Някои художници ме карат да се чувствам като профан. В течение на десетилетия изкуството им се изследва, анализира, публикува в монографии и дисертации, показва се в гигантски изложби. Имената им се употребяват като жалони. Изобщо, около тях витае една респектираща аура - тежка, музейна, класическа, далеч от злободневните страсти на критиката. Тези автори са приоритет на посветените специалисти, на науката и често се оказва, че, заслепени от авторитета, сме пропуснали възможност да прозрем същинската им ценност за нас днес.

Гоя е безспорно един такъв мастодонт и при други обстоятелства едва ли бих се заела с него. Но цикълът му ‛Капричос‛, пристигнал сега в София в пълната си версия, е твърде голямо предизвикателство. И то не заради безспорно историческата му стойност, а заради благодатната възможност през него да насложа Гоя върху нашето съвремие.

Определян като предшественик на модерността, Гоя всъщност е една от странните и пределно ексцентрични фигури в историята на изкуството. Също като неговия по-късен последовател Джеймс Енсор, Гоя често се спряга като труден и дори патологичен характер, измъчван от видения, и като първоизточник на ред направления, които определят облика на ХХ век. Странно наистина, но лудостта, фобиите и депрeсиите имат своя нишка в изкуството, която свързва най-ключови фигури и периоди. Оказва се, че иначе рушителната им сила се трансформира чрез творенето в прогресивно развитие. Тръгвайки по тази нишка, може съвсем обосновано да изтеглим Гоя и в днешния ден. Но не за да се възхитим за пореден път на дързостта и мъдростта му. Те, така или иначе, не подлежат на съмнение. По-важно е как ще насложим себе си върху тях. Защото, струва ми се, че въпреки столетията историческа дистанция, ние няма какво по-силно и по-смислено да предложим. Факт е, че на фона на художествената пустиня тук, изложбата на такъв древен класик като Гоя действа не само като важна ретроспекция, но и като освежаващо пробуждане.

„Сънят на разума ражда чудовища‛ е общото мото на цикъла „Капричос‛. И наистина, във всеки лист се появяват нови и нови безумни същества, мутанти, човекоподобни зверове, измайсторени с толкова чувство, сякаш са наистина видени. Текстът, въведен от самия автор в графиката, оставя много възможности за свободна интерпретация и тълкуване на сюжетите, дори за концептуални волности. Важното е, че в образа Гоя не извлича поуки просто от противопоставянето на красиво и грозно, на правилно и грешно, на черно и бяло. Той забърква от всичко това амалгама, която много наподобява размитите стойности на реалността. Веднага можеш да разпознаеш отрицателния герой, но не се знае кога ще го срещнеш в положителна роля и обратно. Както пише в един от коментарите под графика № 77 Един на друг: „Така се върти светът, един на друг се подиграват и един друг се залъгват; онзи, който вчера е бил бик, днес е бикоборец. Съдбата дърпа конците и разпределя ролите според непостоянните си капризи.‛

И наистина художникът развива темата за тези капризи и прищевки, наблюдавайки внимателно порядките в тогавашното общество. Така той посвещава в цикъла цели серии на мъжко-женските взаимоотношения, на възпитанието, на проституцията, на опороченото духовенство, на корумпирана власт, като ползва за съюзник в своите идеи сексуалните извращения, суеверията, страха от паранормални явления и магаретата.

Цикълът „Капричос‛ се свързва с два значими факта от живота на Гоя – заболяването, което го довежда до пълно оглушаване, и неговото увлечение по идеите на Великата френска революция и на Просвещението. Натрупал популярност като придворен портретист и художник на гоблени, Гоя попада в клопката на тишината, от която изникват други гласове, други мисли и друга реалност. Тази нескончаема агония обръща мирогледа на художника към пороците и негативните страни на собствения му живот и на живота на другите. Неподатлив на скрупули и комплекси, Гоя рисува всичко, което го заобикаля, в изродени и хиперболизирани форми, така че да стресне и шокира максимално. А за да достигне до край в дързостта си, предлага за продан всичките концентрирани образи на същите тези хора, от които те са инспирирани. Особено символична е обявата, публикувана през 1799 в „Гасета де Мадрид‛, че всеки, който има интерес да си закупи „гравюри на своенравни теми, измислени и гравирани в офорт от дон Франсиско де Гоя‛, може да ги намери в магазинчето на ул. „Разочарование‛ 1. Но скоро графиките са изтеглени от пазара и забранени за показване от Инквизицията.

Днес в ролята на Инквизицията успешно се е въплътила творческата автоцензура. Тя е необходимото условие, за да се адаптираш бързо към законите на пазара, на глобалната сцена, на професионализма в изкуството. А тук, въпреки че тези механизми нямат съществено влияние, ситуацията е още по-вяла. Всички забрани в нашето изкуство се прекрачват само в рамките на позволеното. Разбира се, винаги можем да обсъждаме функциите на твореца и дали той е наистина единственият легитимен буден разум в обществото, но все пак някой трябва да даде повод за това.

И отново всичко опира до революциите или по точно - до неизживените революции. Щем не щем, навеждаме виновно глави пред Гоя, защото за толкова много време не успяхме да схванем нищо от кошмарите на неговото столетие, щом ги разпознаваме същите тук и сега.