Август '68. Комунизъм, демокрация и окупация
Войнишкият дълг – една трансисторическа и трансидеологическа конструкция
Ще построя своя текст върху два факта: една книга с писма на войници от българската армия, участвали в окупацията на Чехословакия през 1968 г., озаглавена «Войнишки писма», публикувана след «изпълнената мисия», и коментарите за българското участие в окупацията 40 години по-късно, такива, каквито ги намираме в българските медии.
Издаването на книгата «Войнишки писма» (съставител Георги Георгиев, Държавно военно издателство, София, 1969) поставя редица въпроси, чийто отговор е грижливо скрит между редовете й, но напълно достъпен за един интерпретативен прочит. Първият въпрос е: какво се е целяло с нейното публикуване? Книгата излиза точно една година след събитията от август 1968, в момент, за който може да предположим, че са отшумели, поне в българското общество. Очевидно в комунистическата партия и армията е имало съмнения в това. Отбелязване на годишнината от смазването на чехословашкия опит за реформи и установяването на «социализъм с човешко лице» цели да припомни на българското общество още един път обречеността на всякакви опити да се постави под въпрос статуквото. С оглед на това може да определим книгата като пропаганден продукт и в качеството й на такъв да я заподозрем в манипулиране на източниците, които използва. Какъв би могъл да бъде характерът на тази манипулация?
Първо: не намираме обяснение за принципите на избор на писмата. Българският контингент в Чехословакия се състои от 2500 души (предполага се, че всеки от тях е писал писма), а са ни представени няколко десетки или по-точно 57 с претенцията, че са репрезентативни за отношението на българския войн към събитията. Не ни е разкрит и механизмът, по който тези писма са се оказали в издателството.
Второ: не може да бъдем сигурни в автентичността на писмата, дори и ако зад всяко от тях в повечето случаи (не винаги) стои конкретно име и населено място. Сянката на редактора се извисява над написаното. Но не защото сам споделя в предговора, че «публикува извадки от тях», тоест само тези части, които тематично отговарят на поставената цел, но и поради друг вид намеса – лесно разпознаваемата литературна обработка, стилистичното «изглаждане», подсиленото «красноречие», помагащи на неукрепналия войнишки език да изрази желаното (повечето от авторите на писмата са момчета от села или малки градове). Един лексикален анализ лесно би установил стилистичното единство на писмата. Но и нещо повече – стилистичното им единство и със стила на писане на автора на предговора. Поради това трудно би могло да се твърди, че пред нас са автентичните писма. Но не бих искал да се задълбочавам в този проблем, който, на фона на знанието за манипулативния характер на книгата, все пак е второстепенен. Оттук нататък ще разглеждам писмата такива, каквито са, в своята съвкупност, предлагащи ни се като документ на епохата, документ, произведен от епохата.
---
Нека приемем, че войниците са техните действителни автори и ги прочетем в сравнителна перспектива. Общото в тях е, че всички са демонстративен израз на една подкрепа «от долу» на интервенцията и на партийната политика. Не убягват дори при пръв бегъл прочит повтарящите се мотиви, изрази и ключови думи. Ето някои от тях: гордост от добре изпълнената задача и оправданото доверие; осъждане на империалистическите замисли и готовност за защита на социализма; интернационална солидарност; бойната дружба със съветските войни и възхищение от силата и мотивираността на съветската войска; самоувереност и сигурност («хранят ни добре», «грижат се за нас», «не вярвайте на слухови» и т.н.)… В писмата намираме целия репертоар от идеологически клишета, който се тиражира и от официалната пропагандна машина. Но най-срещаните мотиви са тези за дълга и Родината, които, преплитайки се с другите мотиви, преминават като рефрен през цялата «кореспонденция». Ето няколко цитата:
- Изпълняваме дълга си (15 с.).
- Аз трябва да изпълня войнишкия си дълг с цената на всичко (23 с.).
- Изпълнявам с чест войнския се дълг (27 с.).
- Изпълнявайки своя дълг, ти се чувстваш окрилен и смел като никой друг път (34 с.).
- Ще се върнем (…) с достойнство и с чест изпълнили своя дълг (39 с.).
- Ние бяхме готови с цената на най-скъпото – живота си - да изпълним нашите задължения (48 с.).
- Войниците пееха и от всяка строфа лъхаше неповторимата красота на родната земя. България ни ставаше все по-мила… Наистина няма нищо по-скъпо от Родината (26 с.).
Дългът е двоен: с военна сила да се неутрализира врагът, да се защити социализмът, но също така и да се спечели доверието и сърцето на окупирания народ, да се агитира, да се убеждава. Войните са въоръжени както с танкове и автомати, така и с идеология. Известно е, че българските войници не отиват директно от страната ни в Чехословакия, а прекарват един месец на територията на Съветския съюз и преминават интензивна политическа подготовка за необичайната мисия И това «въоръжение» е не по-малко важно, не по-малко умения се изискват да го използваш. Въпреки официално създаваната и поддържана сред войниците психоза за непосредствена заплаха и смърт, на практика от писмата им става ясно, че много по-интензивно им се налага да използват идеологическото си въоръжение, тъй като военна съпротива изобщо липсва. Нека се обърнем отново към писмата:
• Войник споделя, че в среща с чехословашки младежи, последните, чувайки това, което говорят, заявили: Вие всичките сте комунисти – събрани от цялата страна (32 с.). Коментарът на войника: Това ни радваше, то потвърждаваше често повтаряната мисъл, че казармата е школа за политическо възпитание (32 с.).
• В друга среща, описана от друг войник, чехословашки младеж казал: Като поговорихме, започнах да се съмнявам дали сте обикновени войници или политкомисари (41 с.). Констатацията се възприема като комплимент: Това ни развесели и зарадва.
• В друго писмо четем: Нас, военнослужещите, често ни наричат комисари. Да, заедно със съветските и други войни, ние показахме нашата идейна устойчивост и убеденост. Разяснявахме всекидневно политиката на нашата партия и държава (77 с.).
• Ние, двадесетгодишните, непрекъснато разяснявахме кой днес е приятел и кой неприятел на чехословашкия народ. Да можехте да видите какви пламенни агитатори бяхме станали (86 с.) – се хвали войник на близките си.
От цитатите става ясно, че няма разлика между начина на възприемането на българските войниците от страна на чехословашките граждани (комисари, политработници) и тяхното собствено самоопределяне. В известен смисъл поводът и съдържанието на писмата е точно този – афиширането на този образ. Самите писма са част от военната мисия и зад тях може да привидим педантично изложени указания, безпрекословно спазени, тъй като едва ли някой се е съмнявал в наличието на военна цензура. Войниците изпълват съдържанието на писмата си точно с това, което началниците искат да намерят в тях. В писмата липсват характерните за личната кореспонденция интимна интонация, чувства и споделяне. Това са писма, адресирани не до близки хора – майка, брат, приятелка, а до самите началници (връщайки им техните собствени думи) и чрез тях - до властта. Една публична кореспонденция, една кореспонденция за публична употреба. Заличена е всякаква индивидуалност – но кой тогава е субектът на говоренето? Това не са войниците, макар че се използва техният глас. Всъщност, подателят е един общ, колективен субект – създадената и поддържана от режима представа за войника, модел на социалистически войн. Тази колективна личност се проявява и буквално. В сборника са включени и няколко колективни писма, адресирани до колективни получатели: «българките войнишки майки» (52-53 с.), директора и всички учители и ученици от 66 СНГ «Петко Напетов»; и едно, използващо обръщението «Другари», но без да поясни към кого точно се обръща, тъй като в известен смисъл това е без значение – писмата са предназначени за всички или за никой конкретно. Съвсем като на партийно събрание.
Иван Хаджийски в студията си «Психология на военната дисциплина» отбелязва, че казарменият живот по отношение на «личностите» трябва да извърши две неща: да разбие старата гражданска личност и да изгради на нейно място нова, войнишка личност. «Казармената подготовка се състои в създаването на нов човек (…) По естеството на нещата и за целите на обучението нито една съставка на целокупната личност на човека не остава, без да бъде засегната и променена» (170 с.). Целта е да се създаде нова, подчиняваща се личност, изградена съобразно една чужда воля, тази на началника (подсилена от страха от наказание). Иван Хаджийски, разбира се, описва дисциплинарните практики на «старата» казарма от преди 9 септември 1944 г., която според него е имала за цел да създаде дисциплинирана и подготвена армия, способна да осигури защитата на отечеството. Отношението между войник и началник остава вътре в самата военна система. «Новата» комунистическа казарма разширява рамката на зависимостта до границите на цялото общество, надстроявайки над първоначалната цел идеологическото подчиняване на личността. Началникът тук е представител на армията, но и на един по-висок, външно поставен авторитет. Военната дисциплина се явява част от партийната дисциплина. Може да кажем, че за тоталитарната система казармата и казармената дисциплина се явяват основен референциален модел.
Войнишките писма са свидетелство, че тази външно поставена воля е постигнала това, което е желала. И така, вмененият дълг притежава две лица – дълга пред Родината (българската армия – страж на отечеството) и идеологическия дълг (верност на партията и на социализма). Двата дълга се сливат в един процес на подменяне на обекта. Нека проследим този механизъм. Ефрем Карамфилов пише през 1938 г. в сп. «Философски преглед», че «Военната история е основата на българската характерология» (397 с.). Иван Хаджийски по друг начин казва приблизително същото – чувството за войнишки дълг се корени в националното съзнание, чието наличие превръща населението в народ. «Едно и също условие – пише той – изгражда националното съзнание и съзнанието за войнишки дълг: всеобщи интереси и борба за тяхното осъществяване» (168-169 с.). Писмата разкриват характера на подмяната: всеобщите интереси са представени като верност към Партията и социализма, образът на Родината и на Партията се преливат, комунистическата идея поглъща националната идея. Държавата се превръща в Партията-държава. Призованите под знамената младежи са обучени да чувстват себе си в еднаква степен войни и агитатори.
Но за да се осъществи докрай това, е необходим още един компонент, още една брънка от веригата на подмяна – вписването на интернационалния комунистически дълг в продължителността на традицията. Книгата ни предлага инсценирания в едно от писмата диалог между поколенията. Войникът пише на дядо си, очевидно участник в патриотичните Балкански войни. Сюжетът е следният: дядото е разказвал през годините на малкото момче за времето, когато е бил мобилизиран и е воювал за националните идеали. «Ти все говореше – пише внукът – за онези неповторими минути, когато сте бранили знамето. Колко величествено било това» (20 с.). Междувременно момчето е пораснало и само е станало войник, негов ред е да разкаже как е преживяло един подобен незабравим миг. Следва описанието на вълнуващия момента на посрещането на бойното знаме във военната част, в която служи, в момента на тръгването й за Чехословакия: Разбрах, че знамето не може да бъде друго, освен червено. След като обходи целия строй, знаменосецът спря точно на средата. Тогава командирът заговори. Гласът му бе силен и властен: «По заповед на нашата славна Българска комунистическа партия, по повелята на интернационалният ни дълг…» Чувствах как неговите думи звънтяха, сякаш се удряха в невидима скала и се връщаха обратно при нас. Сетих се да погледна лицата на моите другари. Те всички бяха като каменни, устремени напред, съсредоточени. По тях се четеше някаква решителност, готовност (…) Така, дядо, поехме бойната задача. Та ти нима ще спреш да си спомняш за храбрите другари, за войните (20-21 с.). Мисията в Чехословакия се прилепва към исторически сложилата се традиция на войнишкия дълг, на знамето и честта на българския войник – неща съдбовно свързани с националната история. И за да не остане никакво съмнение, едно друго писмо заявява тази «приемственост» в прав текст: Не беше леко. Десетки денонощия прекарахме на бойни позиции, в окопите, при непрекъснат дъжд. Умората изцеждаше силите от мускулите. Оставаше духът. Духът на българският войн, наследник на славните български войни, наследник на традициите на Аспаруховите българи, на Ботев, Левски и Раковски, на Благоев и Димитров, на плеядата борци, на падналите в борбата срещу капитализма и фашизма за възтържествуване на справедливото дело на социализма. Това дело ни е скъпо. За него показахме, че сме готови на всичко (48-49 с.).
Нека се пренесем 40 години по-късно и видим как основните вестници отразяват интервенцията в Чехословакия и разгромяването на Пражката пролет. Ще се спра само на два случая, които смятам за особено представителни и отразяващи общия дух на коментарите. Вестник «24часа» публикува поредица от 5 части, всяка от които на цяла страница обединяващо заглавие - «Аз бях окупатор. Една изповед на Цветан Ковачев» (4 – 12 август). Журналистът Пенчо Ковачев е разговарял с бившия войник Ковачев (дали става въпрос за съвпадение в имената, или за роднинска връзка, не е ясно) и предлага на публиката обработения от него разказ. Виждаме, че отново е на лице един посредник, този път журналист, който структурира разказа, подрежда го тематично и го снабдява със заглавие, подзаглавия на всяка част и изведени извън текста важни изречения. Ситуацията не се е променила съществено, изказаните възражение по повод на «Войнишки писма» продължава да витае и над този текст. И те започват още от момента на избора на този, който трябва да разкаже днес. Разбира се, променените времена променят и стилистиката, променена е и реториката на дискурса, вменяващ дълг. Но оценките за събитията не са се променили в дълбоката си същност. В цитираната вече студия Иван Хаджийски отбелязва, че придобитите в процеса на казармената дресировка нагласи не изчезват със свършването на службата, че се пренасят и в гражданския живот. Изненадата в нашия случай е, че ги откриваме чак след 40 години. Впрочем, във «Войнишки писма» откриваме открита заявка за това: Дори и извън редовете на Българската народна армия – пише един войник - аз вечно ще бъда редник на бойното седло на дните ни (40 с.).
Спомените на войника Ковачев са един напълно «обективен» разказ както за рутинните дейности на военното всекидневие (прийом за нормализиране характера на мисията на окупационния корпус), така и за геройството и изпълнения дълг. В тази връзка един възлов момент се явява споделянето за отпразнуването на фронта на «Националния празник 9 септември» с вино и с автоматична стрелба. Стрелбата води до паника в българския щаб, тъй като е изтълкувана като отговор на вражеска атака. От наказание ги спасява съветски полковник, който заявил: «Какво наказание?! Вие трябва да се гордеете с бойците си. В деня на вашия национален празник са показали готовност да защитават родината и социалистическия лагер». «Бяхме отишли на война. А на война, като на война» - разсъждава войникът Ковачев и в този контекст чехословашките граждани отново са назовани «противници», «вражески елементи» или «пораженци»… По този начин естествено в центъра на вниманието застава разказът за единствената жертва, която българският корпус дава в Чехословакия. Жертва, до голяма степен случайна и нелепа, не позволяваща героични пози, но която трябва да маркира демаркационната линия и продължава да го прави между «наши» и «чужди». «24часа» посвещава на този периферен епизод един от петте си броя под заглавие «Убиват наш войник с три изстрела в сърцето» - способно да извлече от читателя не само съчувствие, но и гняв. Специално внимание на този инцидент отделят и други вестници, между които многотиражните «Труд» и «Уикенд».
И ето как завършва разказът. След края на операцията, след благодарности и уверението, че са «изпълнили интернационалния си дълг и социализмът в Чехословакия е спасен», отново през Съветския съюз българските войни се прибират в страната. Заглавието на петия, последен разказ гласи: «Върнахме се герои, получихме служебна благодарност». Стоварен с ферибота в Бургас, мотострелковият полк на войника Ковачев се отправя към базата си в Харманли. По пътя, спомня си той, «Във всяко населено място ни посрещаха тържествено, с хляб, сол и плодове. Посрещаха ни като герои. Според днешното време сме били окупатори». Финалът разкрива иронията и подривния смисъл на голямото общо заглавие: «Аз бях окупатор. Една изповед на ...» и т.н. Внушението е: армията е тъждествена на поверената й функция, тя изпълнява заповеди и не оценява, за нейните действия трябва да се съди по начина, по който е изпълнила вменения й дълг, и по нищо друго.
Тази позиция, открито заявена, намираме във в. Българска армия. Под заглавие: «Пражката пролет 1968 за войската бе като мисиите в Афганистан и Ирак» (10 октомври 2008), вестникът ни предлага спомените и размислите на полковника от резерва Трифон Ангелов, участвал като ротен командир в операцията в Чехословакия. Неговото разсъждение за българското присъствие в Чехословакия се представя изцяло като експертно: действията на войниците не могат да бъдат оценявани морално, а само от гледна точка на ефективността. «При изпълнение на задачите – заявява запасният полковник – нашите наборни войници бяха точни, инициативни, самоотвержени (…) За всичко това те заслужават високо признание и дълбок поклон». Качества, не зависещи от характера на самата военна операция. На въпроса какъв паралел може да се направи между мисията ни в Чехословакия и мисиите в Афганистан и Ирак, полковникът без колебание отговаря, че няма съществена разлика: «При нашето навлизане в Чехословакия (…) местното население ни наричаше окупатори. Предполагам, че днес, както в Ирак, така и в Афганистан, нашите войници са наричани по същия начин от местните хора».
И това не е единствената подобна позиция, намерила място в пресата. Вестник «Труд» цитира изказването на един генерал (Иван Чавдаров), участвал в качеството си на полковник в окупацията, който днес отказва да дава интервюта и дори да бъде сниман. Става ясно, «че и до днес генералът се възхищава на честността и морала на войниците си». Незнайно как обаче на страниците на вестника се появява и следната реплика: «Дал съм клетва и ще я спазя до край. Никого не съдя и не критикувам от командването на БНА тогава. Все едно да съдя себе си!» (1 септември 2008). Разкрива се най-същественото – продължаващата лоялност. И в днешния ден откриваме следите на казармената психика на комунизма, следите на това, което Иван Хаджийски нарича «утъпканите пътища на подчинението». А дългът като абстрактно понятие очевидно е подходящото средство за отключването на рефлекса за покорство, дори когато апаратът за принуда е престанал да съществува.
*
И така, ставаме свидетели на един подменен юбилей. Поводът е отбелязването в целия свят на 40-годишнината от окупацията на Чехословакия и разгрома на един за времето си носещ надежди обществен проект, а реакциите в медийната ни публичност го превръщат във възпоменание за изпълнен войнишки дълг и възхвала на професионализма и всеотдайността на българския войник. Общото между «мисиите» в Чехославакия, Афганистан и Ирак е високият професионализъм, който очертава линията на приемствеността.
Виждаме как 40 години история изчезват като в черна дупка, сякаш се намираме във вечната 1968 г., когато сме изпълнявали интернационалния си дълг и войниците са писали своите високо патриотични писма. Отново българската публичност отказва да застане очи в очи с реалността. Продължаваме да бъдем слепи, като ослепените войници от окупационния корпус. Отново пропускаме случая да си дадем сметка какво се е случило в Прага по това време и да размислим за своето място в събитията. Никакъв спомен за бруталната неправда, никаква критическа дистанция от събитията, никаква самокритика. Няма съмнение, съжаление или срам. Вместо това - професионализъм, изпълнен дълг, гордост и декларации за любов към Родината. Все неща, които и в други случаи продължават да се използват като универсално алиби. Наблюдаваме процес на изпиране на историческата памет чрез изфабрикуването на едно трансисторическо и трансидеологическо понятие – българския войн. Тъжният извод, който се налага, е, че едно общество, което не може да извлече поуки от миналото си, не е в състояние да направи критическа равносметка, е общество с много сериозни проблеми.
Ще построя своя текст върху два факта: една книга с писма на войници от българската армия, участвали в окупацията на Чехословакия през 1968 г., озаглавена «Войнишки писма», публикувана след «изпълнената мисия», и коментарите за българското участие в окупацията 40 години по-късно, такива, каквито ги намираме в българските медии.
Издаването на книгата «Войнишки писма» (съставител Георги Георгиев, Държавно военно издателство, София, 1969) поставя редица въпроси, чийто отговор е грижливо скрит между редовете й, но напълно достъпен за един интерпретативен прочит. Първият въпрос е: какво се е целяло с нейното публикуване? Книгата излиза точно една година след събитията от август 1968, в момент, за който може да предположим, че са отшумели, поне в българското общество. Очевидно в комунистическата партия и армията е имало съмнения в това. Отбелязване на годишнината от смазването на чехословашкия опит за реформи и установяването на «социализъм с човешко лице» цели да припомни на българското общество още един път обречеността на всякакви опити да се постави под въпрос статуквото. С оглед на това може да определим книгата като пропаганден продукт и в качеството й на такъв да я заподозрем в манипулиране на източниците, които използва. Какъв би могъл да бъде характерът на тази манипулация?
Първо: не намираме обяснение за принципите на избор на писмата. Българският контингент в Чехословакия се състои от 2500 души (предполага се, че всеки от тях е писал писма), а са ни представени няколко десетки или по-точно 57 с претенцията, че са репрезентативни за отношението на българския войн към събитията. Не ни е разкрит и механизмът, по който тези писма са се оказали в издателството.
Второ: не може да бъдем сигурни в автентичността на писмата, дори и ако зад всяко от тях в повечето случаи (не винаги) стои конкретно име и населено място. Сянката на редактора се извисява над написаното. Но не защото сам споделя в предговора, че «публикува извадки от тях», тоест само тези части, които тематично отговарят на поставената цел, но и поради друг вид намеса – лесно разпознаваемата литературна обработка, стилистичното «изглаждане», подсиленото «красноречие», помагащи на неукрепналия войнишки език да изрази желаното (повечето от авторите на писмата са момчета от села или малки градове). Един лексикален анализ лесно би установил стилистичното единство на писмата. Но и нещо повече – стилистичното им единство и със стила на писане на автора на предговора. Поради това трудно би могло да се твърди, че пред нас са автентичните писма. Но не бих искал да се задълбочавам в този проблем, който, на фона на знанието за манипулативния характер на книгата, все пак е второстепенен. Оттук нататък ще разглеждам писмата такива, каквито са, в своята съвкупност, предлагащи ни се като документ на епохата, документ, произведен от епохата.
---
Нека приемем, че войниците са техните действителни автори и ги прочетем в сравнителна перспектива. Общото в тях е, че всички са демонстративен израз на една подкрепа «от долу» на интервенцията и на партийната политика. Не убягват дори при пръв бегъл прочит повтарящите се мотиви, изрази и ключови думи. Ето някои от тях: гордост от добре изпълнената задача и оправданото доверие; осъждане на империалистическите замисли и готовност за защита на социализма; интернационална солидарност; бойната дружба със съветските войни и възхищение от силата и мотивираността на съветската войска; самоувереност и сигурност («хранят ни добре», «грижат се за нас», «не вярвайте на слухови» и т.н.)… В писмата намираме целия репертоар от идеологически клишета, който се тиражира и от официалната пропагандна машина. Но най-срещаните мотиви са тези за дълга и Родината, които, преплитайки се с другите мотиви, преминават като рефрен през цялата «кореспонденция». Ето няколко цитата:
- Изпълняваме дълга си (15 с.).
- Аз трябва да изпълня войнишкия си дълг с цената на всичко (23 с.).
- Изпълнявам с чест войнския се дълг (27 с.).
- Изпълнявайки своя дълг, ти се чувстваш окрилен и смел като никой друг път (34 с.).
- Ще се върнем (…) с достойнство и с чест изпълнили своя дълг (39 с.).
- Ние бяхме готови с цената на най-скъпото – живота си - да изпълним нашите задължения (48 с.).
- Войниците пееха и от всяка строфа лъхаше неповторимата красота на родната земя. България ни ставаше все по-мила… Наистина няма нищо по-скъпо от Родината (26 с.).
Дългът е двоен: с военна сила да се неутрализира врагът, да се защити социализмът, но също така и да се спечели доверието и сърцето на окупирания народ, да се агитира, да се убеждава. Войните са въоръжени както с танкове и автомати, така и с идеология. Известно е, че българските войници не отиват директно от страната ни в Чехословакия, а прекарват един месец на територията на Съветския съюз и преминават интензивна политическа подготовка за необичайната мисия И това «въоръжение» е не по-малко важно, не по-малко умения се изискват да го използваш. Въпреки официално създаваната и поддържана сред войниците психоза за непосредствена заплаха и смърт, на практика от писмата им става ясно, че много по-интензивно им се налага да използват идеологическото си въоръжение, тъй като военна съпротива изобщо липсва. Нека се обърнем отново към писмата:
• Войник споделя, че в среща с чехословашки младежи, последните, чувайки това, което говорят, заявили: Вие всичките сте комунисти – събрани от цялата страна (32 с.). Коментарът на войника: Това ни радваше, то потвърждаваше често повтаряната мисъл, че казармата е школа за политическо възпитание (32 с.).
• В друга среща, описана от друг войник, чехословашки младеж казал: Като поговорихме, започнах да се съмнявам дали сте обикновени войници или политкомисари (41 с.). Констатацията се възприема като комплимент: Това ни развесели и зарадва.
• В друго писмо четем: Нас, военнослужещите, често ни наричат комисари. Да, заедно със съветските и други войни, ние показахме нашата идейна устойчивост и убеденост. Разяснявахме всекидневно политиката на нашата партия и държава (77 с.).
• Ние, двадесетгодишните, непрекъснато разяснявахме кой днес е приятел и кой неприятел на чехословашкия народ. Да можехте да видите какви пламенни агитатори бяхме станали (86 с.) – се хвали войник на близките си.
От цитатите става ясно, че няма разлика между начина на възприемането на българските войниците от страна на чехословашките граждани (комисари, политработници) и тяхното собствено самоопределяне. В известен смисъл поводът и съдържанието на писмата е точно този – афиширането на този образ. Самите писма са част от военната мисия и зад тях може да привидим педантично изложени указания, безпрекословно спазени, тъй като едва ли някой се е съмнявал в наличието на военна цензура. Войниците изпълват съдържанието на писмата си точно с това, което началниците искат да намерят в тях. В писмата липсват характерните за личната кореспонденция интимна интонация, чувства и споделяне. Това са писма, адресирани не до близки хора – майка, брат, приятелка, а до самите началници (връщайки им техните собствени думи) и чрез тях - до властта. Една публична кореспонденция, една кореспонденция за публична употреба. Заличена е всякаква индивидуалност – но кой тогава е субектът на говоренето? Това не са войниците, макар че се използва техният глас. Всъщност, подателят е един общ, колективен субект – създадената и поддържана от режима представа за войника, модел на социалистически войн. Тази колективна личност се проявява и буквално. В сборника са включени и няколко колективни писма, адресирани до колективни получатели: «българките войнишки майки» (52-53 с.), директора и всички учители и ученици от 66 СНГ «Петко Напетов»; и едно, използващо обръщението «Другари», но без да поясни към кого точно се обръща, тъй като в известен смисъл това е без значение – писмата са предназначени за всички или за никой конкретно. Съвсем като на партийно събрание.
Иван Хаджийски в студията си «Психология на военната дисциплина» отбелязва, че казарменият живот по отношение на «личностите» трябва да извърши две неща: да разбие старата гражданска личност и да изгради на нейно място нова, войнишка личност. «Казармената подготовка се състои в създаването на нов човек (…) По естеството на нещата и за целите на обучението нито една съставка на целокупната личност на човека не остава, без да бъде засегната и променена» (170 с.). Целта е да се създаде нова, подчиняваща се личност, изградена съобразно една чужда воля, тази на началника (подсилена от страха от наказание). Иван Хаджийски, разбира се, описва дисциплинарните практики на «старата» казарма от преди 9 септември 1944 г., която според него е имала за цел да създаде дисциплинирана и подготвена армия, способна да осигури защитата на отечеството. Отношението между войник и началник остава вътре в самата военна система. «Новата» комунистическа казарма разширява рамката на зависимостта до границите на цялото общество, надстроявайки над първоначалната цел идеологическото подчиняване на личността. Началникът тук е представител на армията, но и на един по-висок, външно поставен авторитет. Военната дисциплина се явява част от партийната дисциплина. Може да кажем, че за тоталитарната система казармата и казармената дисциплина се явяват основен референциален модел.
Войнишките писма са свидетелство, че тази външно поставена воля е постигнала това, което е желала. И така, вмененият дълг притежава две лица – дълга пред Родината (българската армия – страж на отечеството) и идеологическия дълг (верност на партията и на социализма). Двата дълга се сливат в един процес на подменяне на обекта. Нека проследим този механизъм. Ефрем Карамфилов пише през 1938 г. в сп. «Философски преглед», че «Военната история е основата на българската характерология» (397 с.). Иван Хаджийски по друг начин казва приблизително същото – чувството за войнишки дълг се корени в националното съзнание, чието наличие превръща населението в народ. «Едно и също условие – пише той – изгражда националното съзнание и съзнанието за войнишки дълг: всеобщи интереси и борба за тяхното осъществяване» (168-169 с.). Писмата разкриват характера на подмяната: всеобщите интереси са представени като верност към Партията и социализма, образът на Родината и на Партията се преливат, комунистическата идея поглъща националната идея. Държавата се превръща в Партията-държава. Призованите под знамената младежи са обучени да чувстват себе си в еднаква степен войни и агитатори.
Но за да се осъществи докрай това, е необходим още един компонент, още една брънка от веригата на подмяна – вписването на интернационалния комунистически дълг в продължителността на традицията. Книгата ни предлага инсценирания в едно от писмата диалог между поколенията. Войникът пише на дядо си, очевидно участник в патриотичните Балкански войни. Сюжетът е следният: дядото е разказвал през годините на малкото момче за времето, когато е бил мобилизиран и е воювал за националните идеали. «Ти все говореше – пише внукът – за онези неповторими минути, когато сте бранили знамето. Колко величествено било това» (20 с.). Междувременно момчето е пораснало и само е станало войник, негов ред е да разкаже как е преживяло един подобен незабравим миг. Следва описанието на вълнуващия момента на посрещането на бойното знаме във военната част, в която служи, в момента на тръгването й за Чехословакия: Разбрах, че знамето не може да бъде друго, освен червено. След като обходи целия строй, знаменосецът спря точно на средата. Тогава командирът заговори. Гласът му бе силен и властен: «По заповед на нашата славна Българска комунистическа партия, по повелята на интернационалният ни дълг…» Чувствах как неговите думи звънтяха, сякаш се удряха в невидима скала и се връщаха обратно при нас. Сетих се да погледна лицата на моите другари. Те всички бяха като каменни, устремени напред, съсредоточени. По тях се четеше някаква решителност, готовност (…) Така, дядо, поехме бойната задача. Та ти нима ще спреш да си спомняш за храбрите другари, за войните (20-21 с.). Мисията в Чехословакия се прилепва към исторически сложилата се традиция на войнишкия дълг, на знамето и честта на българския войник – неща съдбовно свързани с националната история. И за да не остане никакво съмнение, едно друго писмо заявява тази «приемственост» в прав текст: Не беше леко. Десетки денонощия прекарахме на бойни позиции, в окопите, при непрекъснат дъжд. Умората изцеждаше силите от мускулите. Оставаше духът. Духът на българският войн, наследник на славните български войни, наследник на традициите на Аспаруховите българи, на Ботев, Левски и Раковски, на Благоев и Димитров, на плеядата борци, на падналите в борбата срещу капитализма и фашизма за възтържествуване на справедливото дело на социализма. Това дело ни е скъпо. За него показахме, че сме готови на всичко (48-49 с.).
Нека се пренесем 40 години по-късно и видим как основните вестници отразяват интервенцията в Чехословакия и разгромяването на Пражката пролет. Ще се спра само на два случая, които смятам за особено представителни и отразяващи общия дух на коментарите. Вестник «24часа» публикува поредица от 5 части, всяка от които на цяла страница обединяващо заглавие - «Аз бях окупатор. Една изповед на Цветан Ковачев» (4 – 12 август). Журналистът Пенчо Ковачев е разговарял с бившия войник Ковачев (дали става въпрос за съвпадение в имената, или за роднинска връзка, не е ясно) и предлага на публиката обработения от него разказ. Виждаме, че отново е на лице един посредник, този път журналист, който структурира разказа, подрежда го тематично и го снабдява със заглавие, подзаглавия на всяка част и изведени извън текста важни изречения. Ситуацията не се е променила съществено, изказаните възражение по повод на «Войнишки писма» продължава да витае и над този текст. И те започват още от момента на избора на този, който трябва да разкаже днес. Разбира се, променените времена променят и стилистиката, променена е и реториката на дискурса, вменяващ дълг. Но оценките за събитията не са се променили в дълбоката си същност. В цитираната вече студия Иван Хаджийски отбелязва, че придобитите в процеса на казармената дресировка нагласи не изчезват със свършването на службата, че се пренасят и в гражданския живот. Изненадата в нашия случай е, че ги откриваме чак след 40 години. Впрочем, във «Войнишки писма» откриваме открита заявка за това: Дори и извън редовете на Българската народна армия – пише един войник - аз вечно ще бъда редник на бойното седло на дните ни (40 с.).
Спомените на войника Ковачев са един напълно «обективен» разказ както за рутинните дейности на военното всекидневие (прийом за нормализиране характера на мисията на окупационния корпус), така и за геройството и изпълнения дълг. В тази връзка един възлов момент се явява споделянето за отпразнуването на фронта на «Националния празник 9 септември» с вино и с автоматична стрелба. Стрелбата води до паника в българския щаб, тъй като е изтълкувана като отговор на вражеска атака. От наказание ги спасява съветски полковник, който заявил: «Какво наказание?! Вие трябва да се гордеете с бойците си. В деня на вашия национален празник са показали готовност да защитават родината и социалистическия лагер». «Бяхме отишли на война. А на война, като на война» - разсъждава войникът Ковачев и в този контекст чехословашките граждани отново са назовани «противници», «вражески елементи» или «пораженци»… По този начин естествено в центъра на вниманието застава разказът за единствената жертва, която българският корпус дава в Чехословакия. Жертва, до голяма степен случайна и нелепа, не позволяваща героични пози, но която трябва да маркира демаркационната линия и продължава да го прави между «наши» и «чужди». «24часа» посвещава на този периферен епизод един от петте си броя под заглавие «Убиват наш войник с три изстрела в сърцето» - способно да извлече от читателя не само съчувствие, но и гняв. Специално внимание на този инцидент отделят и други вестници, между които многотиражните «Труд» и «Уикенд».
И ето как завършва разказът. След края на операцията, след благодарности и уверението, че са «изпълнили интернационалния си дълг и социализмът в Чехословакия е спасен», отново през Съветския съюз българските войни се прибират в страната. Заглавието на петия, последен разказ гласи: «Върнахме се герои, получихме служебна благодарност». Стоварен с ферибота в Бургас, мотострелковият полк на войника Ковачев се отправя към базата си в Харманли. По пътя, спомня си той, «Във всяко населено място ни посрещаха тържествено, с хляб, сол и плодове. Посрещаха ни като герои. Според днешното време сме били окупатори». Финалът разкрива иронията и подривния смисъл на голямото общо заглавие: «Аз бях окупатор. Една изповед на ...» и т.н. Внушението е: армията е тъждествена на поверената й функция, тя изпълнява заповеди и не оценява, за нейните действия трябва да се съди по начина, по който е изпълнила вменения й дълг, и по нищо друго.
Тази позиция, открито заявена, намираме във в. Българска армия. Под заглавие: «Пражката пролет 1968 за войската бе като мисиите в Афганистан и Ирак» (10 октомври 2008), вестникът ни предлага спомените и размислите на полковника от резерва Трифон Ангелов, участвал като ротен командир в операцията в Чехословакия. Неговото разсъждение за българското присъствие в Чехословакия се представя изцяло като експертно: действията на войниците не могат да бъдат оценявани морално, а само от гледна точка на ефективността. «При изпълнение на задачите – заявява запасният полковник – нашите наборни войници бяха точни, инициативни, самоотвержени (…) За всичко това те заслужават високо признание и дълбок поклон». Качества, не зависещи от характера на самата военна операция. На въпроса какъв паралел може да се направи между мисията ни в Чехословакия и мисиите в Афганистан и Ирак, полковникът без колебание отговаря, че няма съществена разлика: «При нашето навлизане в Чехословакия (…) местното население ни наричаше окупатори. Предполагам, че днес, както в Ирак, така и в Афганистан, нашите войници са наричани по същия начин от местните хора».
И това не е единствената подобна позиция, намерила място в пресата. Вестник «Труд» цитира изказването на един генерал (Иван Чавдаров), участвал в качеството си на полковник в окупацията, който днес отказва да дава интервюта и дори да бъде сниман. Става ясно, «че и до днес генералът се възхищава на честността и морала на войниците си». Незнайно как обаче на страниците на вестника се появява и следната реплика: «Дал съм клетва и ще я спазя до край. Никого не съдя и не критикувам от командването на БНА тогава. Все едно да съдя себе си!» (1 септември 2008). Разкрива се най-същественото – продължаващата лоялност. И в днешния ден откриваме следите на казармената психика на комунизма, следите на това, което Иван Хаджийски нарича «утъпканите пътища на подчинението». А дългът като абстрактно понятие очевидно е подходящото средство за отключването на рефлекса за покорство, дори когато апаратът за принуда е престанал да съществува.
*
И така, ставаме свидетели на един подменен юбилей. Поводът е отбелязването в целия свят на 40-годишнината от окупацията на Чехословакия и разгрома на един за времето си носещ надежди обществен проект, а реакциите в медийната ни публичност го превръщат във възпоменание за изпълнен войнишки дълг и възхвала на професионализма и всеотдайността на българския войник. Общото между «мисиите» в Чехославакия, Афганистан и Ирак е високият професионализъм, който очертава линията на приемствеността.
Виждаме как 40 години история изчезват като в черна дупка, сякаш се намираме във вечната 1968 г., когато сме изпълнявали интернационалния си дълг и войниците са писали своите високо патриотични писма. Отново българската публичност отказва да застане очи в очи с реалността. Продължаваме да бъдем слепи, като ослепените войници от окупационния корпус. Отново пропускаме случая да си дадем сметка какво се е случило в Прага по това време и да размислим за своето място в събитията. Никакъв спомен за бруталната неправда, никаква критическа дистанция от събитията, никаква самокритика. Няма съмнение, съжаление или срам. Вместо това - професионализъм, изпълнен дълг, гордост и декларации за любов към Родината. Все неща, които и в други случаи продължават да се използват като универсално алиби. Наблюдаваме процес на изпиране на историческата памет чрез изфабрикуването на едно трансисторическо и трансидеологическо понятие – българския войн. Тъжният извод, който се налага, е, че едно общество, което не може да извлече поуки от миналото си, не е в състояние да направи критическа равносметка, е общество с много сериозни проблеми.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
