Пенчо Славейков, „На Острова на блажените“. Нещо невероятно се е случило в българската литература, за което Яворов казва: Гледам „На Острова...“ и изпитвам чуство на нещо извършено въпреки времето и мястото. Разгръщам я и ми се струва, че нашата литература почва от днес.

На този остров ти се иска бавно и търпеливо да четеш. Да приседнеш на една от поляните му, да заразгръщаш страници и заразплиташ смисли. Да тълкуваш, да търсиш интонации… изречение след изречение, дума след дума, стъпка по стъпка, да навлизаш и откриваш блажения свят на модерните абстракции, в които цял един век реалности и фикции ще преплитат граници, за да съчинят някои от най-интересните и невероятни съвременни теории. На ‛острова“ реалността е субективно „превърната“, а субектът е част от самата нея... система, пораждаща реалност и част от същата реалност която поражда... Как да не се отплеснеш, през огледални светове, вавилонски библиотеки и безкрайни приказки... автори, биографии и автобиографии, отражения и „кръгови руини“ на безкрайни регресии... През действителности и мистификации, та чак до най-чудните истории за „рефлексивността“ – от праисториите и Аристотел, до постисториите на кибернетиката... Че да боцнеш право в сърцето на Аза отсреща ти с „граматиката“ на „изкуствения разум“ и най-новите му кодови превъплъщения.

И защо не, може би точно тук ще й е мястото и на истинската „рефлексия“ на другата граматика, тази, с която учим Аза да говори и да знае какво говори. Това граматиката на правилата и дефинициите не може да направи.

Всичко това... Ето какво пише в учебника по литература за всичко това:

Книгата непрестанно движи човешката идентичност между версиите на „своето“ и „чуждото“. [...] „На Острова на блажените“ през 1910 г. наистина сътворява – през разума, образа, волята и любовта на един човек – Пенчо Славейков – света на българския обществен живот, литература и култура. Този жест може да бъде оценяван като „зрелост“ (В. Пундев), но и като „кощунство“ (Антон Страшимиров), защото Азът на една творческа личност се е разпрострял върху целия български културен хоризонт. Тъкмо това кара литературният историк Михаил Неделчев да нарече „На Острова на блажените“ „висш израз на персоналистичното българско литературнохудожествено мислене, което е основна характеристика на културата ни от началото на века“.

И Острова минава по реда си. Отметнат е в програмата. За „търпелив прочит“ няма време.

Няма време? Че за какво друго ви трябва време?

Ами ако се откажем от историческия материализъм, изчерпателната хронологичност и дребнавите си филологически спорове (уверявам ви, те не интересуват нашите деца)? Ако се преборим и с изконния си педагогически рефлекс по повод на националното ни самоутвърждаване и си признаем най-накрая на глас, че задачата на литературата не е да ни учи на патриотизъм... Може би тогава ще ни остане време за нейния „собствен наратив“ и ще имаме време да разказваме за това, което наистина е направило нашите автори „големи“.

И може би тогава „патриотичното“ само ще си затупа в сърцата ни.

Тогава сигурно ще разберем защо е толкова важно да се учи литература. Освен всички невероятни възможности, които тя ни открива (и които сега е модерно да бъдат изтласквани към сферите на културната антропология), изучаването й е необходимо, за да постигнем и тези резултати в обучението по български език, които са така добре изложени в програмите на Министерството: в тях най-много се набляга на изграждането „на езикова и социокомуникативна компетентност“ в „различните сфери на общуване“ и на „уменията за построяване на цялостни писмени и устни изказвания“.

Дълбоко съм убедена и не мога да си представя кой и защо би се противопоставил на убеждението ми, че това не се постига на „нулевата степен“ на езика (по израза на Барт), а само над нея – там, където е литературата.