Балкански ветрове бе озаглавена изложбата на Греди Асса в галерия СИБАНК. Защо „ветрове‛, се запитах, докато асоциирах названието с пословицата „Който сее ветрове, ще пожъне бури‛. Тя пък ми напомни случка отпреди 5 години, показателна доколко дори най-малкият повей може да разбуни тежки въздушни маси по нашите географски ширини.

През 2004 Институтът за съвременно изкуство в София организира „Балканска обед(инител)на конференция‛, която се проведе в неформалния уют на гостилница „Римската стена‛. Срещнаха се известни съвременни художници, критици, куратори, културолози, социолози и прочие от Балканите. Обменяха опит, знания и тревоги по текущите ни общи артистични (и не само) проблеми. Всичко вървеше добре до края, когато Яра Бубнова покани гостите на екскурзия из Балкана – планината, дала името на полуострова, която по стечение на обстоятелствата се намира в границите на България. И тутакси бе контрирана от колеги от Сърбия и Македония, защото едно малко крайче от планината е в Сърбия! Не че нещо особено се случи – просто светкавичната реакция за крайчето сякаш раздвижи временно затихнал балкански вятър с мегаломански амбиции на ураган...

Но всичко това няма нищо общо с рисунките на Греди Асса в изложбата. Приятни и непретенциозни, те имат характера на визуални пътни бележки. Като своеобразен туристически дневник на художник, те смесват музейни експонати и прелитащи край влака пейзажи, фолклорни елементи и емблематични фигури, проблясъци на светлина, падаща ту върху антична глава, ту върху котка на стобор, ту върху растение край стълбище... Този артистичен калейдоскоп очарователно смесва трайното и мимолетното, значителното и незначителното, историческото и природното в неподправено лично наблюдение. Именно то се споделя от зрителя – заради възможността да сравни своите (преки или косвени) впечатления от петте балкански страни. Става дума за междуличностно и по особен начин съкровено общуване, което за мен не се връзва с обобщаващо помпозното „Балкански ветрове‛. Така че пренебрегнах названието на изложбата, за да мога да разгледам рисунките. И да ги харесам именно като пътни визуални бележки, без да търся или привнасям в тях някакви ветровити метафори.

Но ето че едва завършила изложбата, се появи книгата. И на свой ред постави рисунките в бомбастичен контекст – този път на шаблона - чрез заглавието „Балканският кръстопът на културите‛. Чудя се защо ни е толкова важна тази кръстопътност? Какво толкова особено има в нея? Та нали всички европейци, с които съм говорила по въпроса, възприемат страните си като изначално кръстопътни. (Впрочем само американците се чувстват изолирани – между два океана, но могат да си го позволят...)

Все едно, нито аз, нито рисунките на Греди Асса могат да решат този въпрос. А аз просто искам да им се радвам - непосредствено и непретенциозно, каквито са и самите те, освободени от ветрове и кръстопътища.