Ясен Вълчанов - 30 години на сцената
Смисълът на щедростта
Юбилейно честване на премиер солиста Ясен Вълчанов. 29 март, Софийска Национална Опера и Балет, „Зорба Гъркът" - балет по музика на Микис Теодоракис, хореография Лорка Масине.
Ясен Вълчанов - Зорба, Диляна Никифорова – Марина, Мария Илиева - Мадам Ортанс, Теодор Воденичаров - Джон, Кирил Иванов - Йоргос.
В последна сметка всичко - животът, изкуството, работата, вярата, дори любовта опират до смисъла. Човешкото в човека е в сътворяването на смисъл – ние сме осъдени не само на съществуване, но на още по-голямата задача - да изтръгваме самото съществувание от безгрижието и безсмислието на произвола му.
Фигурата на Ясен Вълчанов вече три десетилетия е емблема на българския балет, символ на това изкуство и въплъщение на неговия смисъл - това за пореден път доказа и юбилейният за танцьора спектакъл „Зорба Гъркът". Защото танцът на Вълчанов е една философия в движение, зримо духовно обобщение на извечната жажда по живота като жажда и по смисъла. Той е превърнал тялото си в инструмент за емоционално откровение и екзистенциални прозрения. А изкуството му носи белега на най-високото качество, строгата стилова прецизност и непосредственото вдъхновение.
Вълчанов не е просто рядък артист, удивително надарен танцьор и великолепен интерпретатор, той преди всичко е изключителна личност. Чисто човешката му скромност и мекота, висока интелигентност и деликатна чувствителност създават особена атмосфера около него. Творческото му дълголетие удивлява и е колкото предизвикателство от страна на волята към тялото, толкова и израз на неповторим дар и характер. Защото сцената откроява личността в човека, на нея се уедряват качествата, характерът и мисълта, които прозират и стават сякаш по-видими.
Ясен Вълчанов завършва Академичното хореографско училище ‛А. Я. Ваганова“ в Санкт Петербург при педагога О. Соколов. От 1977 танцува в Балетната трупа на Националната опера и балет; става неин художествен ръководител през 1993-1995 и през 1998-2000. Гост-премиер е в Монте Карло балет, оперите в Бордо, Палермо, Загреб, Будапеща и Скопие, Нафсика балет, Хореодрам Елиник - Атина, Очи балет - Осака, Томой балет - Токио, Балето дел Сюд - Италия и др. Носител е на бронзов медал, младша възраст (1976), и на златен в старшата (1983) от Международния балетен конкурс във Варна; има Голямата награда от Първия национален балетен конкурс "Анастас Петров" (1982); Златна лира (1986) и Кристална лира (2000) на Съюза на музикалните и танцови дейци; Почетна грамота на Министерството на културата на България (1999) и Плакет за принос към съвременното изкуство от страна на Министерството на културата (2009). С педагогическа работа Ясен Вълчанов започва да се занимава още през 1984-85 година - преподава в Хореографското училище в София. От 1993 е педагог-репетитор в Софийската опера и балет, преподава в НАТФИЗ и НБУ, а от 2001 е педагог в „Арабеск". Ръководи и майсторски класове по балетно изкуство. Член е на жури за балетните конкурси в Осака, Варна, Париж, Атина, Констанца – Румъния и Добрич - "Анастас Петров". Работи с едни от най-значителните имена в хореографията: Юрий Григорович, Дмитрий Брянцев, Пиер Лакот, Жозеф Лазини, Серж Лифар, Алберто Алонсо, Лорка Масине, Ференц Барбай, Антол Фодор. И с българските Асен Гаврилов, Петър Луканов, Маргарита Арнаудова, Донвена Пандурски, Хикмет Мехмедов, Боряна Сечанова, Бисер Деянов.
Притежава в своя репертоар почти 100 роли, създадени в различни танцови стилове. Първите солови партии са на сцената на Марийнския театър в дипломните спектакли на "Гаяне" (като Армен) и в "Лауренсия" (като Франдосо). Той е както отличният балетист, въплъщаващ представата за Принца – елегантност, чистота, отмереност, строгост, така и характерният танцьор антагонист. Полифоничността на артистичното му дарование, умението да открива характера на партията, да я изпълва със собствена история, да намира кинетичния ключ, през който да моделира образа, му дават възможност да изтанцува най-предизвикателните централни и солови партии. Принц Дезире ("Спящата красавица"), Принцът, Дроселмайер ("Лешникотрошачката"), Зигфрид ("Лебедово езеро"), Базил ("Дон Кихот"), Алберт и Ханс ("Жизел"), Ромео и Тибалт („Ромео и Жулиета“), Джеймс ("Силфида"), Джон, Зорба, Йоргос ("Зорба Гъркът"), Караиван и Лазар ("Козият рог"), Хосе, Ескамилио ("Кармен" на Алберто Алонсо), Едип ("Едип"), Квазимодо ("Парижката Света Богородица"), Блудният син от едноименната творба на Баланчин, Доктор Копелиус („Копелия“) и др.
Всъщност, Ясен Вълчанов ясно продължава линията, която задава и налага Нуреев за съвременния облик на класическия балет и в частност - на характера и естеството на мъжкия танц – интензифициране на партиите, изработване на специфична мъжка кинетична лексика, промяна на статута от поддръжка към самостоятелна активност. От друга страна, той осъществява и неокласическото симфонизиране и психологизиране на движението, което се тълкува във взаимовръзка с общия текст на образа и спектакъла, а не на парче.
Техниката на Ясен Вълчанов се отличава с безкомпромисност, виртуозност и стилистична безупречност. Постановката на ръцете и краката, на торса и цялото движение на корпуса се основава на новото разбиране за класическия танц като линия с изходен пункт в съотношението му изправен, но гъвкав гръб, и опорни рамене, съчетани с перфектни пет позиции на краката, висок полупалец и бързина на стъпката, които удивително благодатната му физика превръща в свои художествени оръжия. Танцът на Вълчанов е лек, въздушен, стремителен, наситено интензивен или сластно чувствен; такъв е той като пластичния, гъвкав и безгрижен фавън на Лифар от „Следобеда...“ или като пастира Дафнис. Пируетите му са изпълнени с огън, стабилизирани и динамични, а арабеските - високи и силни. Поддръжките - сигурни и елегантни.
Марката Вълчанов се изразява най-вече в емоционалната и психологическа осмисленост на всеки детайл от движенческата партитура и лирическата взаимосвързаност между елементите. Достолепността на осанката, изчистената ювелирна линия на ръцете, внушаващи усещане за свобода и лиризъм, са част от неговия стил, също както и усещането за сила, мъжественост, воля или героичност, които обичайно се постигат чрез мощни, експлозивни, дълго задържани в полет и височина скокове, атакувани без усилие. В неговото майсторство скоковете с чисто класическа вертикална елевация се надграждат като прекрасен глисад, очертан от пик и промяна между начален кинетичен импулс и финал. И така се разгръщат и в широта през пространството като безкраен хоризонт на копнежа.
В свободата и виртуозността на интерпретаторския си дар Вълчанов изгражда своите партии технически безупречно и актьорски органично. Той тълкува образа в единство и като цялост, а движението - като експресия, знак на мисъл, състояние или чувство, стъпката е действие, проявление, а не поза. А интензивността се противопоставя на пластическата скулптурност в пика или поддръжката. Това разгърнато динамично разбиране за естеството на хореографския текст при Вълчанов превръща движението от абстрактна кинетика в дълбока психограма. Затова и неговият Алберт е колкото меланхоличен романтик, толкова и чаровен и безотговорен авантюрист, който бавно открива истината за любовта в себе си, докато Зигфрид е пределно честен и самоотвержен герой, който трябва да повярва на една по-дълбока истина. Ясенвълчановият Тибалт пък е дързък, гневлив и самомнителен горделивец, докато Ромео е по-скоро защитник на светостта на едно неповторимо чувство. Една от най-впечатляващите му роли е Принцът Лешникотрошач, в чиято пластика сякаш се съчетават в превъзходен баланс полюсите на актьорското му дарование - лирическата и драматическата сила, героичното и романтичното начало. Този Принц е едновременно плод на мечтание и въплъщение на мъжката сила и героизъм, на онази свобода на въображението, която не е разрешена или възможна в реалния свят, но която сама срутва бариерата между емоционалното и рационалното ниво на съществуването. Неговият Базил от Дон Кихот пък е изобретателен музикант, любимец на тълпата, но и находчив и предприемчив палавник, който знае как да завоюва целта си. Човек на страстта, чието финално соло разкрива какво означава истинската дързост - не гола самонадеяност, а отстояване на вътрешната мяра за достойнство. Драматичната автентичност на неговите превъплъщения е толкова силна, че е съизмерима с тези на театъра и киното.
Последната му забележителна роля е партията на д-р Копелиус от „Копелия“ по хореография на Бисер Деянов. Тук Вълчанов е едновременно смешен и затрогващ, по чаплиновски многозначен. Комично и лирично са смесени в удивителна амалгама. Неговият Копелиус не е сприхав от озлобление, а защото се страхува от другите и не ги разбира, защото не е бил обичан; забавен е, защото е непривичен; смешен - защото е разсеян и трогателен, защото иска да сътвори живот, защото копнее за обич, но като Фауст или Пигмалион – творец, обладан от вечната жажда да се домогне до откровението на животворящия извор.
На юбилейния си спектакъл изтанцува Зорба от все сърце. В негово лице Гръкът е застаряващ, но чаровен мъж, с особен вкус към живота, обладаващ неочаквано човеколюбие и мъдрост, придобити от дългите години самота и вглеждане в човешката природа; и всичко това на фона на развихрилата се трагедия. Неговият Зорба впечатлява с динамичните експлозии, сътворени от малки жестове и преобръщания в логиката на движението, чиято цел е да се отвори пролука, през която да просияе стихийността на чувството, което залива душата и търси израз, стихийност, която е собственият език на битието. Те са контрастно врязани в разширената лексика, изградена от Масине върху стилистиката на сиртакито. Пластиката на образа е свободна, отворена - ведростта на жеста всъщност следва безпределната свобода на духа и увереността, че любовта е единствената мъдрост, от която човешкият свят може да сътвори своята реална материя и да се състои въпреки скръбта, да намери път за спасение.
Ясен Вълчанов е и забележителен партньор, които винаги подпомага работата и излъчването на останалите танцьори на сцената. Той е последният партньор на Красимира Колдамова и буквално работи с всички големи: Мария Илиева, Силвия Томова, Милена Симеонова, Веса Тонова-Кръстанова и, разбира се, любовта и в живота му Диляна Никифорова.
Независимо дали човек, заключен в себе си, може добре да го осъзнае, но неговият живот притежава един по-голям от интимния смисъл. Смисъл, който се реализира като взаимодействие с другите и съучаства в човешкото „изобретяване“ на света. Творецът, човекът на изкуството притежава особената мисия - да вдъхновява и възвисява, да превръща живата си в прозрение за смисъла. Ясен Вълчанов е щастлив човек, защото е сред малцината избрани, които са успели да постигнат и да живеят в тази мъдра щедрост.
Юбилейно честване на премиер солиста Ясен Вълчанов. 29 март, Софийска Национална Опера и Балет, „Зорба Гъркът" - балет по музика на Микис Теодоракис, хореография Лорка Масине.
Ясен Вълчанов - Зорба, Диляна Никифорова – Марина, Мария Илиева - Мадам Ортанс, Теодор Воденичаров - Джон, Кирил Иванов - Йоргос.
В последна сметка всичко - животът, изкуството, работата, вярата, дори любовта опират до смисъла. Човешкото в човека е в сътворяването на смисъл – ние сме осъдени не само на съществуване, но на още по-голямата задача - да изтръгваме самото съществувание от безгрижието и безсмислието на произвола му.
Фигурата на Ясен Вълчанов вече три десетилетия е емблема на българския балет, символ на това изкуство и въплъщение на неговия смисъл - това за пореден път доказа и юбилейният за танцьора спектакъл „Зорба Гъркът". Защото танцът на Вълчанов е една философия в движение, зримо духовно обобщение на извечната жажда по живота като жажда и по смисъла. Той е превърнал тялото си в инструмент за емоционално откровение и екзистенциални прозрения. А изкуството му носи белега на най-високото качество, строгата стилова прецизност и непосредственото вдъхновение.
Вълчанов не е просто рядък артист, удивително надарен танцьор и великолепен интерпретатор, той преди всичко е изключителна личност. Чисто човешката му скромност и мекота, висока интелигентност и деликатна чувствителност създават особена атмосфера около него. Творческото му дълголетие удивлява и е колкото предизвикателство от страна на волята към тялото, толкова и израз на неповторим дар и характер. Защото сцената откроява личността в човека, на нея се уедряват качествата, характерът и мисълта, които прозират и стават сякаш по-видими.
Ясен Вълчанов завършва Академичното хореографско училище ‛А. Я. Ваганова“ в Санкт Петербург при педагога О. Соколов. От 1977 танцува в Балетната трупа на Националната опера и балет; става неин художествен ръководител през 1993-1995 и през 1998-2000. Гост-премиер е в Монте Карло балет, оперите в Бордо, Палермо, Загреб, Будапеща и Скопие, Нафсика балет, Хореодрам Елиник - Атина, Очи балет - Осака, Томой балет - Токио, Балето дел Сюд - Италия и др. Носител е на бронзов медал, младша възраст (1976), и на златен в старшата (1983) от Международния балетен конкурс във Варна; има Голямата награда от Първия национален балетен конкурс "Анастас Петров" (1982); Златна лира (1986) и Кристална лира (2000) на Съюза на музикалните и танцови дейци; Почетна грамота на Министерството на културата на България (1999) и Плакет за принос към съвременното изкуство от страна на Министерството на културата (2009). С педагогическа работа Ясен Вълчанов започва да се занимава още през 1984-85 година - преподава в Хореографското училище в София. От 1993 е педагог-репетитор в Софийската опера и балет, преподава в НАТФИЗ и НБУ, а от 2001 е педагог в „Арабеск". Ръководи и майсторски класове по балетно изкуство. Член е на жури за балетните конкурси в Осака, Варна, Париж, Атина, Констанца – Румъния и Добрич - "Анастас Петров". Работи с едни от най-значителните имена в хореографията: Юрий Григорович, Дмитрий Брянцев, Пиер Лакот, Жозеф Лазини, Серж Лифар, Алберто Алонсо, Лорка Масине, Ференц Барбай, Антол Фодор. И с българските Асен Гаврилов, Петър Луканов, Маргарита Арнаудова, Донвена Пандурски, Хикмет Мехмедов, Боряна Сечанова, Бисер Деянов.
Притежава в своя репертоар почти 100 роли, създадени в различни танцови стилове. Първите солови партии са на сцената на Марийнския театър в дипломните спектакли на "Гаяне" (като Армен) и в "Лауренсия" (като Франдосо). Той е както отличният балетист, въплъщаващ представата за Принца – елегантност, чистота, отмереност, строгост, така и характерният танцьор антагонист. Полифоничността на артистичното му дарование, умението да открива характера на партията, да я изпълва със собствена история, да намира кинетичния ключ, през който да моделира образа, му дават възможност да изтанцува най-предизвикателните централни и солови партии. Принц Дезире ("Спящата красавица"), Принцът, Дроселмайер ("Лешникотрошачката"), Зигфрид ("Лебедово езеро"), Базил ("Дон Кихот"), Алберт и Ханс ("Жизел"), Ромео и Тибалт („Ромео и Жулиета“), Джеймс ("Силфида"), Джон, Зорба, Йоргос ("Зорба Гъркът"), Караиван и Лазар ("Козият рог"), Хосе, Ескамилио ("Кармен" на Алберто Алонсо), Едип ("Едип"), Квазимодо ("Парижката Света Богородица"), Блудният син от едноименната творба на Баланчин, Доктор Копелиус („Копелия“) и др.
Всъщност, Ясен Вълчанов ясно продължава линията, която задава и налага Нуреев за съвременния облик на класическия балет и в частност - на характера и естеството на мъжкия танц – интензифициране на партиите, изработване на специфична мъжка кинетична лексика, промяна на статута от поддръжка към самостоятелна активност. От друга страна, той осъществява и неокласическото симфонизиране и психологизиране на движението, което се тълкува във взаимовръзка с общия текст на образа и спектакъла, а не на парче.
Техниката на Ясен Вълчанов се отличава с безкомпромисност, виртуозност и стилистична безупречност. Постановката на ръцете и краката, на торса и цялото движение на корпуса се основава на новото разбиране за класическия танц като линия с изходен пункт в съотношението му изправен, но гъвкав гръб, и опорни рамене, съчетани с перфектни пет позиции на краката, висок полупалец и бързина на стъпката, които удивително благодатната му физика превръща в свои художествени оръжия. Танцът на Вълчанов е лек, въздушен, стремителен, наситено интензивен или сластно чувствен; такъв е той като пластичния, гъвкав и безгрижен фавън на Лифар от „Следобеда...“ или като пастира Дафнис. Пируетите му са изпълнени с огън, стабилизирани и динамични, а арабеските - високи и силни. Поддръжките - сигурни и елегантни.
Марката Вълчанов се изразява най-вече в емоционалната и психологическа осмисленост на всеки детайл от движенческата партитура и лирическата взаимосвързаност между елементите. Достолепността на осанката, изчистената ювелирна линия на ръцете, внушаващи усещане за свобода и лиризъм, са част от неговия стил, също както и усещането за сила, мъжественост, воля или героичност, които обичайно се постигат чрез мощни, експлозивни, дълго задържани в полет и височина скокове, атакувани без усилие. В неговото майсторство скоковете с чисто класическа вертикална елевация се надграждат като прекрасен глисад, очертан от пик и промяна между начален кинетичен импулс и финал. И така се разгръщат и в широта през пространството като безкраен хоризонт на копнежа.
В свободата и виртуозността на интерпретаторския си дар Вълчанов изгражда своите партии технически безупречно и актьорски органично. Той тълкува образа в единство и като цялост, а движението - като експресия, знак на мисъл, състояние или чувство, стъпката е действие, проявление, а не поза. А интензивността се противопоставя на пластическата скулптурност в пика или поддръжката. Това разгърнато динамично разбиране за естеството на хореографския текст при Вълчанов превръща движението от абстрактна кинетика в дълбока психограма. Затова и неговият Алберт е колкото меланхоличен романтик, толкова и чаровен и безотговорен авантюрист, който бавно открива истината за любовта в себе си, докато Зигфрид е пределно честен и самоотвержен герой, който трябва да повярва на една по-дълбока истина. Ясенвълчановият Тибалт пък е дързък, гневлив и самомнителен горделивец, докато Ромео е по-скоро защитник на светостта на едно неповторимо чувство. Една от най-впечатляващите му роли е Принцът Лешникотрошач, в чиято пластика сякаш се съчетават в превъзходен баланс полюсите на актьорското му дарование - лирическата и драматическата сила, героичното и романтичното начало. Този Принц е едновременно плод на мечтание и въплъщение на мъжката сила и героизъм, на онази свобода на въображението, която не е разрешена или възможна в реалния свят, но която сама срутва бариерата между емоционалното и рационалното ниво на съществуването. Неговият Базил от Дон Кихот пък е изобретателен музикант, любимец на тълпата, но и находчив и предприемчив палавник, който знае как да завоюва целта си. Човек на страстта, чието финално соло разкрива какво означава истинската дързост - не гола самонадеяност, а отстояване на вътрешната мяра за достойнство. Драматичната автентичност на неговите превъплъщения е толкова силна, че е съизмерима с тези на театъра и киното.
Последната му забележителна роля е партията на д-р Копелиус от „Копелия“ по хореография на Бисер Деянов. Тук Вълчанов е едновременно смешен и затрогващ, по чаплиновски многозначен. Комично и лирично са смесени в удивителна амалгама. Неговият Копелиус не е сприхав от озлобление, а защото се страхува от другите и не ги разбира, защото не е бил обичан; забавен е, защото е непривичен; смешен - защото е разсеян и трогателен, защото иска да сътвори живот, защото копнее за обич, но като Фауст или Пигмалион – творец, обладан от вечната жажда да се домогне до откровението на животворящия извор.
На юбилейния си спектакъл изтанцува Зорба от все сърце. В негово лице Гръкът е застаряващ, но чаровен мъж, с особен вкус към живота, обладаващ неочаквано човеколюбие и мъдрост, придобити от дългите години самота и вглеждане в човешката природа; и всичко това на фона на развихрилата се трагедия. Неговият Зорба впечатлява с динамичните експлозии, сътворени от малки жестове и преобръщания в логиката на движението, чиято цел е да се отвори пролука, през която да просияе стихийността на чувството, което залива душата и търси израз, стихийност, която е собственият език на битието. Те са контрастно врязани в разширената лексика, изградена от Масине върху стилистиката на сиртакито. Пластиката на образа е свободна, отворена - ведростта на жеста всъщност следва безпределната свобода на духа и увереността, че любовта е единствената мъдрост, от която човешкият свят може да сътвори своята реална материя и да се състои въпреки скръбта, да намери път за спасение.
Ясен Вълчанов е и забележителен партньор, които винаги подпомага работата и излъчването на останалите танцьори на сцената. Той е последният партньор на Красимира Колдамова и буквално работи с всички големи: Мария Илиева, Силвия Томова, Милена Симеонова, Веса Тонова-Кръстанова и, разбира се, любовта и в живота му Диляна Никифорова.
Независимо дали човек, заключен в себе си, може добре да го осъзнае, но неговият живот притежава един по-голям от интимния смисъл. Смисъл, който се реализира като взаимодействие с другите и съучаства в човешкото „изобретяване“ на света. Творецът, човекът на изкуството притежава особената мисия - да вдъхновява и възвисява, да превръща живата си в прозрение за смисъла. Ясен Вълчанов е щастлив човек, защото е сред малцината избрани, които са успели да постигнат и да живеят в тази мъдра щедрост.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
