Поетиката на Снежана Иванова е като вакуумирана: тя има ограничен и безкомпромисно самоограничаващ се речник, ала речник, изграден само от основополагащи понятия - като Бог и като тяло... Като смърт.

Откъде тогава е смазващото усещане за безкрайност и свещено, внушавано от антологичната й книга "Преодоляване на страха"? Вероятно от способността на поетесата да съчетава изненадващо страшно високи думи. Да постига неописуеми вариации. В крайна сметка, да изрази прямо и благоговейно разбирането си, че човек е мястото, където Бог се среща със себе си.

Изданието на ИК "Жанет-45" вероятно ще бъде четено с еднаква възхита от монаси и еретици, което е доказателство за парадоксалните обеми в стихотворенията на Иванова. За мен обаче особено важна е националната жилка в тази зряла поетика - черно-бялата чистота на поетическия рисунък несъзнато се пресяга към "Родно изкуство", към "Нашите майки все в черно ходят" на Иван Милев.

... Изказът на Снежана Иванова е преодолял много страхове. Но тази свобода е само повърхността на книгата. Ако можех да вярвам като тези стихотворения, само ако можех да вярвам...