Концерт на Ранди Крауфорд и Джо Семпъл

Сякаш смисълът да се слуша музика е по-голям от насладата и разтухата, той прекрачва удоволствието и е упътен към едно по-плътно преживяване на самото съществуване, едно емоционално прозрение изобщо за смисъла на съществуването. Концертът на забележителните джаз изпълнители Ранди Крауфорд и Джо Семпъл, превърнали се в емблема на съвременното джаз изкуство, ме убеди тъкмо в тази истина. Те търсят, намират и дават надежда, че все още е възможна автентична радост от съприкосновението с музиката. Гастролът им в зала 1 на НДК откри поредния фестивал София Джаз Пик, организиран от радио Jazz FM и Кантус Фирмус.

Ранди Крауфорд и Джо Семпъл се откриват един за друг преди почти 30 години през 1976 г., когато пианистът акомпанира на певицата в дебютния й албум. След три години Ренди записва с него "Street Life" - големия хит на собствената му формация Crusaders. Така през годините създават заедно множество забележителни композиции, сред които "Someday I'll Fly Away", "Danceland", "When Your Life Was Low". Първият съвместен албум обаче е едва от 2006 г. "Feeling Good", който достига трета позиция в класацията "Билборд" за съвременен джаз, е посветен на ведростта и безгрижието на духа. Безспорният шедьовър "No Regrets" (2008) е оригинална акустична амалгама от соул, R&B, поп, блус и госпъл – тъкмо музика от тези два албума двамата представиха заедно с не по-малко удивителния барабанист Стив Гад и Ник, син на Семпъл, на контрабаса.

Вечерта започна с инструментални композиции на самия Джо Семпъл. Невероятно акустично настроение, сътворено от деликатно организирани звукови диалози между акустичното пиано, баса и ударните, от които биват изтръгвани прозрачни звуци, които преливат едни в други, прерастват в градации, посипват се, а след това отново се свързват, допълват. Всичко е пределно леко, въздушно, сътворено без усилие. Динамиките не са контрастни, а по-скоро взаимно надграждащи се, търси се автентичен баланс между специфичните тембри на инструментите, които създават меко акварелно усещане. Импровизаторската свобода е очевидна, мелодията се постига със замах и артистичност, води се като поток, който ту се забавя в злачна нега и утихва, ту стремително полита във водопад или се разбива на хиляди проблясващи пръски... Минималистичният стил на езика не е преднамерен, а част от желанието да се преоткрие изначалната чистота и простота на всяко акустично събитие, което в последна сметка се ражда от вътрешното взаимодействие между няколко тона. За съжаление, тонрежисьорската работа не бе на необходимото ниво и особено в началото прекомерното силово повдигане на звука нарушаваше това уникално сфумато усещане.

Появата на Ранди Крауфорд сякаш само задълбочи чувството за откъсване от хаоса на урбанистичната реалност, за потъване в мекотата на облаците. Гласът й е опушен, пределно мек, топъл и смугъл. Тя създава звуците ласкаво, без каквото и да е било напрежение. Крауфорд пее с лекотата на диханието, а дори и най-експресивните моменти интонационно не са създадени чрез сила, а просто с подчертаване или уплътняване на тембъра. Живото изпълнение въздейства като потъване в пейзаж. Диалогът й с останалите джазмени на сцената е съвършен - лаконичността е превърната в основен способ за постигане на акустичната експресивност. А взаимодействието между глас и пиано въздейства като поезия или съзерцание. Всичко се разрешава в нюанса, тембъра и придъха - вокалът сякаш потъва в инструментала, а сетне отскача от него, докато отново се слеят в съзвучие. Знаменитата песен „Almaz‛ въплъщава самата носталгия по изгубената автентичност на съществуването, която понякога в миг, подобно на светлина, пречупена в елмаз, просветва и в самите нас.

Подобни музикални събития като този удивителен концерт са не просто голяма рядкост; те всъщност успяват да пробудят и оживят наново автентичния смисъл на изкуството – да преобразява и да възражда радостта.