Български  |  English

Разговор за Moon lake на Иван Станев

Назад през лунното езеро

Странно е да се дебатира филм, който още не е имал своята премиера (вж. Албена Стамболова, ‛Memory world‛). Още по-странно е, когато дебатът е поведен от амбицията той да бъде унищожен преди появата си – така да се каже, в зародиш (вж. Надежда Радулова, ‛Anything goes в Лунното езеро‛). Авторският филм на Иван Станев „Moon lake‛ бе показан на 4 март тази година на закрита прожекция. След прожекцията се проведе дискусия, в която, наред с участниците, извадки от чиито изказвания публикуваме тук, участие взеха Георги Тенев, Емилия Дворянова, Момчил Николов, Райна Маркова и др. Пълният – и доста обемист – текст ще публикуваме по-нататък. По принцип нямахме намерение тази публикация да изпревари премиерата. Поради изтеклите преждевременно рецензии обаче тук предлагаме този анонс.

Като координатор на дискусията, в тази предварителна бележка ще си позволя да кажа следното. Парадоксът на преждевременната рецензия на Надежда Радулова е, че тя укорява филма тъкмо за нещата, които той прави перфектно и тъкмо по силата на самия си естетически и смислов код. Така тя, макар и с обратен знак, предлага един забележително точен вход към творбата. „Зъбчатите колела на цитатите… не „зацепват‛… сценарият сякаш не знае как да ги интегрира.‛. Но това е филм за културната дезинтеграция, за превръщането на културата в зациклено, механично запаметено повторение. „От напрежение се изпразва и многократно повтореният откъс от „Кухите хора‛ на Елиът.‛ Но самият въпросен откъс е за края без напрежение (не с бум, а с хленч), което, собствено, е темата и формата на филма. „Филмът се страхува да продължи‛. Но филмът е за продължението като липса на продължение, за траенето на края. Станев „отнема живота от местата, до които се докосва, заселва ги с пустота‛… Но филмът – да препратим ли пак към „Кухите хора‛ и „Пустата земя‛? - е тъкмо за това! Би трябвало да е ясно какво този филм не е – той не е за вживяване, не е за разчувстване, не е по Станиславски. Повече от странно е съполагането му с лепкавата монстрогенерираща утробност на „Хирошима, моя любов‛. Макар и по по-прелъстителен и магичен начин от предходните творби на Станев, с една нова за него флуидност, този филм е отново творба на дистанциите, на отстранението, на прекъсването, на осуетените утехи. Той не предлага убежище, изплъзва се като сънувана вода. Езерото е лунно.

Миглена Николчина



Доротея Табакова: Когато в пещерата при Яйлата, в нагретия от лятото и прожекторите въздух, изписвах на полупрозрачна завеса „Платон. Държавата‛, се притеснявах много. Страхувах се от премногото култура, с която филмът възнамеряваше да работи; от цитатността и вторичността, от рисковете на прекалено еднозначното визуализиране на Платоновата метафора. Е, самата идея да се обвърже Платоновият мит за пещерата с мита за Орфей и Евридика ми се понрави още тогава: тя обещаваше да внуши, че обръщането с лице към истинската реалност и загърбването на сенките е всъщност начин да унищожиш тази реалност, да я запратиш безвъзвратно в царството на мъртвите. Но се боях от буквалния превод на словесни метафори на езика на киното. Страхувах се от клишетата, а от „националното‛ клише „Орфей от нашите Родопи‛ – дваж повече.

Опасенията ми се оказаха напълно неоснователни. Още от първите минути на гледане ‛Moon lake‛ ме грабна с невъзможността да бъде разчитан рационално. Оказах се в един постапокалиптичен свят, в който смисълът е мъртъв, остава само фрагментът. В него дори обикновените битови предмети са изпразнени от утилитарния си смисъл, защото са лишени от връзки помежду си: ръждясал кран, от който нищо не може да протече, нефтена помпа, която се върти на празни обороти, електрическа китара, мъртва в отсъствието на усилвател. Много ръжда, много отломки, много хаос, красиви в своята безсмисленост насред пропуканата земя.

Движещите се през този хаос тела не разказват сюжет. Разказът е в самото им движение, в самата им претопеност. Човешките личности са размити, без лица и характери. Но това е обезличаването на ученика, крайното разтопяване в смирението. Юношите слушат сложни разкази за поезията на Елиът и за тъмната материя в космоса, мълчат; важното е не рационалното разбиране, а почти набожната почтителност към знанието. Материята, която те усвояват, наистина е „тъмна‛, нерационална. Нея можеш да повтаряш като мантра, но не можеш да разбереш, защото си отвъд.

Затова и фрагментите от текстове звучат мъртво, те се ползват ритуално – този поток от накъсани смисли е лишен от кода за разпознаване, от своята координатна система, реликтите от световната култура са също така насипни, колкото са насипни образите на бунището, на циганския квартал, на различни железарии, чиято полезност не можем да разберем. Учениците не съхраняват световната култура, те й служат за ехо в мига, в който вече я няма. В юношите, припяващи в ритъм стиха на Елиът за края на света, едва ли можем да припознаем реплика към „хората книги‛ от „451 по Фаренхайт‛; идва ми на ум по-скоро друга литературна антиутопия, „Кысь‛ на Татяна Толстая – един катастрофирал свят на мутанти, в който книгите се ползват с безкрайна почит, но кодът за разбирането им, „азбуката‛ е изгубена по невъзстановим начин. Четенето – в най-широкия смисъл на тази дума – не е забранено, то е невъзможно.

Светът на школата „Moon lake‛ е мъртъв свят, царство на Хадес. Краят на света е настанал тихомълком, без никой да разбере – наистина „не с бум, а с хленч‛. Културата също е мъртва като пресъхналите кранове, като ръждясалите парчета от танкер, който никога няма да плава. Затова и единственият път е път назад, в обърнатото време, към правремето на началото. Затова единственото виждане е виждането зад гърба, осъществено с хитроумни технически хрумки, нелепи и красиви като витлата и летателните апарати на Леонардо. Изплавалите от тинята тела могат да се върнат само обратно в нея, за да затворят кръга.

Сред всички тези призрачни, разтворени в отраженията си тела има само един конкретен до болка образ: онзи странен анти-демиург, пристигнал с електрожена, за да разфасова крехкия, благородно гниещ свят – майсторът със стоманени очи и работни дрехи, с релефни бръчици и мъжкарска цигара, майсторът, който прогаря финалната точка и ляга да спи.

Този филм няма разказваем сюжет и въпреки това има разказ. Но този разказ през цялото време се изплъзва; измамването на очакванията не е случайно, а стратегическо – на всяка своя стъпка той прави своето „обръщане назад‛, отказвайки се от всички потенциални интерпретаторски схеми. Филмът „вижда с гърба си‛. Той устоява на изкушението от приплъзване към прости и дидактични внушения. Иван Станев нито за миг не се обръща да погледне зад гърба си лесно изговоримите послания и все още води своята Евридика.


Деян Деянов: Иван Станев винаги е бил склонен към много културни цитати, много философеми. Аз обаче реших да спусна кепенците и да се оставя на филма - да го гледам, без да го чета. Оставих се и филмът ми се стори наистина блестящ, с много ритъм, особено с началната и финалната сцена, която симетрично е направена като някакво обратно движение. Най-едрата философема във филма всъщност изобщо не е цитат, тя е свързана с разграничението на Витгенщайн между казано и показано. През цялото време, в нито една от сцените не се казва начинът, по който ще свърши светът, макар и да се казва, че ‛This is the way the world ends‛. Начинът, по който ще свърши светът, не е казан, а е показан - поне аз така го възприех, оставяйки се на музиката на филма, не буквално на музикалните мотиви, а на музиката на самото филмово повествование.


Камелия Спасова: Нещо присветва буквално и по съвсем технически начин в „Moon lake‛, имаме светкавично завръщане на загърбеното – онова, на което обръщаме гръб по повелята на една ирония. „Moon lake‛ не се движи по начин, по който киноезикът обикновено работи. В киното имаме фокус и фон и това, което се показва, е на фокус, а другото остава фон, докато човекът, който говори във филма на Иван Станев, е фон, а фокус е морето. Това не е присъщо за граматиката на киноезика. Друга подобна а-граматичност е изведнъж лентата да бъде пресечена от явяването на 25-и кадър. Ясно е, че в киното има позитив и негатив, но не е характерно образите да се показват в негатив. Движението е свързано с последователности, но не е типично, когато в тези последователности има разрив. Смененият фокус, 25-ият кадър, негативите са моментни прорези, които обръщат нормалния ход. Например, още в първите кадри, които са абсолютно статични, каква по-голяма скука е да гледаме едно море с едно слънце и птички, но ето – в този кадър има прекъсване, кратко, отначало почти незабележимо насичане, което едва след многократното си повтаряне добива плътност. Нещата, които прекъсват, завръщат загърбеното. Тези завръщания-флашбек, които в целия филм все по-явно връхлитат, не са просто техническа, визуална приумица, а са част от самия език. Начинът, по който говори филмът на Иван Станев, и нещата, за които се говори в него, са синхронни. За да бъде изведена Евридика или за да бъде завършена творбата, трябва да не се гледа към нея и да се върви с гръб, но все пак в един критичен момент не може повече да се поддържа тази злокобна повеля. Нарушението на закона на киното е самият акт на обръщане, на разцепване, но той е и единственият момент на засрещане, на заставане лице в лице със загърбените неща. За това е трудно да се говори, а много по-трудно е да се покаже, но този филм успява по категоричен начин. Как да се гледа или как да се говори за „Moon lake‛ – като никога не се поглежда назад, където всъщност няма какво да се види, освен сенки, отражения и двойници - и те понякога самите удвоени, буквално преповторени, или все пак да се направи усилието погледът да се извърне? Извръщането към „Moon lake‛ може да е вцепеняващо, изстъплено, то е попадане в разрива и със сигурност няма как да ни върне, отрази същите. Филмът оперира с похвати, типични за други изкуства, но нетипични за киното, и така прекъсва естествения поток в движението на образите. Опитва да извърши разрив в самия си език и прави един наистина много интересен продукт, в който теоретичните, митичните, поетичните пластове, различните видове изкуство трябва да бъдат огънати, за да се включат в кинолентата, правейки същевременно дупки и разриви в нея. Финалът връща началните кадри назад и едва в това връщане стъпките във водата предизвикват центробежни кръгове, както е редно според физичните закони, докато в началото на филма тези стъпки създават всмукани, центростремителни кръгове. С „Moon lake‛ трябва да се внимава, да имаш око за детайлите и най-вече да посмееш да се обърнеш и погледнеш извърнато.


Дарин Тенев: Те вървят един след друг, жената (момичето) следва мъжа, тя идва след него и това позволява да видим Евридика, която върви след Орфей, като миналото, което върви след човек, който иска да си замине от земята, така че, когато той се обърне и се опита да запази това минало, да го изгуби тотално: това минало се разпада, то става безсмислено. Това не означава, че миналото вече не ни е казало как стоят нещата, например с мита за Орфей и Евридика. Ако си мислим, че двете приказки, които са разказани в даден момент, могат да бъдат просто извлечени, да служат като ключове за отключване на филма, така бихме им придавали статут, изцяло различен от този на всичко останало, което се случва. Но няма, всъщност, причина да ги виждаме, според мен, като натоварени с роли, различни от тези на лекциите, на цитатите от Елиът, цитатите от Рилке и т.н. Например – цитатът от Рилке: ‛Защото красотата е само началото на ужаса‛. Филмът е много красив (а следователно), това е началото на ужаса. Можем ли да разбираме цитата по друг начин? Можем. Можем да кажем: това е просто едно от нещата, то не е нищо повече от поредния елемент, който ни е представен вътре във филма... Тези цитати, те са изключително важни, филмът не може да функционира без тях, най-малкото поради тази причина, че всеки от тях – бивайки просто поредният елемент, дори и да е най-дребният елемент – може да каже какво става. Независимо дали това е Елиът, астрофизиката, нови схващания за тъмната материя (а тук ще има още много да се осмисля), независимо дали това е музика, определена музика. В тази перспектива могат да се разберат двете основни позиции, които досега всички, които говореха, заемаха – съзнателно или не, за или против цитатите, дали ще четем или ще слушаме. Все пак, този филм, струва ми се, е филм за времето. То върви след него. Когато Орфей се обръща към своето минало, това изглежда като картината, за която говори Бенямин, картината на Клее: героят, обръщащ се като ангелът на Клее, към миналото си, така иска да види своето бъдеще, но не вижда нищо или по-скоро той вижда как, заедно с миналото, и бъдещето му се разпада. Ако това може да звучи оптимистично... Това е един прекрасен песимистичен филм.


Боян Манчев: Бих рискувал да нарека филма „айстетичен‛ и „айстетизиращ‛, използвайки думата „естезис‛ в етимологическия смисъл на сетивно усещане. Бях впечатлен от думите на Богдан Богданов за „стопяването‛ на формата. Образността на филма е материална, сетивна – и тази интензивна, сетивна материалност действително стопява формата, така че от нея в крайна сметка изниква един наситен, енергийно присъстващ образ, харизматичен образ; образ, който не е персонаж. Да, във филма действително има „излишък‛ или по-скоро - ексцес на смисъл: речта, езикът и културните референции, които те носят, изглеждат излишни, редундантни. Но това е може би търсен излишък, шум в смисъла на теорията на информацията. Езикът става шум (помислете за ехолалията във филма, за репетитивното и превръщащо се в безсмислена мантра „this is the way the world ends‛), а шумът е сетивна материя. Така всичко протича по линията на образа, на сетивния опит. В това отношение, струва ми се, филмът извършва следната операция: внушава, че този свят свършва не по друг начин, а именно като материя, в някаква споена материалност, в образа на материалността, но без форми. Не става дума за физически, материален край на света, а за края на света като материя. Този свят и този край на света са безспорно някаква форма на свят. Докато гледах филма, си казвах: дай Боже всекиму такъв край на света. И затова ми се струва, че в този край на света, насред носталгията и затихването, парадоксално присъства и утвърждаващ, оптимистичен, ако щете, момент: утвърждаване на една апокалиптична форма на свят.


Богдан Богданов: Особеното същество на този филм е проявено като странна образност и колорит, които са съзнателно проведени от началото до края. Втората сигурна характерност на тази авторска творба е постигнатото чрез особената образност и свързания с нея неразказен разказ послание за необичаен личен и надличен свят. Въпросът, който си задавам, е дали този разказ и това послание са се повлияли от историята на правенето на филма, на събирането на екипа и общия живот на толкова хора по време на заснемането и оформянето на заснетия материала, или, както и в други класически случаи в съвременното кино, участниците са разбрали, че са били по-скоро кукли в ръцете на режисьора.

Но, така или иначе, това е без значение. Защото се е получило не нещо откъслечно, а творба със силна концепция и цялостна визия. Разбира се, проникването в нея не е лесно, нито ясно насочено. Една от по-сигурните линии, по които може да се тръгне, е особеният неразказен филмов разказ, в който очевидно е положено един вид авторско послание. Спокойно и обхватно песимистично, то е дискретно и трудно за разчитане. Защото идеята за конкретния свят в него е съчетана с необичаен за българския интелектуален контекст метафизичен смисъл, но и защото трудната за назоваване и разчитане песимистична неведрост на това послание е влязла в отношение с едно отваряне на погледа и виждане с положителен знак. Иначе разсипан, абсурден и без перспектива, конкретният живот тук и животът изобщо са получила патината на особена зрителна обхватност и свързаност, каквато те нямат и не могат да имат.

Това имам предвид, като говоря за постигнатия в ‛Moon lake‛ колорит. Ще дам пример с човешкото тяло. Човешките тела във филма са показани максимално претопени в контекста на околното и заобикалящото. Колко силна образна тема – човешкото тяло, голо, съсипано, мъртво, но претопено. Струва ми се, че разбирам защо. В противовес на постоянно подчертаваната отделност на човешките тела и хората, в думите ни, във фабулите на литературата и холивудското кино. Невероятно визуално постижение. Може би не го изказвам добре и може би тази пътека на разбиране се породи от моя контакт с филма.

В тази връзка изпитах и незадоволеност от някои дидактични пасажи в неразказния разказ на филма, които, както ми се стори, ограничават колоритното послание за света в патина, за цветовата светлинна цялост на живота. Затова, въпреки че съм античник, останах студен към историята на Орфей и Евридика и сцената с Платоновата пещера. Докато мъжът с горелката възприех като органичен момент от собственото визуално послание на филма. Разбира се, не съм сигурен, че е така и за Иван Станев. Но, така или иначе, направеният от него и разбираният от мен филм не съвпадат, което е нещо естествено за вече започналия живот на филма.

Положителното и постигнатото, според моя прочит, може да се изкаже и така - че каквото и да правим, мислим и изпитваме, изпадаме в сегашни моменти, на които не обръщаме внимание поради културата, практиката и обичайния език. Ето такъв момент на временна битийна пълнота – момче и момиче излизат от морето, телата им са приближени, стопени във водната контражурна светлина, лицата ги няма, всеки момент могат да станат нещо друго. Това момче, симпатично, нетипично, недопускащо да се разбере по стандартен начин, пределно дадено и представено именно в този момент. Това е постижение - потъването в сегашни моменти. Филмът е пълен с такива моменти.

Естествено прочитът, който предлагам, вероятно не съвпада с посланието и намерението на Иван. Но той е възможен. Изказвам го като един вид заключение - успехът на филма се дължи на особеното му качество, че цялостният му кинематографичен изказ е влязъл като един вид позитивен знак в контрапункт с иначе негативното тъжно по-пряко послание. Е, ако аз бях режисьорът, сигурно бих приглушил смисловите акценти в някои сцени. Но филмът е на Иван Станев. Това, което ми се струва пределно сигурно, е, че видяхме нещо силно и цялостно.

4 март 2009 г.


Moon lake, филм на Иван Станев, оператор Стефан Иванов. Продуценти Донка Ангелова, Delta Entertainment, и Патрик Сандрен, СОФИЛМ. Вероятна премиера – май 2009 г.
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”