Български  |  English

Вестниците. Немислимото се случва

През 1993 г. вестникарската верига Kinght-Ridder започна разследване на незаконното разпространение на популярната рубрика на Дейв Бари, която се публикуваше от Маями Хералд и се продаваше на множество издатели. В процеса на търсенето на нелицензирани разпространители били открити много неща, включително и копирането на рубриката в alt.fan.dave_barry в usenet – един голям мейлинг лист от 2 000 души, които също я четeли пиратски, както и тийнейджър от Средния запад, който сам копирал някои от текстовете, защото толкова много обичал работата на Бари, че искал всеки да има достъп до нея.

Един от хората, с които общувах тогава по интернет, беше Горди Томпсън, който отговаряше за интернет услугите в Ню Йорк Таймс. Помня, че Томпсън каза нещо от рода на „Ако едно 14-годишно хлапе може да съсипе бизнеса ти в свободното си време и то не защото те мрази, а защото те обича, тогава имаш проблем.‛ Напоследък доста размишлявам върху този разговор.

Проблемът, пред който е изправена пресата, не е, че идването на интернет не бе забелязано. Всъщност, вестникарите не просто разпознаха опасността доста преди тя да стане сериозна, но и отрано сметнаха за нужно да изготвят план за справяне с нея. През първата половина на 90-те те подготвиха не един, а няколко такива плана. Един от тях беше да си партнират с компании като America Online, бързо разрастваща се абонаментна услуга. Друг план пък трябваше да създава култура у потребителите - да не нарушават закона за авторското право. Бяха предложени нови системи на заплащане - като например микроплащанията. Другият начин бе да се издържат единствено от реклами. Един пък съвсем различен план трябваше да убеди компаниите за производство на техника да ограничат споделянето на информация през хардуера и софтуера или пък да се започне партньорство с фирмите, които управляват мрежите за данни. Тогава бе обмислен и по-радикален вариант за справяне със ситуацията – директно да се съдят нарушителите на закона за авторското право, като така те служат за назидание.

Докато се предлагаха тези идеи, започна разгорещен дебат за това какви биха били предимствата на всеки един развой на действията. Дали DRM1 или услугите с ограничен достъп биха работили по-добре? Във всички тези дебати обаче, един конкретен сценарий бе масово смятан за немислим. Очевидно защо.

Немислимият сценарий представляваше следната картинка: Възможностите за споделяне на информация няма да намалеят, а по-скоро ще нараснат. Ограниченият достъп ще се окаже непопулярен.

Дигитализацията на рекламата ще намали нейната неефективност - а следователно и печалбите на пресата. Неодобрението на микроплащанията ще пречи на широкото потребление. Хората ще се противят на това някой да ги учи как да действат против желанията си. Старите навици на рекламодателите и читателите няма да могат да се прехвърлят онлайн. Дори строгото съдебно преследване няма да е достатъчно, за да ограничи постоянното и масово престъпване на закона. Продаващите хардуер и софтуер няма да считат притежателите на авторско право за свои съюзници, нито пък ще гледат на клиентите си като на врагове. Хората се вбесяват, когато искаш да ги съдиш, защото толкова много харесват нещо, че искат да го споделят с други.

Революциите създават едно интересно преобръщане на вижданията. При обикновени обстоятелства онези, които описват единствено света около себе си, са считани за прагматици, докато на онези, които измислят идеи за прекрасно ново бъдеще, се гледа като на радикали. Обстоятелствата през последните две десетилетия обаче не бяха обикновени. Във вестниците прагматиците бяха онези, които просто наблюдаваха и забелязваха, че светът все повече се приближава до немислимия сценарий. Към тях се отнасяха като към умопобъркани. Междувременно пък тези, които си фантазираха популярни услуги с ограничен достъп и ентусиазирано въвеждане на микроплащания - едни неотговарящи на действителността визии - бяха считани не за шарлатани, а за спасители.

Когато на действителността се лепне етикетът „немислима‛, тази действителност причинява някакво заболяване у индустрията. Лидерите започват да разчитат повече на вяра. Служителите пък, дръзнали да кажат, че това, което изглежда, че се случва, действително се случва, биват хвърляни в отделите за иновация, където могат да изпаднат в масово забвение. Това отхвърляне на реалистите в полза на фантазьорите се отразява в различните времена по различен начин на различните индустрии. Една от последиците за вестниците е, че едни от най-заклетите им поддръжници дори в момента нямат възможността да планират какво ще правят в свят, в който индустрията, която те познават, съвсем явно замира.

Интересното в различните планове от 90-те е, че по своята същност всички те представляваха един и същ план: „Ето как ще запазим старите форми на организация в свят на идеални евтини копия!‛ Широко разпространеното мнение, върху което се мислеха всевъзможните последствия (освен немислимото), бе всъщност, че начинът на организация на вестниците като универсално средство за публикуване на новини и възгледи си е общо взето добър и просто се нуждае от цифрово обновление. В резултат на това разговорът се изроди.

Хората, отдадени на каузата да спасят вестниците, настояват да разберат „какво ще замести стария модел, ако е съсипан?‛ Отговорът на този въпрос е: Нищо. Нищо няма да може да го замести. Няма някакъв общ модел за пресата, който да замести онзи, току-що разбит от интернет.

С унищожаването на старата икономика, усъвършенстваните за индустриално производство организационни форми трябва да бъдат заменени със структури, които да са оптимизирани за цифрови данни. Да говорим за издателска индустрия, е все по-безсмислено, тъй като главният проблем, с който се справя издаването, а именно невероятните трудности, сложност и разходи, свързани с огласяването на нещо, вече не е проблем.

Научната трактовка на Елизабет Айзенщайн за изобретението на Гутенберг „Печатната преса като фактор за промяната"2 започва с разказ за проучването й на ранната история на печатарската преса. Тя открива множество описания на живота в началото на XV в., епохата точно преди появата на подвижния набор. Грамотността е ограничена, а Католическата църква е основната политическа сила в цяла Европа; богослужебните текстове са на латински, а най-разпространената книга е Библията. Тя успява и да намери безконечни описания на живота в края на XVI в., след като изобретението на Гутенберг започнало да се разпространява. Грамотността се покачвала, както и броят на книгите, написани на съвременни езици, Коперник вече бил издал епохалния си астрономически труд, а Мартин Лутер използвал печатната преса, за да преобрази лика на Църквата, и така разклащал както религиозната, така и политическата стабилност.

Айзенщайн обаче се съсредоточава върху това, как много историци пренебрегват прехода от една епоха към друга. Да се опише светът преди или след разпространението на печатарската преса, е лесно. Но какво се случва в действителност през 1500 г.? Трудният въпрос, който задава книгата на Айзенщайн, е: „Как сме преминали от света преди печатарската преса към света след нея? Каква всъщност е била самата революция?

Както се оказва, била е неспокойна. Библията била преведена на местните езици. Дали това е един дар за образованието или деяние на Дявола? Появили се еротични романи, будещи същите въпроси. Масово се разпространявали копия от текстове на Аристотел и Гален. Докато се разпространявали нововъведенията, старите институции изглеждали изтощени, а новите – неблагонадеждни. В резултат на това хората почти буквално не знаели какво да си мислят.

По време на болезнения преход към печата става ясно, че някои отдавна проведени експерименти са всъщност повратни точки в развитието на човечеството. Алдо Мануцио, венецианският печатар и издател, изобретил по-малкия, in octavo формат, както и курсивния набор. Всъщност, макар това да намалиш размера на книгите, да изглеждало като незначителна промяна, гледайки назад, то представлявало значима иновация за демократизирането на книгопечатането. Книгите поевтинели, станали по-лесни за пренасяне, а съответно и по-желани, пазарът за всички издатели се разширил, грамотността придобивала все по-голямо значение.

Ето това са истинските революции. Старият материал се чупи по-бързо, отколкото новият може да го замени. Значимостта на всеки един експеримент не се разпознава през времето, когато е направен, големите промени се провалят, а малките се разпространяват. Дори самите новатори не могат да предскажат какво ще се случи. Съгласието на всички страни, че основните институции трябва да се предпазят, става безсмислено заради самите хора, които се съгласяват. (И Лутер, и Църквата години наред настоявали, че каквото и да се случи, никога няма да има схизма.) Веднъж нарушени, старите социални договорености не могат нито да се поправят, нито да се заменят с други, защото, за да се утвърди, на всяка подобна договореност са нужни десетилетия.

Така е и днес. Поиска ли някой да разбере с какво ще бъдат заменени вестниците, той в действителност иска да му кажат, че не преживяваме революция. Тези хора искат да им се казва, че системата от миналото няма да рухне, преди да я замени нова система. Те искат да им се казва, че старите социални договорености не са застрашени, че основните институции ще бъдат пощадени, че новите начини за разпространение на информация по-скоро ще подобрят предишните практики, отколкото да ги заличат. Те искат да бъдат излъгани.

Намират се все по-малко и по-малко хора, които да могат да изрекат убедително тази лъжа.

Ако искате да узнаете защо вестниците са в такава беда, най-очевидната причина е, че за да се настроят и използват печатарските преси, са нужни безбожно много пари. Тази икономическа подробност, която си е съвсем в реда на нещата още от времето на Гутенберг, ограничава конкуренцията, като в същото време създава благоприятни възможности за собственика на пресата - две прекрасни последствия, които се подхранват едно друго. В един въображаем град, например, в който има два еднакво успешни вестника, единият вестник впоследствие ще си създаде малко предимство пред другия - било то някаква „гореща‛ новина или пък важно интервю, при което, макар и слабо, и рекламодатели, и читатели ще го предпочетат. На този вестник ще му бъде по-лесно да грабне поредния долар от реклами при по-ниски разходи в сравнение с неговия конкурент. Това ще породи господството му, което пък от своя страна ще засили предпочитанията към него още повече и това ще се повтаря до безкрай. Крайният резултат е или географско, или демографско разделение на вестниците, или пък монопол на един вестник над местните читатели.

Дълго време, между впрочем много по-дълго, отколкото някой някога се е задържал във вестникарския бизнес, печатната журналистика е тясно свързана с тези икономически подробности. Разходите за печат създават среда, в която супермаркетите Уол-Март желаят да субсидират кореспондентския пункт в Багдад. Това не се дължи на някаква неразривна връзка между рекламирането и отразяването на събития, нито пък на някакво желание от страна на Уол-Март да пръска бюджета си за международни кореспонденти. Това е просто случайност. Рекламодателите нямат особено голям избор да оползотворяват парите си, освен по този начин, тъй като не разполагат с други възможности да покажат рекламите си.

Трудностите и разходите, вървящи ръка за ръка с печатарството, принуждават всички онези, които са се занимавали с това, да прибягват до сходни модели на организация. Именно това сходство ни кара да смятаме вестниците Дейли Рейсинг форм и Осерваторе романо за част от един и същ бизнес. Това, че взаимосвързаността на рекламодатели, издатели и журналисти се е утвърдила от културната практика през последното столетие, прави тази връзка още по-случайна.

Резултатите от високите разходи за печатане, а именно слабата конкуренция, бяха разбити на пух и прах от интернет, където всеки плаща за инфраструктурата, а след това се ползва от благата. И когато супермаркетите Уол-Март или хлапето, което си продава колелото, вече могат да ползват тази инфраструктура, за да се откъснат от старата си връзка с издателите, те не се поколебават да го сторят. Така или иначе, никога не са искали да подпомагат кореспондентския пункт в Багдад.

Ала печатните медии вършат повечето тежка журналистическа работа, като се почне от представяне на някаква важна новина от всякакви ъгли, та се стигне до по-скучните задачи, като например отразяването на заседанията на Градския съвет. От това отразяване полза извличат дори и онези, които не четат вестници, защото до работата на „печатните‛ журналисти опират всички - от политици и главни прокурори до радио водещи и блогъри. Вестникарите често отбелязват, че от вестниците печели цялото общество. Това е така, но не решава проблема. Пресата никога не се е основавала на бизнес модела „Ще ви липсваме, ако ни няма!‛ Така че, кой ще отразява всичките тези новини, ако една огромна част от сегашните вестникари загубят работата си?

Нямам представа. Всъщност, никой няма представа. В момента всички заедно преживяваме 1500 г., когато е по-лесно да се разбере какво е рухнало, отколкото какво ново ще дойде. Тази есен интернет навършва 40 години. Използването на световната мрежа като нормална част от ежедневието на развитите страни започва повече от 20 години след появата на интернет. Ние тъкмо стигнахме дотук. Дори самите новатори не знаят какво ще стане.

Представете си, че през 1996 г. бяхте помолили някой разбиращ от интернет човечец да ви разясни за потенциала на крейгслистите3, които тогава са още само на година и все още не са особено популярни. Почти сигурно е, че в отговор щяхте да получите единствено някакви общи заключения: „Мейлинг листите може да са доста мощни инструменти‛, „Обществените последици са тясно свързани с цифровите мрежи‛ и всякакви такива щуротии. Но онова, което никой нямаше да ви каже, нямаше да може да ви каже, щеше да е всъщност точно това, което се случи: не самата идея за крейгслисти, не бизнес моделът или пък дори самият софтуер, който го задвижва, а самите крейгслисти станаха съществен елемент на инфраструктурата. Те се разпространиха из стотици градове и станаха част от съзнанието на хората, показвайки им какво е възможно. Чак след време се оказва, че дадени експерименти са били повратни точки за развитието на човечеството.

Когато акцентът на крейгслистите постепенно се измести от онова, което е „интересно, макар и маловажно‛, към онова, което е „основополагащо и преобразяващо‛, изникна един единствен отговор на въпроса „Ако старият модел се е сринал, какво ще го замести?‛ Отговорът е, че нищо няма да проработи, ала има вероятност всичко да проработи. Сега му е времето да се правят експерименти, много експерименти, като първоначално всеки от тях ще изглежда точно толкова незначителен, колкото изглеждаха крейгслистите, Уикипедия и книгите in octavio.

На обществото не му трябват вестници. Трябва му журналистика. В продължение на век незаменимите условия за подсилване на журналистиката и подсилване на вестниците така са се слели, че са станали неразчленими. Това е една прекрасна случайност, но когато спре да бъде случайност, както се случва в момента пред очите ни, ще се нуждаем от много други начини за подсилване на журналистиката, вместо на вестниците.

Когато преместим вниманието си от „спасението на вестниците‛ на по-важното - да „спасим обществото‛, тогава наложително е да се откажем от „запазването на сегашните институции‛ и да приемем „всичко, което работи.‛ А това, което работи в наши дни, не е онова, което е работело преди.

Не знаем кой ще е Алдо Мануцио на нашата епоха. Може и да е някой 19-годишен хлапак, за който малко от нас са чували и който работи върху нещо, което няма да ни се струва значимо, докато не измине цяло десетилетие. Всеки експеримент, целящ да създаде нови модели на журналистика, все пак ще бъде по-добрата опция в сравнение с бягството от действителността, особено през година, когато за много вестници немислимото бъдеще е вече минало.

През следващите няколко десетилетия журналистиката ще се състои от застъпващи се специални случаи. Много от новите модели ще разчитат на любители за журналистическите разследвания и за подготвянето на статиите. Голяма част от тези модели, вместо на приходи, ще разчитат на спонсорство и парични дарения. Много от моделите ще разчитат на запалени 14-годишни тийнейджъри, които да разпространяват създадените материали. Много от тези модели ще се провалят. Онова, което в момента губим с фалирането на вестниците, няма да бъде заместено само от един експеримент, а по-скоро, с течение на времето, журналистиката може да ни даде цялата съвкупност от успешни експерименти, от която се нуждаем.

13 март 2009

От блога на автора, http://www.shirky.com/weblog/

Превод от английски Росен Асенов


1. Digital rights management (DRM) е общо понятие, отнасящо се до технологиите за контрол на достъпа, използвани от издатели и притежатели на авторски права за ограничаване на неразрешеното използване на защитени произведения в цифров вид. (Уикипедия)

2. The Printing Press as an Agent of Change by Elizabeth L. Eisenstein

3 Сайт за малки обяви срещу приемливо заплащане. Включва и дискусионни форуми (Бел. ред.)
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”