Валерий Подорога: Преди и след май’ 68
Левият интелектуалец и неговата революция
Проф. д-р Валерий Александрович Подорога (род. 1946) е завеждаш сектор „Аналитична антропология“ в Института по философия на Руската академия на науките. Основният му предмет на изследване е философията на тялото. На базата на концепцията за телесността той анализира художествени произведения. Автор e на книгите ‛Метафизика ландшафта“ (1993), ‛Выражение и смысл“ (1995), ‛Феноменология тела“ (1995) и на множество статии върху Пруст, Кафка, Достоевски, Флоренски, Айзенщайн, Фуко, Бенямин, Ницше.
- Какво всъщност се случи в Париж през май’68 от гледна точка на политическата история на ХХ век? Беше ли това революция или не; и изобщо правилно ли е да се задава този въпрос?
- Майските вълнения в Париж през 1968 породиха много тълкувания. Аз се придържам към следното: това е опит за революция; по-точно, дори не революция, а истински бунт, бунт на младите интелектуалци. Взрив на недоволството, екстаз от обновлението, нещо като епидемия, внезапно обхванала много и много хуманитаристи, както, прочее, и други „угнетени“ слоеве на френското общество (преди всичко „пролетариата“). Понякога терминът „освобождение“ се бърка със „свобода“, но това са различни понятия. Освобождението е за всички, свободата – за един; освобождава се „човек“, свободата се постига от гражданин. Революцията от 1968 е освобождение от това, от което е невъзможно да се освободиш – от най-близкото Минало. Често именно заради това революциите изглеждат безсмислени и неуместни. Дори не можем да разберем законите, по които се извършват. Прекалено много е случайното. Наричаме „революция“ някакви изключителни събития, макар да не знаем дали това определение ще се запази в бъдеще. Очевидно е, че в движението на революционните събития има нещо бързо, мигновено, разрушително и същевременно – забавено, забавящо, изоставащо, нещо като наказание за предишната бързина и спонтанност. Отстъпление, апатия, неверие. Имам предвид контрареволюциите, които по времетраене и цинична практичност превъзхождат революциите. Постепенно те унищожават всичко, което е изглеждало революционно, предишната възвишеност на чувствата се омаловажава до посмешище. С други думи, контрареволюцията е част от революционния процес. Европейските интелектуалци дълго време си обменят идеите на „комунизма“ и са увлечени в тази игра, не забелязвайки или не желаейки да забележат сталинската контрареволюция, която с невероятна жестокост смазва всичко живо и като танк унищожава революционните ценности. Дълго време СССР изглежда едва ли не като образ на реалния социализъм. Мнозина западни леви интелектуалци вярват в това до края на 50-те, до Хрушчовото изобличение на култа към Сталин.
- Ако трябва да се направи някаква равносметка, то, според вас, именно контрареволюцията се превръща в истинската матрица на историята? Бихте ли уточнили отношението на „революцията“ към „контрареволюцията“?
- Често революцията е предизвикателство, проект на Невъзможното, скица на пътя към непостижимия Идеал. Революцията е като видение, чудо, празник. Но и като конкурс за най-неочаквани идеи. Това, безспорно, е екстатично действие, обхващащо относително малко количество хора, очакващи и желаещи промени в обществото. Революционното избухване се подготвя дълго. За това трябва да са на лице прекалено много фактори - икономически, политически, образователни, университетски, за да се получи взрив с такава обществена и политическа сила. Например, икономическият аспект на май 1968 се състои в това, че по това време са създадени политически предпоставки за раждането на средната класа, а тя е основната класа в „безкласовото“ постиндустриално общество. Може да се каже, че френското общество тогава преживява началото на втората вълна на модернизацията. В следвоенното време приключва възстановяването на стопанството на Европа, икономическият подем от 50-те и 60-те години донася относително „благоденствие“, видимо се повишава жизненият стандарт. Изведнъж всичко става „добре“, появява се излишък. Обаче не се случват никакви структурни обществени преобразования - стои си ХІХ век. Европейското общество се връща към повече или по-малко „комфортния“ живот, но властта на бюрокрацията, икономическият живот, политическите движения и партии – всичко е вързано за старите институции. И главното – за идейните и идеологическите предразсъдъци. Назрява обществото на потреблението, изискващо други институции, друго управление, друго желание. Вече не съществува доминиращото класово противопоставяне (буржоазия-пролетариат), вече се е заявило новото социално мнозинство, бъдещото silent majority.
Парадоксът на революцията от май 1968 е в това, че на нейната вълна се ражда средната класа, ражда се друго френско общество. Хитростта на Историята е, че ударът е насочен към едно, а се пръква съвсем друго.
Неслучайно мнозина от активистите на 1968 станаха известни мениджъри, заеха ключови позиции в обществото. Даниел Кон-Бендит, един от главните активисти, сега е депутат в Европарламента, лидер на умереното крило на партията на зелените; Марк Кравец е шеф на международния отдел на един от най-големите френски вестници „Либерасион“. И така нататък – професори, мениджъри, политици, все просперирали хора. Нима, изучавайки списъка на успелите „революционери“, не стигаме до извода, че революцията е победила... Други активисти преминаха вдясно, станаха „новите философи“: Бернар-Анри Леви, Андре Глюксман, Ж.-П. Лардро, П. Жамбе. Наричат ги още „децата на Солженицин“, в основата си те са бивши маоисти, троцкисти, някога „леви“ интелектуалци. Започват да публикуват Солженицин на Запад, излиза „Архипелагът ГУЛАГ“ (1973). И настъпва пълна преоценка на реалния социализъм, пишат се разобличителни текстове против комунистическата идеология, против ФКП и господството на комунистическите Бащи. Изцяло се атакува идеологията на тоталитарния марксизъм-ленинизъм в най-различните й проявления.
- Масовата основа на 1968 са студентите на Франция, по-точно младежките групировки от най-различни политически направления, но нима те определят най-важните черти на „идеологията“ на майската революция? Има ли основополагащи причини за този „взрив“? Тоест, според вас, от какво се оформя „революционната ситуация“?
- Като една от причините можем да назовем измененията в социалния състав на студентството. За първи път работници от завода „Рено“ могат да изпратят сина си или дъщеря си да учи в Сорбоната. Дотогава приемът на студенти в хуманитарните специалности е крайно ограничен (както изобщо възможността за получаване на висше образование). През 1851 г. във Франция випускниците по хуманитарни дисциплини са 3 хиляди. През 1900 цифрата е същата. През 1920 – 7 хиляди. През 1930 - 12 хиляди. Образованието си остава елитарно, а количественият ръст е демографски обусловен. Образование получават само състоятелните слоеве на обществото. През 1965 в хуманитарните учебни заведения се обучават 40 хиляди студенти. През 1968 – 81 хиляди. Тази младеж всъщност става основен герой в празника на Освобождението. Няма никаква единна стратегия, никой не решава заради някого, няма „партиен авангард“ нито „единен център“. Прекалено много различни „заинтересовани“ участници. Всяка група - „маоистка“, „марксистко-ленинска“ или „троцкистка“ – има своя програма.
След май 1968 парцелирането на културното пространство нараства, започвайки да влияе на университетската система, на масовите комуникации и образователната стратегия. От едната страна е масовизиране на хуманитарното знание и следователно – премахване на елитния му характер. От другата –рязко изменение на политическия статус на хуманитарните дисциплини, от което се възползват управляващият елит и родовата френска аристокрация. Сега достъп до висшите ешелони на властта отваря не традиционното университетско образование, а онова, получено в „големите“ училища: Висшата административна школа и Висшето политехническо училище. Тези училища наблягат не толкова на знанията, колкото на умението да се упражнява власт; те подготвят чисти функционери на политическата и промишлената бюрокрация. Властта не само бързо възстановява изгубените си позиции, но и много ги подобрява.
- И така, май 1968 е едно от решаващите събития от втората половина на ХХ век за съвременната европейска история. И то, както вие твърдите, има две истории, две „истини“: едната говори, че революцията е била подготвена, а другата – че е била само стечение на обстоятелствата. И тези две „истории“ не си противоречат – как да си го обясним?
- Тук наистина няма противоречия, революцията сякаш е „между“: теоретично се е подготвяла, но се оказва резултат от много „случайни“ фактори. Действително, май 1968 е време на невероятно стечение на обстоятелства, съдби, теории, идеи, личности. Мисля, че това е прощаване с революционния ХІХ век и поглед към ХХІ. Още Жорес вижда във Великата френска революция (1789 - 1795) „началото на всички начала“: революцията няма край, не свършва, а само всеки път започва. В събитието „май ‘68“ се открива продължение на революционната линия, характерна за развитието на френското общество през предишното столетие. Често се срещат коментари, в които се доказва, че революцията от май 1968 подражава на онази от 1848 (прочее, изследвана от Маркс) – последната буржоазна революция, и че „взривът“ на май 1968 е явно дребнобуржоазна революция, а не „пролетарска“. Дори през главните идеи на май ‘68 може да се прекара вододел. Една част от тогавашните теоретици още стои в ХІХ век и поставя въпроса за Освобождението, а не за индивидуалната свобода. За да се върне човекът към изначалната си природа, дадена му от Бог, е нужно да премине през етапа на освобождаване от същинските си влечения. Трябва да е правдив, честен, да се бори срещу предразсъдъците, да бъде „естествен човек“ (почти по Русо). Но това е само едната страна. През 1960 излиза книгата на Сартр „Критика на диалектическия разум“, където той излага теорията си за революцията. Невероятно, но факт – това, което Сартр се опитва да „обоснове“, се превръща в „революционна“ реалност през 1968. Малко по-късно излизат първите тиражи на книгата-меморандум на Ги Дебор „Обществото на спектакъла“ – най-значителната по влияние за онова поколение (много преиздавана и превеждана). Това е настолната книга на всички бунтари. Ранните фройдистко-марксистки публикации от 30-те, особено работите на Вилхелм Райх и Ерих Фром, посветени на „сексуалната революция“, също играят немалка роля във възпитанието на левите теоретици. Но главното си остават идеите за освобождение. Просветеното студентство и анархистично настроените теоретици четат преди всичко Херберт Маркузе, трудовете на ранния Маркс и на председателя Мао (популярна картинка: хунвейбин, потънал в четене на „червената книжка“). Значително е влиянието на „критическата теория“ на Франкфуртската школа, формирана през 30-те от Макс Хоркхаймер, Теодор Адорно, Фредерик Полак (в различно време към нея се приближават Маркузе, Фром, Райх и Валтер Бенямин). С идването на нацистите на власт в Германия мнозина емигрират в САЩ. Идеите на критическата теория, изложени за първи път от Хоркхаймер и Адорно в „Диалектика на просвещението“ (1949), също се отнасят към този пласт на „освободителната“ литература.
- Няма ли тук и разрив между поколенията: синовете се бунтуват срещу бащите? И в такъв случай не е ли тази революция още и отговор на остарелите традиционни „едиповски“ ценности на буржоазното семейство?
- Действително, колко време посвети Жак Лакан на изследване на едипизацията на западната култура в своите „Семинари“! После идва книгата на Жил Дельоз и Феликс Гатари „Анти-Едип. Капитализъм и шизофрения. Том 1“ (1972), ползвала се със скандален успех. И в това няма нищо чудно, ако отчетем въздействието на психоанализата върху психиатричната и психотерапевтичната практика в Европа и САЩ, успешната институционализация и достатъчно бързото усвояване на теоретичното наследство на психоанализата. За това бе необходим само половин век. Ако се обявява, че пациентът на традиционната психоанализа е „мъртъв“ (а това винаги е „малкият Едип“), то тогава как и кой да се психоанализира? Психоанализата поддържа института на господство в традиционното семейство. Нима за нея е годен шизофреникът (както и всички дълбоки психотици)? Но именно този нов пациент се обявява за най-великия герой на бъдещото освобождение. Тук не е мястото подробно да анализирам този значителен, крайно авантюристичен текст, текст-приключение. Улиците на майския Париж са могли да бъдат изписани с цитати от „Анти-Едип“. Този текст е антикапиталистически, нещо повече – асоциален, експериментален, текст-провокация, текст-графит. Как да се преведе целият опит на психоанализата с нейната чудовищна едиповска догматика на езика на откровения опит на желанието? Общата идеология на Освобождението сближава позициите на съвършено различни мислители: Сартр и Дельоз и Гатари, Райх и Лакан. Поражението на майската революция е закодирано в опита на дельозовското желание, през образите и концептите на което, за съжаление, няма как да разрушиш дори толкова едипизирания съвременен капитализъм. Майската революция точно като на кино се завърта обратно, за да се извърши отново, но вече по волята на голямата теория; тя е нещо като първоначален план за тотална деедипизация на обществото.
- Може ли да се каже, че революцията от 1968 е била изначално обречена на поражение и това е заложено в базовите модели на практически всички най-влиятелни тогава теории за „освобождението“? Никаква политика, никаква сметка или никаква ориентация към крайната цел – така може да се разбира основната идея на теорията за Освобождението. Само бунт, взрив заради взрива, някакво изхвърляне на неуправляема социална енергия?
- Струва ми се, че Червеният май е последната революция в съвременната европейска история. Има два вида взрив и те се наричат explosion и implosion: първият е открит взрив, когато всичко наоколо се руши, а вторият е скрит, подобен на забоите във въглищните мини – на повърхността не се вижда нищо, а под земята се движи мощна взривна вълна, но тъй като препятствията на пътя й са значителни, тя не извършва забележими разрушения, но пък се проверява издръжливостта на всички минни укрепления. Друга работа са големите земетресения. Понякога наричаме скрития взрив реформи. Все по-остро се появява усещане за опасност; и ако не се вземат мерки, нещо ще се случи. Затова процесът на реформиране на обществото е постоянен – трябва да се свалят напреженията, които могат да доведат до масово недоволство, до „революционен взрив“. Откритият взрив е начин да се реши остър проблем чрез преки действия. Така че революцията от май 1968 е подобен взрив: бяха поставени под съмнение много от „завоеванията“ на XIX век. Обаче самите революционери се държаха според калката на предишното столетие: първо да действаме, а после ще видим. Бунт заради самия бунт. Главното е да се нанесе удар – тук прозира стихийната логика на интересите на „революциите“ на ХІХ век, които са завършвали с поражение, носещо нова победа. Такива революции са давали нещо ново, но не са побеждавали. Идеалът на революционното въстание е непостижим; на края на пътя, както винаги, стои разочарованието. През същите стадии преминава и „революцията“ от май 1968: надежда, гняв, решимост да не се отстъпва, после спад, отчаяние и накрая – възстановяване на реда от страна на властите. Контрареволюцията само потвърждава желанието на революцията да свърши.
- Доколко се изменя позицията на френския интелектуалец след май 1968? Вие посочихте група мислители, заложили самата идея на сартъровското изискане на Невъзможното, т.е. идеята за Освобождението. Но има и друга група и тя явно се е придържала към други позиции...
- Права сте. Времето след „май 1968“ е друго време. На първи план излиза поколението френски интелектуалци, ориентирани към постструктуралистката парадигма: Лакан, Бланшо, Фуко, Бурдийо, Дерида, Лиотар, Дельоз, Гатари, Бадиу, Бодрияр и др. Цяла плеяда влиятелни мислители, поставили си за цел да извлекат теоретични уроци от поражението на революцията от май 1968 (прочее, от мнозина преживяна лично). Първи урок: обществото не си е взело никакъв урок. Това събитие остава в паметта на лявото съзнание като поражение, но поражение, открило пътя към ново, по-задълбочено и всестранно изследване на обществото. Трябва де се проумее не „защо не успяхме да победим?“, а „как изобщо революцията се случи?“. Тоест, отказ от „революционна политика“ в полза на радикализацията на мисленето. След май 1968 започна друга революция – теоретичната. Ако някой иска да победи и е готов на бунт, то какво желание го движи (отговорите на Лакан); ако някой се отказва от всякаква революционна романтика в полза на комфорта и нормите, то потребителят е новият субект на посткапиталистическото общество (отговорите на Бодрияр). И после - как става така, че властта бързо се консолидира, прегрупира силите си и редът е възстановен? Темата за властта е особена: нейната неуязвимост, неизтощимост в домогването и уловките, способността да се възражда там, където сякаш няма сили да се прояви. Това е направо социален феномен. Несъмнено, оттук е и страхът от властта. И като следствие идва въпросът: ами ако властта е „толкова многочислена като демоните“ (Барт). Истинска кратофобия. Така властта се лишава от конкретни политико-класови характеристики и това вече не е отделната власт (на партия, група, институция или класа). Властта се явява могъща инстанция на социалния опит, своего рода „паразит в транссоциален организъм“. Какво позволява на властта да „паразитира“ върху свободната енергия на обществото? Властта не е напред, не е пред нас, а зад нас. Властта е транзитивна, тя е навсякъде – ето защо сме безсилни. Колкото и пъти да е сваляна, тя си остава все същата сянка на великия Господин? Това е въпросът, а отговорите дава Мишел Фуко. През 1975 излиза книгата му „Надзор и наказание. Раждането на затвора“, през 1976 – „История на сексуалността. Том 1“. Фуко предлага „свои“ методи на съпротивление на властта, отчитайки опита от майските събития на 1968. И този опит подсказва, че е нужно да се заеме радикално неутрална позиция, отказвайки се от участие в дискредитиралата се игра на класови и партийни интереси. Да се избягва въвличане в спор по повод традиционните политически лозунги: „свобода или робство“, „либерализъм или тоталитаризъм“, „право или закон“; или още по-глобалните, като „социализъм или капитализъм“. Нужно е властта да се мисли не там, където е скрита зад идеологически, икономически или юридически маски, а там, където се изпълнява: в завода, в кантората, в психиатричната клиника или затвора, в училище или в полицейския участък. Ето това се нарича метафизика на властта.
Втори урок: позициите на интелектуалеца в обществото трябва да бъдат преразгледани. Традиционният интелектуалец е универсален homme de lettres. Едва в началото на XX век той се разделя с тази илюзия. След „оставката“ на традиционния интелектуалец идва тясната специализация, обхващаща науките, в това число хуманитарните. Появата на интелектуалеца „тесен специалист“, отбелязан още от Грамши като противопоставяне на традиционния, „органичния интелектуалец“, отбелязва края на универсалисткото хегелово съзнание. Според Фуко, интелектуалецът днес вече не е „вечен рапсод“, а „стратег на живота и смъртта“. Знанието, което той има, е политизирано. Старото право на манипулация с частни истини заради „единствената“ истина е поставено под съмнение: сега този, който произвежда знанието („истината“), е способен да осъществява политиката на това знание (ядреният физик, програмистът, социологът, биологът или историкът). Така всеки учен-специалист може да реализира нова политика на знанието, без да я прехвърля на институт, партия или отделни политици.
- Не ви ли се струва, че върху интерпретацията на събитията от май 1968 оказваха и продължават да оказват силно влияние възможностите, които се откриха с развитието на медийното пространство в западното общество през 80-те и 90-те години? Съвременното общество е прекалено събитийно, препълнено със „случило се“ и „очаквано“, но също така е прекалено раздробено, фрагментирано, хаотично. Изгубвайки единния център и общото идейно наследство, интелектуалците сами се разделиха на фронтове, лагери, направления, групи на влияние и „групички“. Въпросът ми е следният: не възниква ли именно в годините след май 1968 особената власт на френската авангардна философия, прочее, не е ли тя, която е допринесла за световната слава на френската култура през 80-те и 90-те?
- Въпросът ви може да се отнесе към Третия урок. Действително, в продължение на години университетската номенклатура губи културен и социален престиж. В центъра на медийния интерес не е фигурата на професора (дори „войнстващия“), а някакъв триединен образ: издател-журналист-редактор (мениджър, продуцент и пр.). Предаването на функциите приключва, появява се специализиран посредник по превръщането на културния факт в събитие, тоест, появява се фигурата на „ходатая на потреблението“ (израз на Режи Дебре). Формира се образът на философа-авангардист. В интервюта, разговори по радиото и телевизията, дискусии, изказвания и коментари, в публикации в пресата активно участват много известни интелектуалци (най-често Фуко, Бурдийо, Дерида, Бодрияр, Барт). Те се превръщат в медийни професионалисти. Портретите на духовните гуру-та едва ли не всекидневно са по страниците на популярните издания. Появява се фигурата на публичния философ, участник в дебати по телевизията, присъстващ на всички „световни събития“, създател на курсове лекции, с които обикаля света. И не само. Не бива да забравяме и за фактора интензивност на писането. Да се създават книги на един дъх, да се формират идеи и издателски позиции. Подписът на автора веднага придобива добавена стойност. Всички пишат за всичко, може да се говори всичко, и говорят – думата се обезценява в борбата за признание. Не да се пише - писането прекалено обвързва, прекалено забавя, прекалено напомня авторските усилия, вярата в знанието. По-добре да се говори или, по-точно – да се пише, сякаш се говори. И публикациите се задвижват във все по-ускорен поток. Живопис, кино, фотография, мода, археология, лингвистика и семиотика – вече няма граници. Дисциплините и жанровете вече не са затворени и охраняеми територии, смесили са се. Приветства се гениалността на дилетанта. Разгръща се велика битка за признание приживе, не бива да останеш забравен днес, необходимо е да досаждаш, да атакуваш, да се оказваш редом със събитието, по възможност да го създаваш. Развива се усещането за успех на интелектуалния пазар, разривът с университетските традиции на знанието все повече се задълбочава. С други думи – да мислиш днес, означава да участваш в медийната култура на всекидневните събития.
- Доколко е актуална днес революционността на идеите на 1968? Може ли да очакваме през ХХІ век нещо подобно – ако не повторение, то, във всеки случай, нещо застрашаващо световния ред?
- Не мисля. Има прекалено много други заплахи... Когато препрочиташ сводките от „военните“ действия на далечния май 1968, се учудваш на поразителната активност на студентската маса. Практически веднага има отговор на всяко действие на властите. Сякаш отделният етап на схватката има безкраен ресурс. И въпреки това, само част от революционната енергия е усвоена от обществото. Друго, не по-малко важно нещо, е да се преосмисли случилото се. Тази работа беше свършена от европейските интелектуалци именно от 70-те до 90-те години. Възникнаха концепции, които в края на краищата обслужваха интересите на средната класа. А тя цени не практиката на освобождението, не революционните действия, а собствените си права: правото на свобода на избора, правото на труд, правото на това, което се нарича „достоен живот“. На средната класа не й трябва освобождение. Тя не иска от нищо да се освобождава, а да изкарва пари, да консумира, да ходи на курорти, да живее комфортно, да получава удоволствие. Ето тази огромна маса хора, получили изобилие, желаещи покой и нямащи „убеждения“, ненавиждат хората на ХІХ век – революционерите, създателите на нови светове, („ситуационисти“, „троцкисти“, „анархосиндикалисти“, „маоисти“, „марксисти-ленинисти“ и пр.). Те атакуват. „Световната лява лига“ отчаяно напада позициите на средната класа, станала център на стабилизацията в западното общество. Средната класа планира бъдещето, нейната идеология потвърждава ценностите на миналото (традиции, навици, наследство), настоящето за нея не е цялото време, а посредник, темпорален център на преходите. За акционистките групировки, напротив, само настоящето притежава ценност, при това ценност за бъдещето. Да се управлява бъдещето е лесно – трябва само да се взриви настоящето. Навремето Антонио Негри, един от интелектуалните лидери на Червените бригади, публикува заедно с Майкъл Хард (ученик на Фредрик Джеймисън) книгата „Империя“ (политически бестселър с шумен успех) - опит за разиграване на картата „май 68“, за завръщане към идеологията на освобождението във връзка с новия етап от кризата на капитализма. Последва разпадът на Съветския съюз, новата ситуация в световната геополитика: вместо противостоене на две свръхдържави – САЩ и СССР – остана една, американската. Надеждата за революция от времето Х се връща заедно с идеята за империя. Империята и революцията се оказват неотделими. Антиглобалистите действат като нови революционери: нещо демонстрират, съпротивляват се на нещо, някого предизвикват, „взривяват“ ситуацията, поставят проблем, атакуват полицията и „новия капитализъм“... Но ако ги попитате, в името на какво, няма да ви кажат нищо. Те просто са уверени, че обществото, което атакуват, е толкова здраво и толкова готово да издържи всичко, че тези демонстрации не са някакви сериозни удари, а своего рода плесници. Да се разтърси леко, без да се руши нищо. Това е начин да се ободри обществото, за да се реши то да оправи нещо. Антиглобалистите станаха част от процеса на реформиране на капитализма, макар че на някого от по-„нетърпеливите“ това би се сторило поражение.
- Но вероятно има и противници на май 1968, не всички са възприели това сериозно разтърсване на устоите на държавата като всеобщо благо?
- Разбира се. Трябва да се признае, че „лявата“ мисъл в лицето на великите учители постепенно губи своето „революционно“ влияние, особено в края на 90-те. Но далеч преди това, в следреволюционното време, се сформира антидискурс за май 68, който в лицето на Дебре и преди всичко на Раймон Арон активно заяви позициите си. Бих го нарекъл контрареволюционен, макар че е неточно. Очакваната гледна точка е изказана от Дебре в един от политическите му памфлети: той вижда в революцията от май 1968 началото на американизацията на френското общество. Доводът му е съвсем прост и съвпада доста с изследователската програма на Бодрияр. Майската революция е част от световния американски експорт на „контракултура“: дългите коси, унисексът, sensitivity training, признанието на правата на хомосексуалистите, дистанционните методи на обучение, антипсихиатрията, сексуалното възпитание, легализацията на порнографията и пр. Равносметката е, че това е загуба на най-важните ценности: идеята за нация (в крайна сметка – за независимост) и идеята за пролетариата (затваряне на революционния хоризонт на френското общество). Неоконсервативните тенденции в световната политика през 70-те и 80-те постепенно изтласкаха революционността на 60-те. А онази философска критика, която още беше в час, изгуби ясен адресат, обратната връзка с обществото се наруши и така и не се възстанови – имам предвид, разбира се, вече умрялата идея за „революционността на масите“.
Разговора води Олга Андреева
Сп. Пушкин, 4 март 2009
От руски Геновева Димитрова
Проф. д-р Валерий Александрович Подорога (род. 1946) е завеждаш сектор „Аналитична антропология“ в Института по философия на Руската академия на науките. Основният му предмет на изследване е философията на тялото. На базата на концепцията за телесността той анализира художествени произведения. Автор e на книгите ‛Метафизика ландшафта“ (1993), ‛Выражение и смысл“ (1995), ‛Феноменология тела“ (1995) и на множество статии върху Пруст, Кафка, Достоевски, Флоренски, Айзенщайн, Фуко, Бенямин, Ницше.
- Какво всъщност се случи в Париж през май’68 от гледна точка на политическата история на ХХ век? Беше ли това революция или не; и изобщо правилно ли е да се задава този въпрос?
- Майските вълнения в Париж през 1968 породиха много тълкувания. Аз се придържам към следното: това е опит за революция; по-точно, дори не революция, а истински бунт, бунт на младите интелектуалци. Взрив на недоволството, екстаз от обновлението, нещо като епидемия, внезапно обхванала много и много хуманитаристи, както, прочее, и други „угнетени“ слоеве на френското общество (преди всичко „пролетариата“). Понякога терминът „освобождение“ се бърка със „свобода“, но това са различни понятия. Освобождението е за всички, свободата – за един; освобождава се „човек“, свободата се постига от гражданин. Революцията от 1968 е освобождение от това, от което е невъзможно да се освободиш – от най-близкото Минало. Често именно заради това революциите изглеждат безсмислени и неуместни. Дори не можем да разберем законите, по които се извършват. Прекалено много е случайното. Наричаме „революция“ някакви изключителни събития, макар да не знаем дали това определение ще се запази в бъдеще. Очевидно е, че в движението на революционните събития има нещо бързо, мигновено, разрушително и същевременно – забавено, забавящо, изоставащо, нещо като наказание за предишната бързина и спонтанност. Отстъпление, апатия, неверие. Имам предвид контрареволюциите, които по времетраене и цинична практичност превъзхождат революциите. Постепенно те унищожават всичко, което е изглеждало революционно, предишната възвишеност на чувствата се омаловажава до посмешище. С други думи, контрареволюцията е част от революционния процес. Европейските интелектуалци дълго време си обменят идеите на „комунизма“ и са увлечени в тази игра, не забелязвайки или не желаейки да забележат сталинската контрареволюция, която с невероятна жестокост смазва всичко живо и като танк унищожава революционните ценности. Дълго време СССР изглежда едва ли не като образ на реалния социализъм. Мнозина западни леви интелектуалци вярват в това до края на 50-те, до Хрушчовото изобличение на култа към Сталин.
- Ако трябва да се направи някаква равносметка, то, според вас, именно контрареволюцията се превръща в истинската матрица на историята? Бихте ли уточнили отношението на „революцията“ към „контрареволюцията“?
- Често революцията е предизвикателство, проект на Невъзможното, скица на пътя към непостижимия Идеал. Революцията е като видение, чудо, празник. Но и като конкурс за най-неочаквани идеи. Това, безспорно, е екстатично действие, обхващащо относително малко количество хора, очакващи и желаещи промени в обществото. Революционното избухване се подготвя дълго. За това трябва да са на лице прекалено много фактори - икономически, политически, образователни, университетски, за да се получи взрив с такава обществена и политическа сила. Например, икономическият аспект на май 1968 се състои в това, че по това време са създадени политически предпоставки за раждането на средната класа, а тя е основната класа в „безкласовото“ постиндустриално общество. Може да се каже, че френското общество тогава преживява началото на втората вълна на модернизацията. В следвоенното време приключва възстановяването на стопанството на Европа, икономическият подем от 50-те и 60-те години донася относително „благоденствие“, видимо се повишава жизненият стандарт. Изведнъж всичко става „добре“, появява се излишък. Обаче не се случват никакви структурни обществени преобразования - стои си ХІХ век. Европейското общество се връща към повече или по-малко „комфортния“ живот, но властта на бюрокрацията, икономическият живот, политическите движения и партии – всичко е вързано за старите институции. И главното – за идейните и идеологическите предразсъдъци. Назрява обществото на потреблението, изискващо други институции, друго управление, друго желание. Вече не съществува доминиращото класово противопоставяне (буржоазия-пролетариат), вече се е заявило новото социално мнозинство, бъдещото silent majority.
Парадоксът на революцията от май 1968 е в това, че на нейната вълна се ражда средната класа, ражда се друго френско общество. Хитростта на Историята е, че ударът е насочен към едно, а се пръква съвсем друго.
Неслучайно мнозина от активистите на 1968 станаха известни мениджъри, заеха ключови позиции в обществото. Даниел Кон-Бендит, един от главните активисти, сега е депутат в Европарламента, лидер на умереното крило на партията на зелените; Марк Кравец е шеф на международния отдел на един от най-големите френски вестници „Либерасион“. И така нататък – професори, мениджъри, политици, все просперирали хора. Нима, изучавайки списъка на успелите „революционери“, не стигаме до извода, че революцията е победила... Други активисти преминаха вдясно, станаха „новите философи“: Бернар-Анри Леви, Андре Глюксман, Ж.-П. Лардро, П. Жамбе. Наричат ги още „децата на Солженицин“, в основата си те са бивши маоисти, троцкисти, някога „леви“ интелектуалци. Започват да публикуват Солженицин на Запад, излиза „Архипелагът ГУЛАГ“ (1973). И настъпва пълна преоценка на реалния социализъм, пишат се разобличителни текстове против комунистическата идеология, против ФКП и господството на комунистическите Бащи. Изцяло се атакува идеологията на тоталитарния марксизъм-ленинизъм в най-различните й проявления.
- Масовата основа на 1968 са студентите на Франция, по-точно младежките групировки от най-различни политически направления, но нима те определят най-важните черти на „идеологията“ на майската революция? Има ли основополагащи причини за този „взрив“? Тоест, според вас, от какво се оформя „революционната ситуация“?
- Като една от причините можем да назовем измененията в социалния състав на студентството. За първи път работници от завода „Рено“ могат да изпратят сина си или дъщеря си да учи в Сорбоната. Дотогава приемът на студенти в хуманитарните специалности е крайно ограничен (както изобщо възможността за получаване на висше образование). През 1851 г. във Франция випускниците по хуманитарни дисциплини са 3 хиляди. През 1900 цифрата е същата. През 1920 – 7 хиляди. През 1930 - 12 хиляди. Образованието си остава елитарно, а количественият ръст е демографски обусловен. Образование получават само състоятелните слоеве на обществото. През 1965 в хуманитарните учебни заведения се обучават 40 хиляди студенти. През 1968 – 81 хиляди. Тази младеж всъщност става основен герой в празника на Освобождението. Няма никаква единна стратегия, никой не решава заради някого, няма „партиен авангард“ нито „единен център“. Прекалено много различни „заинтересовани“ участници. Всяка група - „маоистка“, „марксистко-ленинска“ или „троцкистка“ – има своя програма.
След май 1968 парцелирането на културното пространство нараства, започвайки да влияе на университетската система, на масовите комуникации и образователната стратегия. От едната страна е масовизиране на хуманитарното знание и следователно – премахване на елитния му характер. От другата –рязко изменение на политическия статус на хуманитарните дисциплини, от което се възползват управляващият елит и родовата френска аристокрация. Сега достъп до висшите ешелони на властта отваря не традиционното университетско образование, а онова, получено в „големите“ училища: Висшата административна школа и Висшето политехническо училище. Тези училища наблягат не толкова на знанията, колкото на умението да се упражнява власт; те подготвят чисти функционери на политическата и промишлената бюрокрация. Властта не само бързо възстановява изгубените си позиции, но и много ги подобрява.
- И така, май 1968 е едно от решаващите събития от втората половина на ХХ век за съвременната европейска история. И то, както вие твърдите, има две истории, две „истини“: едната говори, че революцията е била подготвена, а другата – че е била само стечение на обстоятелствата. И тези две „истории“ не си противоречат – как да си го обясним?
- Тук наистина няма противоречия, революцията сякаш е „между“: теоретично се е подготвяла, но се оказва резултат от много „случайни“ фактори. Действително, май 1968 е време на невероятно стечение на обстоятелства, съдби, теории, идеи, личности. Мисля, че това е прощаване с революционния ХІХ век и поглед към ХХІ. Още Жорес вижда във Великата френска революция (1789 - 1795) „началото на всички начала“: революцията няма край, не свършва, а само всеки път започва. В събитието „май ‘68“ се открива продължение на революционната линия, характерна за развитието на френското общество през предишното столетие. Често се срещат коментари, в които се доказва, че революцията от май 1968 подражава на онази от 1848 (прочее, изследвана от Маркс) – последната буржоазна революция, и че „взривът“ на май 1968 е явно дребнобуржоазна революция, а не „пролетарска“. Дори през главните идеи на май ‘68 може да се прекара вододел. Една част от тогавашните теоретици още стои в ХІХ век и поставя въпроса за Освобождението, а не за индивидуалната свобода. За да се върне човекът към изначалната си природа, дадена му от Бог, е нужно да премине през етапа на освобождаване от същинските си влечения. Трябва да е правдив, честен, да се бори срещу предразсъдъците, да бъде „естествен човек“ (почти по Русо). Но това е само едната страна. През 1960 излиза книгата на Сартр „Критика на диалектическия разум“, където той излага теорията си за революцията. Невероятно, но факт – това, което Сартр се опитва да „обоснове“, се превръща в „революционна“ реалност през 1968. Малко по-късно излизат първите тиражи на книгата-меморандум на Ги Дебор „Обществото на спектакъла“ – най-значителната по влияние за онова поколение (много преиздавана и превеждана). Това е настолната книга на всички бунтари. Ранните фройдистко-марксистки публикации от 30-те, особено работите на Вилхелм Райх и Ерих Фром, посветени на „сексуалната революция“, също играят немалка роля във възпитанието на левите теоретици. Но главното си остават идеите за освобождение. Просветеното студентство и анархистично настроените теоретици четат преди всичко Херберт Маркузе, трудовете на ранния Маркс и на председателя Мао (популярна картинка: хунвейбин, потънал в четене на „червената книжка“). Значително е влиянието на „критическата теория“ на Франкфуртската школа, формирана през 30-те от Макс Хоркхаймер, Теодор Адорно, Фредерик Полак (в различно време към нея се приближават Маркузе, Фром, Райх и Валтер Бенямин). С идването на нацистите на власт в Германия мнозина емигрират в САЩ. Идеите на критическата теория, изложени за първи път от Хоркхаймер и Адорно в „Диалектика на просвещението“ (1949), също се отнасят към този пласт на „освободителната“ литература.
- Няма ли тук и разрив между поколенията: синовете се бунтуват срещу бащите? И в такъв случай не е ли тази революция още и отговор на остарелите традиционни „едиповски“ ценности на буржоазното семейство?
- Действително, колко време посвети Жак Лакан на изследване на едипизацията на западната култура в своите „Семинари“! После идва книгата на Жил Дельоз и Феликс Гатари „Анти-Едип. Капитализъм и шизофрения. Том 1“ (1972), ползвала се със скандален успех. И в това няма нищо чудно, ако отчетем въздействието на психоанализата върху психиатричната и психотерапевтичната практика в Европа и САЩ, успешната институционализация и достатъчно бързото усвояване на теоретичното наследство на психоанализата. За това бе необходим само половин век. Ако се обявява, че пациентът на традиционната психоанализа е „мъртъв“ (а това винаги е „малкият Едип“), то тогава как и кой да се психоанализира? Психоанализата поддържа института на господство в традиционното семейство. Нима за нея е годен шизофреникът (както и всички дълбоки психотици)? Но именно този нов пациент се обявява за най-великия герой на бъдещото освобождение. Тук не е мястото подробно да анализирам този значителен, крайно авантюристичен текст, текст-приключение. Улиците на майския Париж са могли да бъдат изписани с цитати от „Анти-Едип“. Този текст е антикапиталистически, нещо повече – асоциален, експериментален, текст-провокация, текст-графит. Как да се преведе целият опит на психоанализата с нейната чудовищна едиповска догматика на езика на откровения опит на желанието? Общата идеология на Освобождението сближава позициите на съвършено различни мислители: Сартр и Дельоз и Гатари, Райх и Лакан. Поражението на майската революция е закодирано в опита на дельозовското желание, през образите и концептите на което, за съжаление, няма как да разрушиш дори толкова едипизирания съвременен капитализъм. Майската революция точно като на кино се завърта обратно, за да се извърши отново, но вече по волята на голямата теория; тя е нещо като първоначален план за тотална деедипизация на обществото.
- Може ли да се каже, че революцията от 1968 е била изначално обречена на поражение и това е заложено в базовите модели на практически всички най-влиятелни тогава теории за „освобождението“? Никаква политика, никаква сметка или никаква ориентация към крайната цел – така може да се разбира основната идея на теорията за Освобождението. Само бунт, взрив заради взрива, някакво изхвърляне на неуправляема социална енергия?
- Струва ми се, че Червеният май е последната революция в съвременната европейска история. Има два вида взрив и те се наричат explosion и implosion: първият е открит взрив, когато всичко наоколо се руши, а вторият е скрит, подобен на забоите във въглищните мини – на повърхността не се вижда нищо, а под земята се движи мощна взривна вълна, но тъй като препятствията на пътя й са значителни, тя не извършва забележими разрушения, но пък се проверява издръжливостта на всички минни укрепления. Друга работа са големите земетресения. Понякога наричаме скрития взрив реформи. Все по-остро се появява усещане за опасност; и ако не се вземат мерки, нещо ще се случи. Затова процесът на реформиране на обществото е постоянен – трябва да се свалят напреженията, които могат да доведат до масово недоволство, до „революционен взрив“. Откритият взрив е начин да се реши остър проблем чрез преки действия. Така че революцията от май 1968 е подобен взрив: бяха поставени под съмнение много от „завоеванията“ на XIX век. Обаче самите революционери се държаха според калката на предишното столетие: първо да действаме, а после ще видим. Бунт заради самия бунт. Главното е да се нанесе удар – тук прозира стихийната логика на интересите на „революциите“ на ХІХ век, които са завършвали с поражение, носещо нова победа. Такива революции са давали нещо ново, но не са побеждавали. Идеалът на революционното въстание е непостижим; на края на пътя, както винаги, стои разочарованието. През същите стадии преминава и „революцията“ от май 1968: надежда, гняв, решимост да не се отстъпва, после спад, отчаяние и накрая – възстановяване на реда от страна на властите. Контрареволюцията само потвърждава желанието на революцията да свърши.
- Доколко се изменя позицията на френския интелектуалец след май 1968? Вие посочихте група мислители, заложили самата идея на сартъровското изискане на Невъзможното, т.е. идеята за Освобождението. Но има и друга група и тя явно се е придържала към други позиции...
- Права сте. Времето след „май 1968“ е друго време. На първи план излиза поколението френски интелектуалци, ориентирани към постструктуралистката парадигма: Лакан, Бланшо, Фуко, Бурдийо, Дерида, Лиотар, Дельоз, Гатари, Бадиу, Бодрияр и др. Цяла плеяда влиятелни мислители, поставили си за цел да извлекат теоретични уроци от поражението на революцията от май 1968 (прочее, от мнозина преживяна лично). Първи урок: обществото не си е взело никакъв урок. Това събитие остава в паметта на лявото съзнание като поражение, но поражение, открило пътя към ново, по-задълбочено и всестранно изследване на обществото. Трябва де се проумее не „защо не успяхме да победим?“, а „как изобщо революцията се случи?“. Тоест, отказ от „революционна политика“ в полза на радикализацията на мисленето. След май 1968 започна друга революция – теоретичната. Ако някой иска да победи и е готов на бунт, то какво желание го движи (отговорите на Лакан); ако някой се отказва от всякаква революционна романтика в полза на комфорта и нормите, то потребителят е новият субект на посткапиталистическото общество (отговорите на Бодрияр). И после - как става така, че властта бързо се консолидира, прегрупира силите си и редът е възстановен? Темата за властта е особена: нейната неуязвимост, неизтощимост в домогването и уловките, способността да се възражда там, където сякаш няма сили да се прояви. Това е направо социален феномен. Несъмнено, оттук е и страхът от властта. И като следствие идва въпросът: ами ако властта е „толкова многочислена като демоните“ (Барт). Истинска кратофобия. Така властта се лишава от конкретни политико-класови характеристики и това вече не е отделната власт (на партия, група, институция или класа). Властта се явява могъща инстанция на социалния опит, своего рода „паразит в транссоциален организъм“. Какво позволява на властта да „паразитира“ върху свободната енергия на обществото? Властта не е напред, не е пред нас, а зад нас. Властта е транзитивна, тя е навсякъде – ето защо сме безсилни. Колкото и пъти да е сваляна, тя си остава все същата сянка на великия Господин? Това е въпросът, а отговорите дава Мишел Фуко. През 1975 излиза книгата му „Надзор и наказание. Раждането на затвора“, през 1976 – „История на сексуалността. Том 1“. Фуко предлага „свои“ методи на съпротивление на властта, отчитайки опита от майските събития на 1968. И този опит подсказва, че е нужно да се заеме радикално неутрална позиция, отказвайки се от участие в дискредитиралата се игра на класови и партийни интереси. Да се избягва въвличане в спор по повод традиционните политически лозунги: „свобода или робство“, „либерализъм или тоталитаризъм“, „право или закон“; или още по-глобалните, като „социализъм или капитализъм“. Нужно е властта да се мисли не там, където е скрита зад идеологически, икономически или юридически маски, а там, където се изпълнява: в завода, в кантората, в психиатричната клиника или затвора, в училище или в полицейския участък. Ето това се нарича метафизика на властта.
Втори урок: позициите на интелектуалеца в обществото трябва да бъдат преразгледани. Традиционният интелектуалец е универсален homme de lettres. Едва в началото на XX век той се разделя с тази илюзия. След „оставката“ на традиционния интелектуалец идва тясната специализация, обхващаща науките, в това число хуманитарните. Появата на интелектуалеца „тесен специалист“, отбелязан още от Грамши като противопоставяне на традиционния, „органичния интелектуалец“, отбелязва края на универсалисткото хегелово съзнание. Според Фуко, интелектуалецът днес вече не е „вечен рапсод“, а „стратег на живота и смъртта“. Знанието, което той има, е политизирано. Старото право на манипулация с частни истини заради „единствената“ истина е поставено под съмнение: сега този, който произвежда знанието („истината“), е способен да осъществява политиката на това знание (ядреният физик, програмистът, социологът, биологът или историкът). Така всеки учен-специалист може да реализира нова политика на знанието, без да я прехвърля на институт, партия или отделни политици.
- Не ви ли се струва, че върху интерпретацията на събитията от май 1968 оказваха и продължават да оказват силно влияние възможностите, които се откриха с развитието на медийното пространство в западното общество през 80-те и 90-те години? Съвременното общество е прекалено събитийно, препълнено със „случило се“ и „очаквано“, но също така е прекалено раздробено, фрагментирано, хаотично. Изгубвайки единния център и общото идейно наследство, интелектуалците сами се разделиха на фронтове, лагери, направления, групи на влияние и „групички“. Въпросът ми е следният: не възниква ли именно в годините след май 1968 особената власт на френската авангардна философия, прочее, не е ли тя, която е допринесла за световната слава на френската култура през 80-те и 90-те?
- Въпросът ви може да се отнесе към Третия урок. Действително, в продължение на години университетската номенклатура губи културен и социален престиж. В центъра на медийния интерес не е фигурата на професора (дори „войнстващия“), а някакъв триединен образ: издател-журналист-редактор (мениджър, продуцент и пр.). Предаването на функциите приключва, появява се специализиран посредник по превръщането на културния факт в събитие, тоест, появява се фигурата на „ходатая на потреблението“ (израз на Режи Дебре). Формира се образът на философа-авангардист. В интервюта, разговори по радиото и телевизията, дискусии, изказвания и коментари, в публикации в пресата активно участват много известни интелектуалци (най-често Фуко, Бурдийо, Дерида, Бодрияр, Барт). Те се превръщат в медийни професионалисти. Портретите на духовните гуру-та едва ли не всекидневно са по страниците на популярните издания. Появява се фигурата на публичния философ, участник в дебати по телевизията, присъстващ на всички „световни събития“, създател на курсове лекции, с които обикаля света. И не само. Не бива да забравяме и за фактора интензивност на писането. Да се създават книги на един дъх, да се формират идеи и издателски позиции. Подписът на автора веднага придобива добавена стойност. Всички пишат за всичко, може да се говори всичко, и говорят – думата се обезценява в борбата за признание. Не да се пише - писането прекалено обвързва, прекалено забавя, прекалено напомня авторските усилия, вярата в знанието. По-добре да се говори или, по-точно – да се пише, сякаш се говори. И публикациите се задвижват във все по-ускорен поток. Живопис, кино, фотография, мода, археология, лингвистика и семиотика – вече няма граници. Дисциплините и жанровете вече не са затворени и охраняеми територии, смесили са се. Приветства се гениалността на дилетанта. Разгръща се велика битка за признание приживе, не бива да останеш забравен днес, необходимо е да досаждаш, да атакуваш, да се оказваш редом със събитието, по възможност да го създаваш. Развива се усещането за успех на интелектуалния пазар, разривът с университетските традиции на знанието все повече се задълбочава. С други думи – да мислиш днес, означава да участваш в медийната култура на всекидневните събития.
- Доколко е актуална днес революционността на идеите на 1968? Може ли да очакваме през ХХІ век нещо подобно – ако не повторение, то, във всеки случай, нещо застрашаващо световния ред?
- Не мисля. Има прекалено много други заплахи... Когато препрочиташ сводките от „военните“ действия на далечния май 1968, се учудваш на поразителната активност на студентската маса. Практически веднага има отговор на всяко действие на властите. Сякаш отделният етап на схватката има безкраен ресурс. И въпреки това, само част от революционната енергия е усвоена от обществото. Друго, не по-малко важно нещо, е да се преосмисли случилото се. Тази работа беше свършена от европейските интелектуалци именно от 70-те до 90-те години. Възникнаха концепции, които в края на краищата обслужваха интересите на средната класа. А тя цени не практиката на освобождението, не революционните действия, а собствените си права: правото на свобода на избора, правото на труд, правото на това, което се нарича „достоен живот“. На средната класа не й трябва освобождение. Тя не иска от нищо да се освобождава, а да изкарва пари, да консумира, да ходи на курорти, да живее комфортно, да получава удоволствие. Ето тази огромна маса хора, получили изобилие, желаещи покой и нямащи „убеждения“, ненавиждат хората на ХІХ век – революционерите, създателите на нови светове, („ситуационисти“, „троцкисти“, „анархосиндикалисти“, „маоисти“, „марксисти-ленинисти“ и пр.). Те атакуват. „Световната лява лига“ отчаяно напада позициите на средната класа, станала център на стабилизацията в западното общество. Средната класа планира бъдещето, нейната идеология потвърждава ценностите на миналото (традиции, навици, наследство), настоящето за нея не е цялото време, а посредник, темпорален център на преходите. За акционистките групировки, напротив, само настоящето притежава ценност, при това ценност за бъдещето. Да се управлява бъдещето е лесно – трябва само да се взриви настоящето. Навремето Антонио Негри, един от интелектуалните лидери на Червените бригади, публикува заедно с Майкъл Хард (ученик на Фредрик Джеймисън) книгата „Империя“ (политически бестселър с шумен успех) - опит за разиграване на картата „май 68“, за завръщане към идеологията на освобождението във връзка с новия етап от кризата на капитализма. Последва разпадът на Съветския съюз, новата ситуация в световната геополитика: вместо противостоене на две свръхдържави – САЩ и СССР – остана една, американската. Надеждата за революция от времето Х се връща заедно с идеята за империя. Империята и революцията се оказват неотделими. Антиглобалистите действат като нови революционери: нещо демонстрират, съпротивляват се на нещо, някого предизвикват, „взривяват“ ситуацията, поставят проблем, атакуват полицията и „новия капитализъм“... Но ако ги попитате, в името на какво, няма да ви кажат нищо. Те просто са уверени, че обществото, което атакуват, е толкова здраво и толкова готово да издържи всичко, че тези демонстрации не са някакви сериозни удари, а своего рода плесници. Да се разтърси леко, без да се руши нищо. Това е начин да се ободри обществото, за да се реши то да оправи нещо. Антиглобалистите станаха част от процеса на реформиране на капитализма, макар че на някого от по-„нетърпеливите“ това би се сторило поражение.
- Но вероятно има и противници на май 1968, не всички са възприели това сериозно разтърсване на устоите на държавата като всеобщо благо?
- Разбира се. Трябва да се признае, че „лявата“ мисъл в лицето на великите учители постепенно губи своето „революционно“ влияние, особено в края на 90-те. Но далеч преди това, в следреволюционното време, се сформира антидискурс за май 68, който в лицето на Дебре и преди всичко на Раймон Арон активно заяви позициите си. Бих го нарекъл контрареволюционен, макар че е неточно. Очакваната гледна точка е изказана от Дебре в един от политическите му памфлети: той вижда в революцията от май 1968 началото на американизацията на френското общество. Доводът му е съвсем прост и съвпада доста с изследователската програма на Бодрияр. Майската революция е част от световния американски експорт на „контракултура“: дългите коси, унисексът, sensitivity training, признанието на правата на хомосексуалистите, дистанционните методи на обучение, антипсихиатрията, сексуалното възпитание, легализацията на порнографията и пр. Равносметката е, че това е загуба на най-важните ценности: идеята за нация (в крайна сметка – за независимост) и идеята за пролетариата (затваряне на революционния хоризонт на френското общество). Неоконсервативните тенденции в световната политика през 70-те и 80-те постепенно изтласкаха революционността на 60-те. А онази философска критика, която още беше в час, изгуби ясен адресат, обратната връзка с обществото се наруши и така и не се възстанови – имам предвид, разбира се, вече умрялата идея за „революционността на масите“.
Разговора води Олга Андреева
Сп. Пушкин, 4 март 2009
От руски Геновева Димитрова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
