В сравнение с романа и неговата вълна, която се разлива в българската литература през последните петнайсетина години, съвременният ни разказ има доста скромни и по-скоро случайни успехи. Очевидно това е една от причините за невъздържаните суперлативи, които се публикуват за дебютната книга на младия белетрист Васил Георгиев. Става въпрос за сборник с двайсет и пет кратки разказа, писани в продължение на около пет години, публикувани в периодични издания, които съставят широк спектър – от ‛Литературен вестник“ до ‛Его“ и ‛Едно“. Някои от тях са спечелили литературни награди, но едва появата на целия сборник извежда автора им в светлината на критическото внимание. Нека се опитаме да прочетем тази малка, модерно оформена книга, без да ни пречат пушекът на пазарната реклама и ентусиазмът на поколенческия афинитет.

Васил Георгиев е автор, чиято принадлежност към младото поколение белетристи не може да бъде пропусната, защото присъства навсякъде: в тематиката, в манталитета на разказвача, в стила, в културния фон на мисълта, където се изплитат асоциациите. Писателят е интелигентен и находчив, при това не изглежда обременен с онези интелигентски комплекси, които превръщат дарбата в лабиринт на монотонната нарцистична саморефлексия. Вярно е, че всичките му герои са всъщност Герой, и този Герой размножава духовната идентичност на своя създател. В сегашния момент, когато и героят, и авторът са все още нови, това е по-скоро симпатичен белег на младостта; опасността ще дойде по-късно, някъде към третата книга, ако Васил Георгиев не успее да превключи в други регистри на психологическо преживяване. В ‛Будистки плаж“ това, което удържа заедно двайсет и пет различни текста, писани по различно време и повод, е именно присъствието на разказвача, понякога и герой – присъствието на млад мъж с висше образование и столично възпитание, който преразказва света през своя душевен опит. Тук има нещо от вечната сърдитост на разгневените млади хора, от бунта на някой спасител в ръжта, от иронично-скептичната чувствителност на български Филип Марлоу... Като цяло образът е привлекателен: той е алтернатива на болезнената мачистка мъжкост, родена в 80-те години, както и на спешно скроената филологическа постмодерност от 90-те. Въпреки своята тематична центробежност, книгата прави впечатление с натрапливото възвръщане на няколко постоянни образа и мотива, сред които бих обърнала най-голямо внимание на огледалото, съня и смъртта. Употребата на огледалото носи носталгични следи от някогашния диаболизъм на автори, като Чавдар Мутафов и Светослав Минков, и още повече от поезията на Далчев, в която всеки добър ученик ще разпознае огледалото като крадец на човешката самоличност и знак на несигурното в човешкото съществуване. Сънят и съновидението са задължителни белези на съвременната постфройдистка култура, а смъртта е почти обсесия в разказите на Васил Георгиев. Иронична, парадоксална, весела, тъжно вслушана в себе си, във вид на гротескно разпадаща се телесност... смъртта е онзи сюжетен опиат, без който разказите не могат. Почтеният критически анализ би отбелязал по-нататък парадоксалното фабулиране, постоянната игра с времевите пластове, би изразил пожелание за повече внимание към стила, който понякога се предава в плен на моментното вдъхновение за сметка на литературния вкус. По-важно обаче е вече да обобщя какво сме прочели. Васил Георгиев е сред най-интересните автори на къси разкази от последните двайсет години. Той пише непринудено, културно и увлекателно; някой би използвал клишето „роден разказвач“; с повече увереност можем да кажем „изграден разказвач“. „Будистки плаж“ е обещание за сериозно присъствие в българската литература, но истинската работа за младия белетрист започва оттук нататък. Добрият дебют е коварен не по-малко от огледалото: трябва да го надскочиш, да минеш отвъд, без обаче да го повториш. А истинският успех, между другото, не търпи работа „на парче“.