямо. В България, по памет ще ви кажа, ‛православие‛ учат някъде около 12 хиляди деца, а ‛ислям‛ - малко над 3 хиляди от общо 820 хиляди ученици.

Христо Буцев: Всъщност какво – добро или лошо – се преподава, е отделен голям въпрос. Мисля, че по-важно в случая е до каква степен министерството има възможност да държи под контрол целия образователен процес в средното училище.

Даниел Вълчев: Принципно погледнато, система, в която има един милион души, трудно може да бъде контролирана 100% от едно място. Това, което направихме по контрола, е в две посоки. Имаме териториални звена, т.нар. регионални инспекторати по образованието, задължихме ги, освен нормалните проверки, всеки срок да правят на всяко училище по възможност изненадваща проверка. В резултат, някъде се научиха да спазват заповедта пред училището да има знаме. Научиха се на 15 септември да пускат химна и да вдигат знамето; искат, не искат... Това може да са формални неща, но когато се въведат те, чувството за ред, според мен поне, се засилва. А освен това направихме мобилни екипи, с които правим проверка на проверките. И наказваме проверяващите, ако не са си свършили работата както трябва. Това някак си, според мен, дисциплинира системата. Около 90 и няколко процента от училищата сме ги проверили през първия срок - и инспекторатите, и ние. Е, разбира се, проверяващият не може да е във всеки час. Така че 100% контрол, разбира се, няма, това не мога да го отрека.

Копринка Червенкова: Според вас, в кой момент през последните 20 години сривът в образованието започна да изглежда плашещ? Имаше ли катализираща го точка?

Даниел Вълчев: Тук правя уговорка, че това, което ще кажа, е само мое мнение. Струва ми се, че първата съществена грешка е още в приемането през 1991 г. на сегашния Закон за народната просвета. Защо? Защото той е закон, който претендира да е либерален, но, според мен, е либерален по неправилен начин. Там например не са описани достатъчно ясни задълженията на децата и на учителите – няма ги в закона, няма ги в правилника за прилагането му. Само общи положения. Например, аз се изненадах, че в него няма текстове, които задължават учителят да ходи (с извинение за този малко ретро израз) прилично облечен в училище и по начин, който да съответства на позицията му. А имаше всякакви случаи: един по къси гащи ходеше в училище, друг с джапанки... Ако приличното облекло не е самоочевидно, то трябва да е вписано в закона. Освен това, законът от 91-ва създаде обща рамка, недостатъчно детайлизирана, която дава възможност министрите да имат (както вече ви казах) много голяма свобода. Това, според мен, не е добре, защото, първо, различни хора стават министри, и, второ, така не се осигурява приемственост. (То у нас даже и в лошото няма приемственост, пък камо ли в доброто.) Като че ли в края на 90-те години, във връзка с общото дисциплиниране след 1997-а, имаше някакъв шанс да се пооправят нещата, но и тогава базовите решения бяха отложени. Веселин Методиев успя да наложи матурите, но провеждането им беше предвидено чак за 2002 г. Вярно е, че той стоя само две години. Между другото, от 20 години аз май съм първият министър, който изкарва цел мандат.

Копринка Червенкова: Защо е това текучество?

Даниел Вълчев: Постът е много износващ. А и е средоточие на всякакви критики...

Христо Буцев: И на силна реакция от страна на системата, сигурно.

Даниел Вълчев: Тя, разбира се, също реагира. Всъщност, ако се замислим днес за учителската стачка – тя не беше само за пари. Беше в някаква степен реакция и срещу факта, че попритегнахме системата. Имам предвид не толкова учителите, колкото синдикатите... Те и днес примерно поставиха въпроса защо в новия проектозакон не са предвидени минимални равнища на учителските заплати. Извинявайте, но това закон ли трябва да го урежда?

Копринка Червенкова: Това, както го нарекохте ‛попритягане‛, с какво пречеше на синдикатите?

Даниел Вълчев: Може би с това, че въвеждането на делегираните бюджети затрудни намирането на основа за общо действие... Защото има училища, в които в момента вземат по 800-900 лв. заплати, а има и други, където вземат по 500 лв. Това е едното. Освен това директорите станаха много по-властни. Всъщност, директорът вече може да прави съкращения, той подписва колективния трудов договор, а не министърът.

Христо Буцев: Това пък дава едни прерогативи на директорите, които предполагат от тях човешки качества...

Даниел Вълчев: Затова и преди две години създадохме Национален институт за обучение на директорите и започнахме курсове. Разбира се, човешки качества с курсове трудно се формират, няма съмнение, но на новите конкурси се явяват доста нормални хора. И аз по-скоро смятам, че директорите ще се справят.

Копринка Червенкова: Тоест, вие смятате, че „широката‛ рамка на Закона от 1991 г. отпуши, така да се каже, едни недобри процеси в училището.

Даниел Вълчев: Вижте, училището е подсистема в обществото, то не може да остане настрана. Ако цялото общество боледува, изключено е да не боледува една отделно взета подсистема. Освен това, много имаше отрицателна селекция през тия години в образованието. Не най-добрите представители на българския народ непременно ставаха учители. Ниско възнаграждение, непрестижен труд...

Христо Буцев: Междувременно в обществото се разместиха пластове и сега (в цял свят) се оказва, че част от образователния и възпитателния процес на детето минава през медиите. Вие имате ли някакви идеи да се подпомагат медиите в тяхната образователна функция?

Даниел Вълчев: Не знам дали това не би било прекалено амбициозно. Имаше всякакви екзотични идеи, включително да си правим образователна телевизия, но аз съм скептичен... Предпочитам да финансираме конкретни проекти. И през последните години, когато някоя медия има добър проект, помагаме. С БНТ Сат имаме договор, тъй като те излъчват за българите в чужбина. Ето, Андрей Слабаков преди няколко месеца дойде с чудесен проект: да прожектира български филми в училищата; и ние го финансираме. Но зад всеки такъв проект трябва да стои някакъв човек, който, как да кажа, да го изживява и го носи на гърба си. А така просто да дадем пари за нещо си...

Копринка Червенкова: А какво става с университетите? Те са... знаете ли колко са?

Даниел Вълчев: 51 висши акредитирани училища има в България, едното е в процес на закриване. Но откакто аз съм министър, не сме дали разрешение на нито едно. За съжаление, акредитация се дава от Националната агенция за оценяване и акредитация. Премиерът назначава нейните членове по предложение на Съвета на ректорите, БАН и т.н. Аз съм й първостепенен разпоредител, но не се бъркам пряко в работата й, а нямам и право. Има от време навреме куриозни случаи. Ето сега, например, проект за университет в Бухово е оценен положително и е получил положителна акредитация.

Копринка Червенкова: А какво ще произвежда той? Миньори с висше образование?

Даниел Вълчев: Не знам, казано ни бе, че буховската общественост го била очаквала... Ние в тази област извършихме няколко неща, които са добри. Първо, направихме един регистър - той не е публичен, но ректорите имат достъп до него - на всички преподаватели във висшите училища в България. И установихме, че има преподаватели шампиони с по 2000 часа годишно. При средно 170 дни в учебната година... След това приехме поправка в закона, според която едно и също лице не може да служи за нуждите на акредитацията за повече от две висши училища. А преди беше много интересно – аз, като преподавам в четири висши училища, като напиша една статия, и четирите си я сочат като научно творчество. Направихме и електронен регистър на студентите, всеки може да провери студентските си права. Вкарва си ЕГН-то, факултетния номер и вижда, че е студент трети курс, ползва стипендия, ползва общежитие или не ползва и т.н. И системата доста се дисциплинира, между другото. Сменихме и метода на финансиране. И тук той беше според историческия принцип. Колко ще вземе Софийският университет? Ами колкото е взел миналата година плюс 10% отгоре и... готово. Сега издръжката върви със студента. Разрешихме и по-голям прием. Приемът в Софийския университет винаги е стигал до 20 хиляди студенти, въпреки че има капацитет за 26 хиляди. Сега разрешихме да се отива постепенно към таваните - което автоматично, и при намаляващ випуск, и при все повече деца, учещи в чужбина, ще нормализира ситуацията... И всъщност висшите училишща в момента се състезават за студенти. Нещо, което беше моята мечта. Да канят: ‛Ще ти осигуря безплатни учебници, други безплатни неща, само и само да дойдеш при мен‛; както е в цял свят. То и така трябва да бъде, тъй като въпросът не е да влезеш в университета, въпросът е да го завършиш.

Копринка Червенкова: А правите ли нещо относно завършването?

Даниел Вълчев: Висшите училища са автономни, това е техен въпрос. Ние не контролираме нито учебните програми, нито натовареността, нито заплатите им.

Христо Буцев: А имате ли вече наблюдения започнало ли е някакво естествено пресяване на дипломите. Ако си завършил в Бухово и кандидатстваш за една и съща длъжност със завършилия СУ...

Даниел Вълчев: Според мен, някакъв такъв подбор има. Но по-дълбок е въпросът. Ние като че сме свикнали да се измерваме помежду си. Аз преподавам в СУ от много години и винаги сме казвали: ‛Ние сме най-добрият юридически факултет‛. Ама спрямо кого? Спрямо Благоевград или Велико Търново – нали половината ми колеги четат там. По-добри ли сме спрямо Харвард?

Христо Буцев: В разговора ни с професор Иван Илчев той говореше за международни класации...

Даниел Вълчев: Ето, най-популярната през последните години класация е по т.нар. шанхайски критерии. В първите 500 места не влиза нито един български университет. Всъщност, Софийският университет е единственият, който влиза в първите 500, но в Европа. И ще ви кажа защо - въпросът опира до критериите. Първо, англоезичните университети винаги са на по-предни места, защото при индекса на цитиране обикновено системите улавят най-много англоезични издания. Второ, университетите, които имат медицински факултет, технически факултет и т.н. – специалности, които исторически у нас са разделени в различни висши училища – обикновено вървят по-напред. И третото, най-лошото за нас - първите два въпроса са: ‛Колко нобелови лауреати преподават във вашия университет?‛ и ‛Колко от възпитаниците на университета ви са нобелови лауреати?‛.

Христо Буцев: Тук ще задам един неродолюбив въпрос: имаме ли ние капацитет, непременно ли трябва в България да обхващаме всички специалности... Това засяга висшите училища, но и БАН.

Даниел Вълчев: При висшето образование специалностите не са въпрос на държавна политика. Нека да опитват, аз нямам нищо против да се опитат да покрият всички възможни специалности. По-страшното в сегашната ситуация е, че повечето висши училища се опитват да направят пробив или да разширят онези специалности, които, как да кажа, не изискват чак толкова усилия от студентите - или поне в общественото съзнание е така. А и не изискват някакво голямо напрежение от преподавателите. Например, ако забелязвате, имаше голямо увеличение на прием по Мениджмънт, по Публична администрация... Това не би било проблем, ако не беше свързано с въпроса за концентрацията на ресурсите. И в тази Национална програма за развитие на научните изследвания (която, за съжаление, цял месец вече стои в парламента), първото нещо, което сме се опитали, е да отделим няколко приоритета (и в БАН, и в някои университети), в които наистина да се инвестира фокусирано. Разбира се, това създава голям дискомфорт сред научната общност. Всеки казва: ‛Защо еди-кое си не е приоритет?‛ Според едни не може без социология, според други – без химия... То без нищо не може, така погледнато. Но аз мисля, че ние сме изготвили един нелош материал. Предложихме три групи приоритети. И тук имаше спор как да бъдат определени приоритетите. Един казва: ‛Където имаме капацитет‛, каквото и да значи това. Друг казва: ‛Където Брюксел е казал‛. Трети казва точно обратното: ‛Не където Брюксел, а ‛между‛ Брюксел, за да видим нашите ниши‛. Четвърти пък заявява: ‛Да видим как ще се развие светът след 20 години. Само аз мога да ви кажа как ще се развие‛. И т.н. Та ние направихме така. Първо, извадихме четири приоритета, които почиват върху марксовото разбиране ‛пари – стока – пари прим‛. С други думи: даваш пари, науката произвежда продукт и обществото забогатява, тъй като научният продукт има икономическо измерение. Четирите приоритета са, по памет ще цитирам: ‛Енергоспестяване и нови енергийни източници‛ – това ще бъде дългосрочен проблем за България; второ, ‛Нанотехнологии и нови материали‛; трето, ‛Биотехнологии, храни и здраве‛ и четвърто, ‛Информационни и комуникационни технологии‛. Извън тях обаче сме включили два ‛хоризонтални‛ приоритета, които подобряват качеството на живот на обществото, без непременно да имат икономическо измерение. Първият е екологията и природната среда като цяло, и вторият е ‛Културно-историческо наследство и социална среда‛. Струва ми се добро решение. И освен това сме записали: ‛и всяко научно направление, което обслужва работещата българска икономика‛. Тоест, ако имаш ядрена централа, ядрените изследвания са приоритет. Но ако утре я закрият, престават да са приоритет.

Христо Буцев: И тези приоритети са свързани с допълнителни финансови стимули?

Даниел Вълчев: Да. Между другото, когато станах министър, фонд ‛Научни изследвания‛ беше 8 и половина милиона. Това е националният фонд, който даваме на учените за разработки. Първата година станаха 12 или 13 милиона. Миналата година бяха 60 милиона, тази година са 100 милиона. Това не са малко пари, цялата субсидия на БАН е 90 милиона. Но малкият дискомфорт за тях е, че всъщност ние ги даваме на проектен принцип. И задължително с международен експерт в комисията.

Христо Буцев: Не мога да не попитам в приоритетите не трябва ли да фигурират българистичните изследвания?

Даниел Вълчев: Те фигурират в ‛Културно-историческо наследство‛. Езикът, според мен, е едно от най-важните неща там. Другото, което сме предвидили, е да направим поне три големи университетски изследователски комплекса. Тоест, около водещи университети, подчертавам университети, а не институти, могат да се прилепят по-малки университети или институти - и ако направят това под формата на някакъв консорциум - в научната област и по отношение на студентите – ние им даваме допълнително мощно финансиране. Това ще стане от догодина. Между другото, в БАН отделни институти са доста силни и за тях предлагаме друго. Готови сме да финансираме отделния институт, но не като цяло, а за т.нар. центрове за върхови постижения. Да речем, в паралелната обработка на информацията са доста добри, там бихме могли силно да инвестираме; но в конкретни програми. Не можахме да се преборим част от институтите, които изпълняват държавни функции – например Института по хидрология и метеорология - да имат отделно финансиране... Но и там действаме постепенно...

Копринка Червенкова: Какво смятате, че е възможно да стане до края на мандата ви?

Даниел Вълчев: Трябва да се приеме Стратегията за научните изследвания, това е важно. Защото там сме записали, че всяка година субсидията за наука ще се увеличава с 0,1% от брутния вътрешен продукт, т.е. горе-долу с около 70-80 милиона. Второто нещо, разбира се, е Законът за училищното образование. Разбира се, сега не мога да кажа дали ще се приеме, но има всички шансове; ако не, ще въведа заложеното в проектозакона с подзаконови актове. Ще повторим матурите, надявам се, успешно, т.е. ще запечатаме работата, така да се каже. Продължаваме външното оценяване - изпит след четвърти клас преди две години; след четвърти и пети - миналата година; после след четвърти, пети и шести... Такива работи...

Копринка Червенкова: А личната ви кариера? Ще ставате ли депутат?

Даниел Вълчев: Е, не мога да предскажа това.

Копринка Червенкова: Все пак политиката, управлението е зараза, плюс това имате страшно много натрупан опит и знание, които е грехота да бъдат хвърлени на пътя. А може би нещо в Европа? Или не?

Даниел Вълчев: Аз повече от една седмица в чужбина не мога да стоя, даже и на почивка. Не се виждам като еврочиновник там. Има си хора за тази работа.

Копринка Червенкова: А какво ще правите тук? Занимания с обществена дейност на доброволни начала?

Даниел Вълчев: Странен въпрос към един адвокат.

Христо Буцев: А втори мандат в министерството? Ако ви предложи следващото парламентарно мнозинство?

Даниел Вълчев: Вижте бе, хора, човек се износва в това министерство, износва се много. Това са непрестанни битки... Нека да отложим този разговор за по-нататък...



26 март 2009 г.