Митовете - по-жизнеспособни от истината
Международна конференция „Политическа митология и история‛, 2-4 април 2009, организирана от Софийски университет „Св. Климент Охридски‛ – Исторически факултет, Философски факултет и Институт за докторантски и пост-докторантски изследвания „Диалог Европа‛ с подкрепата на Медийна група ВАЦ.
Въпросът за паметта е ключов за всички посткомунистически общества. Всяко от тях се справя с различен успех с овладяването на миналото, което за всички е травматично. Травматично е, защото е изпълнено с насилие, с ‛не-истини‛ и защото от днешна гледна точка за демократичните общества е срамно да се живее по такъв начин. Именно с ‛не-истините‛ се занимава конференцията "Политическа митология и история". С чистите лъжи като че ли е по-лесно – те биват разобличавани и с тях се приключва. ‛Не-истините‛ обаче са значително по-жизнеспособни. Те не могат да бъдат отхвърлени категорично, защото не са огледален двойник на своя антипод - истината, а са модифицирана негова версия. Едни такъв вид ‛не-истини‛ са митовете, те са безсмъртни, защото използват архетипни понятия и в тях се обличат политически стратегии, нуждаещи се от вдъхване на живот. Митовете са изключително опасни и по още една причина - техният механизъм – разказът, сказанието, приказката, е закодиран в човешката психическа карта, затова и митът е най-устойчивият модел за обясняване на света от пред-писмената епоха до ден днешен.
В началото на ХХІ век в София в продължение на три дни с разнищването на политическите митове се захващат историци, политолози и други изследователи. Макар и най-дълголетни и непроменливи, митовете, съпровождали комунистическите режими, далеч не са единствените съвременни политически митове. Те имат своите находчиви отвъд-атлантически събратя. Родеят се и с по-изтънчените си европейски братовчеди, които растат в сенките на старите европейски демокрации.
Разбира се, митовете от периода на Студената война се радват на най-голямо внимание от страна на анализаторите – времевият сегмент е с разпознаваеми начало и край, относително хомогенен е и действащите сили са силно поляризирани. Не на последно място, тъй като политическата комуникация не се случва на принципите на откритостта, периодът благоприятства генерирането на митове, нещо повече - те се превръщат в основен канал и инструмент за отправяне на послания между играчите от двете страни на желязната завеса и на властите към ръководените от тях общества.
Ето защо участниците в конференцията основно изследваха митовете като исторически лозунги, постулати, доктрини и ‛истини‛, битуващи в общественото пространство.
Например два от най-популярните митове – тези за ‛братската помощ‛ и ‛взаимната помощ‛ - бяха обект на изследването на Надя Бояджиева от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски‛. В презентацията си тя защити тезата, че тези митове, намерили място в доктрината „Брежнев‛, са послужили за оправдаване на военните интервенции в страни от Варшавския договор, „разколебали се по пътя към комунизма‛. В същото време САЩ, които ‛претендират, че защитават "свободния свят" и насърчават разпространението на демокрация и защита на човешките права, реално твърде често подкрепят репресивни правителства, поставяйки им едно условие - да следват антикомунистически курс‛.
Чаба Бекеш от Центъра за изследване на историята на Студената война в Будапеща пък разгледа множеството нереални кризи, възникнали в хода на Студената война. ‛Подобни очевидни кризи между Изтока и Запада, имащи ефект само на ниво обществено мнение и пропаганда, са Берлинското въстание от 1953, събитията в Полша и Унгария от 1956, инвазията в Чехословакия от 1968 и най-накрая - полският конфликт от 1980-1981. Още по-интересно е, че Суецката криза от 1956 също може да се включи към тази категория. Тези кризи не са представлявали истинска заплаха за интересите на противостоящите си военнополитически блокове. Реално те не са поставяли под съмнение статуквото на следвоенна Европа и следователно в дългосрочна перспектива не са могли да смутят взаимоотношенията Изток-Запад,‛ обобщи Бекеш.
За Дъглас Селвидж от Федералната комисия за проучване на архивите на ЩАЗИ в Берлин някои от доктрините на Студената война са изпълнявали ролята на ‛медиен шум‛. Такава е доктрината „Улбрихт‛, която на практика не е съществувала, но вярата в нея повлияла на международните отношения. Източногерманската доктрина постановява, че нормални взаимоотношения между ГДР и ФРГ могат да настъпят едва след като двете държави признаят взаимно суверенитета си. Всъщност, тази доктрина е обърнатият вариант на западногерманската доктрина „Холщайн‛ от 1955, според която ФРГ няма да установява дипломатически отношения с държави, признали източната й съседка. През 1970 доктрината потъва в забрава поради невъзможност да се поддържат нормални международни отношения.
Освен това през годините на Студената война се заличават множество противоречиви факти с цел успешното изфабрикуване и функциониране на митове. За ‛празните страници‛, оставени в полската история, говори политологът Спасимир Домарадски, роден в България, но изградил научната си кариера в полския Университетски колеж „Анджей Фриц Модржевски" в Краков. Комунистическите историци не успяха да вместят всички различия в цялостната доктрина за братството, а наложеният исторически комунистически наратив трябваше да прескача някои неудобни факти. По време на Студената война тези „празни страници‛ бяха запълвани с измислени обяснения или тишина. Теми, като съветската инвазия от 17 септември 1939, Катинското клане от 1940 и Варшавското въстание от 1944 или бяха пропускани или бяха свръхинтерпретирани, за да се елиминира противоречието с официалната братска доктрина. За да се справят с проблема, през 1998 полските власти създават Институт за национална памет.
Пречките, с които се сблъсква волята за възстановяване на спомена за миналото в Полша, приличат на тези в останалите държави, изправени пред същия проблем: нежелание за съдействие, призиви за забрава с цел избягване на обществен конфликт и не на последно място - активен саботаж от страна на бивши участници във фалшифицирането на историята (особено пресен е примерът с архивите на ЩАЗИ, чието обнародване е на път да се опорочи, след като през 2007 вътрешна проверка във Федералната агенция за досиетата на ЩАЗИ установи, че бивши нейни сътрудници са на щат в агенцията).
Полша е много близка до България поради общото комунистическо минало и трудно извоюваната независимост. В същото време тя е и много различна в реакциите си спрямо трудното приемане на миналото, коментира политологът Спасимир Домарадски.
Въпросът за паметта е ключов за всички посткомунистически общества. Всяко от тях се справя с различен успех с овладяването на миналото, което за всички е травматично. Травматично е, защото е изпълнено с насилие, с ‛не-истини‛ и защото от днешна гледна точка за демократичните общества е срамно да се живее по такъв начин. Именно с ‛не-истините‛ се занимава конференцията "Политическа митология и история". С чистите лъжи като че ли е по-лесно – те биват разобличавани и с тях се приключва. ‛Не-истините‛ обаче са значително по-жизнеспособни. Те не могат да бъдат отхвърлени категорично, защото не са огледален двойник на своя антипод - истината, а са модифицирана негова версия. Едни такъв вид ‛не-истини‛ са митовете, те са безсмъртни, защото използват архетипни понятия и в тях се обличат политически стратегии, нуждаещи се от вдъхване на живот. Митовете са изключително опасни и по още една причина - техният механизъм – разказът, сказанието, приказката, е закодиран в човешката психическа карта, затова и митът е най-устойчивият модел за обясняване на света от пред-писмената епоха до ден днешен.
В началото на ХХІ век в София в продължение на три дни с разнищването на политическите митове се захващат историци, политолози и други изследователи. Макар и най-дълголетни и непроменливи, митовете, съпровождали комунистическите режими, далеч не са единствените съвременни политически митове. Те имат своите находчиви отвъд-атлантически събратя. Родеят се и с по-изтънчените си европейски братовчеди, които растат в сенките на старите европейски демокрации.
Разбира се, митовете от периода на Студената война се радват на най-голямо внимание от страна на анализаторите – времевият сегмент е с разпознаваеми начало и край, относително хомогенен е и действащите сили са силно поляризирани. Не на последно място, тъй като политическата комуникация не се случва на принципите на откритостта, периодът благоприятства генерирането на митове, нещо повече - те се превръщат в основен канал и инструмент за отправяне на послания между играчите от двете страни на желязната завеса и на властите към ръководените от тях общества.
Ето защо участниците в конференцията основно изследваха митовете като исторически лозунги, постулати, доктрини и ‛истини‛, битуващи в общественото пространство.
Например два от най-популярните митове – тези за ‛братската помощ‛ и ‛взаимната помощ‛ - бяха обект на изследването на Надя Бояджиева от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски‛. В презентацията си тя защити тезата, че тези митове, намерили място в доктрината „Брежнев‛, са послужили за оправдаване на военните интервенции в страни от Варшавския договор, „разколебали се по пътя към комунизма‛. В същото време САЩ, които ‛претендират, че защитават "свободния свят" и насърчават разпространението на демокрация и защита на човешките права, реално твърде често подкрепят репресивни правителства, поставяйки им едно условие - да следват антикомунистически курс‛.
Чаба Бекеш от Центъра за изследване на историята на Студената война в Будапеща пък разгледа множеството нереални кризи, възникнали в хода на Студената война. ‛Подобни очевидни кризи между Изтока и Запада, имащи ефект само на ниво обществено мнение и пропаганда, са Берлинското въстание от 1953, събитията в Полша и Унгария от 1956, инвазията в Чехословакия от 1968 и най-накрая - полският конфликт от 1980-1981. Още по-интересно е, че Суецката криза от 1956 също може да се включи към тази категория. Тези кризи не са представлявали истинска заплаха за интересите на противостоящите си военнополитически блокове. Реално те не са поставяли под съмнение статуквото на следвоенна Европа и следователно в дългосрочна перспектива не са могли да смутят взаимоотношенията Изток-Запад,‛ обобщи Бекеш.
За Дъглас Селвидж от Федералната комисия за проучване на архивите на ЩАЗИ в Берлин някои от доктрините на Студената война са изпълнявали ролята на ‛медиен шум‛. Такава е доктрината „Улбрихт‛, която на практика не е съществувала, но вярата в нея повлияла на международните отношения. Източногерманската доктрина постановява, че нормални взаимоотношения между ГДР и ФРГ могат да настъпят едва след като двете държави признаят взаимно суверенитета си. Всъщност, тази доктрина е обърнатият вариант на западногерманската доктрина „Холщайн‛ от 1955, според която ФРГ няма да установява дипломатически отношения с държави, признали източната й съседка. През 1970 доктрината потъва в забрава поради невъзможност да се поддържат нормални международни отношения.
Освен това през годините на Студената война се заличават множество противоречиви факти с цел успешното изфабрикуване и функциониране на митове. За ‛празните страници‛, оставени в полската история, говори политологът Спасимир Домарадски, роден в България, но изградил научната си кариера в полския Университетски колеж „Анджей Фриц Модржевски" в Краков. Комунистическите историци не успяха да вместят всички различия в цялостната доктрина за братството, а наложеният исторически комунистически наратив трябваше да прескача някои неудобни факти. По време на Студената война тези „празни страници‛ бяха запълвани с измислени обяснения или тишина. Теми, като съветската инвазия от 17 септември 1939, Катинското клане от 1940 и Варшавското въстание от 1944 или бяха пропускани или бяха свръхинтерпретирани, за да се елиминира противоречието с официалната братска доктрина. За да се справят с проблема, през 1998 полските власти създават Институт за национална памет.
Пречките, с които се сблъсква волята за възстановяване на спомена за миналото в Полша, приличат на тези в останалите държави, изправени пред същия проблем: нежелание за съдействие, призиви за забрава с цел избягване на обществен конфликт и не на последно място - активен саботаж от страна на бивши участници във фалшифицирането на историята (особено пресен е примерът с архивите на ЩАЗИ, чието обнародване е на път да се опорочи, след като през 2007 вътрешна проверка във Федералната агенция за досиетата на ЩАЗИ установи, че бивши нейни сътрудници са на щат в агенцията).
Полша е много близка до България поради общото комунистическо минало и трудно извоюваната независимост. В същото време тя е и много различна в реакциите си спрямо трудното приемане на миналото, коментира политологът Спасимир Домарадски.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
