Писма до министър-председателя
Бюджетите отлитат, изкуството остава...
След като канадското правителство гласува 180 000 милиона долара за културата в бюджета за 2008 година и след сякаш преднамерено вялото честване на 50-годишнината от създаването на Канадския съвет за изкуствата (по време на което Премиерът, според слуховете, откровено се прозявал), Ян Мартел, носител на наградата Букър за книгата си ‛Животът на Пи‛1, реши да започне нещо като образователна кампания. Като уточни, че 180 000 милиона долара се равняват на 5 долара и 50 цента годишно на глава канадски данъкоплатец (което, както посочи той, е по-малко, отколкото хората обикновено харчат за кафе и още по-малко за паркинг), Мартел обеща, че докато Стивън Харпър е премиер, той ще му изпраща всеки две седмици по една книга с обяснително писмо, за да му подсказва четива, внушаващи размисъл и изискващи вглъбяване. Защото, смята писателят, да се принизи културата и изкуството до някакво банално развлечение, това означава да се върви към един тип утилитарно обучение, което създава не мислещи хора, а индивиди, удобни главно за пазара на труда, ‛пост-исторически, пост-културни и про-роботски духове, което означава да отглеждаме празни души, програмирани за един конформизъм от най-долна проба на нетолерантност и тоталитаризъм, предопределени да обслужват големите феодали на печалбата‛.
И ето, вече близо две години Мартел методично изпраща книги, развеждайки госта си из световната литература, давайки почти нежни напътствия с много алегории и сарказъм, с глазура на ‛политическата коректност‛ и добродушната ирония на просветения. Вече са изпратени 50 книги, между които‛ Бхагават-гита‛, ‛Към фара‛ на Вирджиния Улф, ‛Животинската ферма‛ на Джордж Оруел, ‛В очакване на Годо‛ на Бекет, ‛Кройцерова соната ‛ на Толстой, ‛Метаморфоза‛ на Кафка, ‛Старецът и морето‛ на Хемингуей, ‛Да убиеш присмехулник‛ на Ли Харпър и т.н. Досега е получен един единствен отговор от секретариата на премиера, потвърждаващ получаването на първата книга - ‛Смъртта на Иван Илич‛ от Толстой.
Напоследък има предложения, заедно с художествената литература, на премиера да се пращат и трудове по икономически науки (Харпър е завършил икономика, което винаги се подчертава, но, както казва политическият наблюдател Пол Уелс по този повод: ‛Това, че съм завършил курсове по френска литература, не ме прави Флобер‛), тъй като през декември 2008 премиерът и министърът на финансите отговорно заявиха, че не само че няма да има дефицит през 2009 година, ами ще има излишък; и че никаква рецесия не се задава. Но само след три седмици, с искрена почуда в очите, същите лица обявиха, че не само ще има криза, ами дефицитът се очертава да е около 90 милиарда, най-големият в историята на страната. Но за да остане на власт, Харпър представи бюджет, който всички окачествиха като „направо социалистически‛. И изведнъж дори за културата потекоха пари (60 милиона за програми по инфраструктурата на дейности, свързани с културното наследство; 28.6 милиона за Canada News Media; 100 милиона за фестивали и дейностите, подпомагащи туризма, 25 милиона за новата Награда за постижения в изкуството и за творчество и т.н.)
Тази преориентация обаче не е в резултат на книгите, изпращани от Жан Мартел. През последните три години консерваторите бяха избирани на два пъти, но и двата пъти канадците гласуваха само за правителство на малцинството, защото, от една страна, либералите имаха слаб лидер с прекалено зелена програма, а от друга, гражданите не харесваха крайно десните възгледи на Харпър, но пък той минаваше за човек, който уж знае какво прави с икономиката. И когато този мит се пукна, остана единствено волята за власт, която от идеолог на десницата, тип Джордж У. Буш, го хвърли в другата крайност, поне що се отнася до финансовата сфера и ‛стимулите‛. Либералите пък, начело с новия шеф на партията Майкъл Игнатиев (правнук на известния ни граф Игнатиев), нямаше как да не приемат бюджета, който все едно те бяха писали, а и така се избегнаха нови избори, третите за последните две години. Така че сега г-н Харпър е атакуван и от свои (че е предал консерватизма), и от чужди (че сметките му не ги бива)... И може би е настъпил моментът да се обърне към утехата и мъдростта на литературата, при все че, убедена съм, предпочитанията му към каубойската шапка, говеждия стек и забраната на абортите ще останат близки до сърцето му...
Какви ли още политически превъплъщения ще преживее премиерът, е невъзможно да се предвиди при толкова вихрена динамика и при цялата тази литература, която му се праща - дали ще вземе да позабрави егото, както призовава ‛Бхагават-гита‛, или ще прибегне към методите Лудовико от ‛Портокал с часовников механизъм‛; или, като практичен човек, ще прочете ‛По-малкото зло‛ на Майкъл Игнатиев - не само защото му е опонент, харвардски професор, автор на множество книги и въобще потомствен аристократ, а и защото един известен журналист вече го предупреди: ‛Няма да ви е лесно с Игнатиев, г-н Харпър, той може и да е харвардски професор, но не е глупав‛.
Така или иначе, по време на чума, криза или петгодишен план, утехата и просветлението на литературата са необходими както слънцето и въздухът и, както се казва, бюджетите отлитат, изкуството остава.
Предлагаме със съкращения подбор от няколко писма, изпратени до министър-председателя на Канада Стивън Харпър, може пък и той да ги прочете някой ден.
Мария Груева
Книга 5: Бхагават-гита
11 юни 2007
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
тази книга на индуиската мъдрост
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Може би ще ви учуди изборът на посоката, която ви предлагам този път, с петата книга - свещен индуистки текст. Хиляди страници свещени индуистки писания циркулират днес. Може би сте чували за Веда, най-вече Ригведа или за Упанишадите, или за двете големи санскритски епопеи Махабхарата и Рамаяна. Те представляват съвкупност от размисли върху живота на една древна и все още просперираща цивилизация, чиято люлка е долината на реката Инд. Всичко това е направо главозамайващо. Ако имате чувството, че нищо не знаете, и сте обхванат от страх и невежество, не се притеснявайте; всички сме така. Убеден съм, че и набожните индуси често имат същите усещания. Чувството за страх и незнание е всъщност добро начало, защото тъкмо това е усещането на Арджуна в началото на Бхагават-гита, книгата, която държите в ръцете си, най-четеният индуистки свещен текст. Това, от което Арджуна се нуждае, от което аз се нуждая, от което вие се нуждаете, е един урок по дхарма, по добро поведение, според вселенския закон.
Арджуна е в навечерието на голяма битка и осъзнава, че има врагове и приятели и от двете страни на бойното поле. И знае, че много от тях ще загинат. И тогава загубва кураж. Възможно е тази битка да e исторически факт, но истинската битка е битката с живота; и всеки от нас е един Арджуна, изправен пред собствения си живот, с всичките му ужасяващи предизвикателства.
Възможно е да срещнете в тази книга идеи, които ще ви подразнят. Според западните критерии, в индуизма има твърде много фатализъм, който дразни някои хора. Ние живеем в едно крайно индивидуалистично общество и много се напъваме да изявим егото си. Ако се вслушаме в един от основните уроци на Гита – да действаме безпристрастно - може би бихме изразили себе си по по-спокоен начин и бихме осъзнали, че егото, в общия порядък на нещата, е една много крехка и преходна работа. Четете Бхагават-гита в моменти на тишина и отвореност на сърцето и тя ще ви промени. Това е величествен, възвишен и въодушевяващ текст. Като Арджуна, и вие ще станете по-мъдър и ведър от диалога с Кришна, готов за действие, но облечен в един вътрешен мир и чувството на нежна доброта.
Ом шанти, както казват в Индия.
Искрено ваш,
Ян Мартел
*
Книга 7: Кандид, Волтер
9 юли 2007
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
тази умна книга за злото
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Вие безспорно познавате теорията за шестте степени на отделяне или идеята, според която всеки от нас на тази планета е свързан с всички останали чрез една верига от пет души. По някакъв начин ние с вас сме свързани с тази седма книга, която ви изпращам, Кандид на Волтер. Обяснявам. В глава 23 има една кратка сцена, в която Кандид, който току-що е пристига в Портсмут, Англия, е свидетел на екзекуцията на английски адмирал. „Защо убиват този адмирал?‛, пита Кандид.
Този инцидент не е измислен от Волтер. Наистина е имало един адмирал, който е бил екзекутиран, защото „не е направил максималното‛ (максимален брой убити французи) по време на една морска битка с френската флотилия близо до остров Минорка. Той се наричал Джон Бинг. Разпознавате ли това има? Да, точно така, това е Лорд Бинг дьо Вими, онзи от аферата ‛Кинг-Бинг‛2, генерал-губернатор на Канада от 1921 до 1926 година; той е и пряк потомък на нещастния адмирал Бинг. Аз съм сигурен, че вие често обсъждате държавни дела с настоящия приемник на Лорд Бинг, Нейно превъзходителство Мадам Микаел-Жан. Ето и шестата степен на отделеност: директен наследник и на двамата Бинг е Джеймс Бинг, британският ми издател и мой добър приятел. Та ето ви ги шестте степени: аз – Волтер – Бинг - Бинг-Бинг – Жан - Вие.
В същата тази 23 глава на Кандид, точно преди параграфа с екзекуцията на адмирал Бинг, Волтер произнася прочутата фраза, принизяваща Канада до ‛тези няколко акра сняг‛. Не е ли странно? Волтер говори за Канада и веднага след това разказва история за човек, когото ние и двамата знаем. Г-н Харпър, нишката, която ни свързва, не би могла да бъде по-съдбовна.
Последна шега. Мога и това да кажа за Кандид; не един, а два пъти видях хора да четат книга, която взех за Кандид, и което ме накара да възкликна колко чудесен е този роман, като се надявах да провокирам една приятна размяна на мнения за ужасните и смешни перипетии на горкия Кандид, но и двата пъти бях поправен от читателките, че е-то (Candide) всъщност е а и че тя чете не брилянтната сатира на Волтер, а по-точно книга върху ‛кандида‛ (Candida - неприятна, често срещана и много изнервяща вагинална инфекция).
Но да се върнем към фактите. Кандид е публикуван през 1759 г. и е кратка, привлекателна и смешна приказка, която се занимава с много сериозен проблем; злото и страданията, които то предизвиква. В Кандид Волтер атакува онова, което той счита за опростенчески оптимизъм на своето време, описан от философа Готфрид Лайбниц, който твърди, че светът е ‛най-добрият възможен свят‛ (може би си спомняте тази фраза в ироничната песен на Крис Кристофърсен?). Идеята зад това заключение е, че след като Бог е всемогъщ и добър, светът не би могъл да бъде нищо друго, освен най-добрият свят, който може да съществува, в съвършена хармония с всичките си съставни части. И злото има за роля да увеличава доброто, защото чрез избора, който ни е предоставен (да се насочим към доброто или към злото ние, слабите човеци), се усъвършенстваме и ставаме добри.
Волтер пише Кандид до голяма степен като реакция на едно злощастно събитие. На първи ноември 1755 г. катастрофално земетресение помита Лисабон. Моментално по-голямата част от църквите се срутват, убивайки хилядите хора, които се намирали там. Други обществени сгради също са напълно разрушени, както и повече от 12 000 жилища. След земетресението градът е ударен от цунами, после пожар предизвиква нови големи разрушения. Загиват повече от 60 00 души, а материалните щети в една епоха, която не познава разрушенията на модерните бомби, са безпрецедентни.
Земетресението в Лисабон за времето си имало същия разрушителен ефект върху хората, какъвто Холокостът има в нашата епоха. Но докато нацистките варварства ни накараха по-скоро да се замислим за природата на човешката природа, земетресението в Лисабон накарало хората да се замислят за природата на Бог. Как Бог е одобрил подобна жестокост - да помете един толкова набожен град, верен на Евангелието - и на всичкото отгоре на Задушница?
Междувременно, докато Бог дойде да ни обясни в детайли плана си, злото се вихри. Волтер бил скандализиран от земетресението в Лисабон. За него било ясно, че не съществуват нито Провидение, нито Бог. Да бъдеш вечен оптимист пред лицето на злото и страданието било не само хула над жертвите, но недопустима морална и интелектуална позиция. И той се заема да го докаже в историята с Кандид, този наивен млад човек от Тъндер-ден Тронк, Вестфалия, чийто девиз би могъл да бъде: ‛Всичко е за добро‛- така оптимистичен е той в началото на романа. Чакайте да видите какви ужаси ще му се стоварят на главата. И след всичко, което той преживява, след всичко, което изстрадва, романът завършва с един простичък повик към мирен, спокоен и колективен труд: ‛трябва да обработваме градината си‛, il faut cultiver notre jardin.
Този повик си остава и до днес единственият възможен отговор на онова, което ние практически можем да сторим, изправени през злото: да изживеем времето си простичко, плодотворно, творчески и заедно с другите.
Искрено ваш,
Ян Мартел
*
Книга 14: Малкият принц, Антоан дьо Сент-Екзюпери
15 октомври 2007
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
тази книга на френски3
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Вие говорите френски. Направихте големи и плодоносни усилия, за да научите и проговорите този език, откакто сте премиер. Надявахте се по този начин да опитомите хората на Квебек.
Последния път доста ви говорих за английския език, така че този път ви изпращам една книга на френски - Малкият принц от френския писател Антоан дьо Сент-Екзюпери. Може би сте я чели по време на обучението си по френски, но книгата със сигурност ще ви бъде полезна не само за да усъвършенствате езика, но и да ви помогне по отношение на Квебек, защото Малкият принц е също и историята на едно опитомяване, в случая на лисица.
Тази лисица подарява на Малкия принц един много важен урок, но няма да ви го кажа. Оставям ви да го откриете.
Езикът е прост, сцените ясно се разбират, очевидната поука е прелестна. Всъщност, това е християнска притча.
Но ние от Кбевек сме по-скоро като цветето на Малкия принц – гордост и бодли.
Искрено ваш,
Ян Мартел
*
Книга 22: Размисли, Марк Аврелий
4 февруари 2008
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
от колега държавен глава
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Точно като вас, Марк Аврелий е бил шеф на правителството. През 161 г. след Христа той става римски император, последният от петте ‛добри императори‛ – Нерва, Траян, Адриан, Антоний Пий (Благочестивия), Марк Аврелий - които царували в продължение на 84 години на мир и благоденствие, тоест от 96 до 180 след Христа, ерата на апогея на Римската империя.
При цялата си мощ и сила, урокът, който Римската империя ни дава, е: как всичко е изчезнало. Римляните са контролирали огромни и далечни области в продължение на векове, но сега империята им напълно е изчезнала. Един римлянин в днешно време е просто някой, който живее в Рим, град, красив с множеството си руини. Това е била съдбата на всичките империи: римска, отоманска, британска, съветска, изброявам само някои европейски. Коя ще е следващата империя, която ще изчезне, следващата, която ще се роди? Интересното в книгата на Марк Аврелий е колкото в самото й съдържание, толкова и в опознаването на онзи, който я е писал. Историята на Европа, свикнала да вижда как един монарх наследява предишния на трона единствено по силата на директната кръвна връзка, не е предоставяла никаква роля на таланта и компетентността.
И оттам тази безкрайна верига от посредствени личности – даже съм доста сдържан – които са ръководели и зле управлявали европейските нации. Но не така идва на власт Марк Аврелий. Император Антоний не е негов биологичен баща. И Марк Аврелий не е посочен чрез гласуване. Той по-скоро е избран. Римските императори предавали властта си на своите синове, но връзките, които ги свързвали, рядко са били биологични. Те посочвали наследника според една авторитарна, но гъвкава система - осиновяването.
Марк Аврелий, тоест, е бил един талантлив човек, избран да бъде император. С други думи – политик. И - като вас - е бил много зает; голяма част от времето му минавала да се бие с варварските орди по границата на империята. Но в същото време бил човек на размисъла - с увлечения по философията - и записвал мислите си. Бил е стоик и някои от размишленията му са твърде мрачни: ‛Скоро ще забравиш света и светът скоро ще те забрави‛ е едно от характерните му изявления. Голяма част от мислите му са посветени на ефимерността на тялото, на империите, на славата, на почти всичко.
Това е спасително и оздравяващо. В много отношения това е книга тъкмо за вас. Практическа книга за размишление, за това как да бъдем, как да действуваме, написана от един цар-философ.
Искрено ваш,
Ян Мартел
*
Kнига 37: Едно скромно предложение, Джонатан Суифт
1 септември 2008
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
нещо като книга с рецепти
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Значи още повече съкращения в бюджета за изкуствата! Около 45 милиона долара общо! Това ще се почувства доста силно, ще причини болка, ще убие. Със сигурност ще има по-малко изкуство; но какво повече ще има, според вас? Какво ще получим за 45 милиона, което да има по-голяма стойност от изразяването чрез културата на един народ, от усещането и разбирането, което един народ има за себе си?
Този случай налага една особена книга. Начинът, по който управляваме, хората, които избираме, и законите, които гласуваме, се отразяват в изкуството. Политиката също така е и култура. Едно скромно предложение на Джонатан Суифт (1667-1745) е добър пример за художествено размишление върху културата. Това е един великолепен сатиричен текст с яростен хумор и лаконичност. Всичко на всичко осем страници, най-краткото произведение, което съм ви пращал досега.
Ключовият параграф, в който Суифт разяснява скромното си предложение как да се разреши проблемът с бедността в Ирландия, е следният:
‛Един много добре осведомен американец, с когото се запознах в Лондон, ме увери, че здраво и добре хранено дете на възраст около една година представлява превъзходно ястие, питателно и здравословно, независимо дали е печено на шиш, във фурна или задушено. И имам всички основания да смятам, че ще бъде чудесно като фрикасе или дори яхния.‛
Въпросът е прост и конкретен: г-н Харпър, яхния ли готвите?
Искрено ваш,
Ян Мартел
*
Книга 40: Портокал с часовников механизъм, Антъни Бърджес
13 октомври 2008
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
Ами сега какво ще става, а?
от канадския писател Ян Мартел
с най-добри пожелания.
Представям ви Алекс. Той е кошмарът едновременно и на гражданите, и на правителството. На първите - защото се страхуват от него, на вторите - защото не знаят какво да правят с него. Алекс, разбирате ли, е а-лекс (а-lex) – а, отрицателен префикс, и лекс (lex), закон на латински; тоест, той е извън закона. Той и приятелите му нападат хората, обират магазини, нахлуват по домовете и упражняват навсякъде и срещу всеки ужасно насилие; и редовно се отдават на колективни изнасилвания. А е само на 15 години...
Когато Алекс е задържан след поредната криза на дивашка разрушителност, властите пробват нов метод. Те опитват психологическото кондициониране. Ако едно куче може да бъде привикнато да отделя слюнка при удара на звънец, защо да не е възможно и един подрастващ да отхвърли насилието? Алекс е подложен на метода Лудовико, при който му се бият инжекции, предизвикващи силно гадене, докато му се показват филми с изключително насилие. Така той придобива условния рефлекс да му се повдига буквално, когато е изправен пред насилие. За нещастие, това го приучава да му прилошава и от класическата музика, тъй като тя озвучава някои от филмите на насилие. Това изключително натъжава нашия Алекс, понеже, въпреки бруталните си наклонности, той е влюбен в музиката (това ни изглежда познато от историята, нали?). Но това е само детайл, смята Министерството на вътрешните работи. Главният ни проблем е разрешен. Сега нашето момче, щом види бруталност - или само мисъл за насилие да го докосне - страхотно му прилошава, хваща се за стомаха и започва да му се гади. Че така става и когато слуша Бетовен, толкова по-зле. Това са само странични щети.
Но ако доброто е наложено не чрез свободен избор, а е изградено като механизъм на самозащита, дали това добро е морално валидно? Дали онзи, който избира злото, може по някакъв начин да бъде по-добър от този, комуто доброто е наложено? - пита проповедникът на затвора в един момент. Отговорът на Бърджес е недвусмислен, той избира да бъде освободен от доброто. И причината, поради която този отговор е добрият, се крие в ключовите думи на романа, произнесени от Алекс сякаш случайно, в средата на една дълга фраза,
‛Питах се още за цялата тази работа и се чудех дали не трябва да откажа да бъда завързан към този стол и дали да не започна една истинска сцена на дратся4 срещу всички тях, защото в края на краищата аз имах права, когато един человек дойде да ме види.‛
Имах права и наистина Алекс има права, ние всички имаме. Ако тези права не се признават, основното е загубено. ‛Когато един човек не може повече да избира, той престава да бъде човек.‛
Група интелектуалци, които са против правителството, решават да използват Алекс. Те го затварят в една стая и в съседната пускат много силно класическа музика. Алекс използва единствения изход, който му остава, отворения прозорец. Стаята се намира в многоетажна сграда и Алекс се хвърля към тротоара – директно сред гражданите, демонстриращи негодуванието си от промиването на мозъци, на което е бил подложен. Страната отива към избори и правителството се страхува за шансовете си. В болницата, където се оправя от контузиите си, кондиционирането, на което е бил подложен, бързо изчезва и той е много щастлив. В последната сцена от предпоследната глава на романа ние го виждаме, изтегнат на дивана, да слуша с удвоено удоволствие Деветата симфония на Бетовен.‛Бях напълно оздравял‛, казва той.
Канадците ще гласуват утре. Предлагам ви Портокал с часовников механизъм заради конкретен повод. В романа има един елемент, който е и притесняващ, и познат. Правителството там, където живее Алекс, е демократично избрано и при все това то прибягва до политика и методи, които подкопават основите на демокрацията. От осем години наблюдаваме подобна политика в САЩ, страна, която е тикана към морално фиаско от настоящия си президент. Вие претендирате, че имате отговор на въпроса какво да се прави с Алекс.5 Експертите не споделят мнението ви. И съдът, и гражданите, със сигурност тези на Квебек, също се противопоставят, но вие смятате, че знаете по-добре от всички.
Сигурен ли сте, г-н Харпър, че не ни подготвяте нови методи Лудовико?
Искрено ваш,
Ян Мартел
P.S. Гледали ли стe класическата адаптация на Кубрик? Това е един от редките случаи, когато филмът е толкова добър, колкото и книгата. Ще се опитам да намеря DVD с филма и като го открия, ще Ви го изпратя.
*
Книга 41: Гилгамеш, в превод на английски от Стивън Мичъл
27 октомври 2008
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
най-старата история в света, за да отпразнуваме втория Ви мандат,
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Поздравления за изборната ви победа. Сигурно сте доволен, че малцинството ви се увеличава. Така че сега спокойно можем да продължим с книгите. Защо да не се върнем там, откъдето вероятно е започнал дебатът върху литературата, към бреговете на Ефрат?
Гилгамеш е преди Омир и Библията. Това е изворът, откъдето са дошли тези по-късни текстове, което обяснява защо толкова елементи от епопеята ще ви се сторят познати. Преди Потопа е имало Големият Потоп в Гилгамеш, преди Ноевия ковчег е имало кораб, който Утнапищим построява и напълва с животни. В Гилгамеш има Одисеи преди Одисеята и има един човек, който постига безсмъртие преди Исус от Назарет. Като литературни животни, ние всички започваме от Гилгамеш. Може да ви се стори, че да се чете тази епопея е като да се гледа витрина, пълна с каменни скулптури, в някой археологически музей. Съвсем не е така, обещавам ви, особено в превода на американския преводач Стивън Мичъл, който ви изпращам. Той се е освободил от академичната тежест, от мъчителната вярност към всеки фрагмент, при все че ако държите на тях, има прекрасен предговор и множество бележки. Мичъл е искал да бъде верен на духа на оригинала и затова е мислел повече за нуждите на читателя, отколкото за чувствителността на археолозите. Духът може да бъде безсмъртен, той остава завинаги благодарение на идеите. Една идея може да прескочи от един дух на друг, да премине през поколения, като винаги е една крачка пред смъртта. Духът на Платон, например, е все още в нас, при все че той отдавна е мъртъв. Но сърцето? Сърцето е неизбежно смъртно. Всички сърца умират. За сърцето на Платон, за неговия жизнен опит ние не знаем нищичко. Гилгамеш е историята на един човек и на бруталното му крушение пред смъртта. Емоционалната мощ е осезаема. Гилгамеш, царят на Урук, градът с огромните стени, не ви изглежда чужд, защото тази глас, който мълви директно в ухото ви, не е отпреди 4 хиляди години – той е пулсацията на вашето собствено смъртно сърце. Единствената ни надежда е да живеем така истински, както Гилгамеш, и да намерим приятел толкова верен и обичащ, както Енкиду. Има няколко прекрасни пасажа. Потърсете „Силен пристъп на вятър премина‛ и „Лек дъжд се изсипа над планината‛. Тези думи блестят сред контекста. И после има една змия, която изиграва лош номер на Гилгамеш. Това също ще отиде в Библията. Но тази змия не предлага нищо, тя взема. Обаче резултатът е същият, нещастният Гилгамеш трябва да приема съдбата си на смъртен.
Искрено ваш,
Ян Мартел
*
Книга 48: Гилиъд, Мерилин Робинсън
2 февруари 2009
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
един избор на Обама,
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Ами с бюджет като този вие спокойно може да минете за социалист. Забележително е какви суми е готово да похарчи правителството. Ерата ви на радикален реформатор, решен да стесни правителството, както се свива вълнен пуловер, натопен във вода, е вече в някакъв друг живот. Разбирам, че Майкъл Игнатиев бил много доволен да констатира отгласи от своите собствени изявления във вашето тронно слово6 (добавям и статията от Globe and Mail7). Не се притеснявайте, вие не сте единственият, който се обръща и прегръща тези идеи. Президентът Обама, когато обясняваше причините за затварянето на затвора в Гуантанамо, както и другите тайни затвори на ЦРУ в чужбина, и отменянето на редица дискусионни антитерористични мерки на президента Буш, употреби същия речник като този на господин Игнатиев. До каква степен нашите демократични идеали трябва да отговарят и да се отразяват в действията ни; до каква степен не трябва да жертваме с лекота някои основни права в името на един краен опортюнизъм на сигурността; до каква степен ще победим нашите врагове, запазвайки вярата в идеалите си, а не отказвайки се от тях, и така нататък – всичко това е в книга 47 от вашата библиотека ‛По малкото злo: Политическа етика в епохата на терор‛, Майкъл Игнатиев. По всичко изглежда, че доста хора споделят идеите на господин Игнатиев, така че имате пълно основание и вие да се отворите за тях.
Що се отнася до президента Обама, именно заради него ви пращам тази книга, романа Гилиъд, на американската писателка Мерилин Робинсън. Той е един от любимите му романи. Това открих в статия в Ню Йорк таймс, която прилагам към книгата. Оказва се, че Обама е читател, голям читател. И книгите, които е чел и обича, не са само практичните трудове, които човек, интересуващ се от управление, би избрал. Не, той цени също така поезията, прозата, философията: Библията, трагедиите на Шекспир, Мелвил, Тони Морисън, Дорис Лесинг, поетите Елизабет Алегзандър и Дерек Уолкът, философите Реймън Нибър и св. Августин и още много други. Те са моделирали неговото красноречие, мисълта му, самата му същност. Той е човек, изграден-от-думите, и затова впечатли света. Горещо ви препоръчвам този роман преди идването на президента Обама в Канада на 19 февруари. Когато двама души се срещат за първи път, няма нищо по-сближаващо от това да си говорят за книга, която и двамата са чели, за да се създаде приятелска атмосфера, усещането, че познаваш другия в един наистина ограничен аспект, но пък толкова важен за сърдечния климат. Все пак, да споделиш любовта си към една книга, предполага някакво чувство на взаимност, едно признание за споделено припознаване на света, отразен в нея. Всичко това при положение, че харесате книгата. Което не би трябвало да е трудно. Има толкова неща, които човек може да хареса в Гилиъд. Това е един бавен и честен роман, пропит с възторг и почуда (думи, които се повтарят често в текста), любопитно религиозен, почти набожен. Няма банална ирония, авторът не търси да се хареса чрез лековат хумор. Напротив, тонът е сдържан, без драматизъм, интелигентен. Историята се разказва от Джон Еймс, възрастен проповедник, страдащ от сърдечно заболяване, което вероятно ще го довърши. Той има син на седем години, дошъл късно в живота му, и иска синът му да знае нещо за него, за неговия баща и за бащата на баща му – всички носещи името Еймс и всичките проповедници - и той пише едно дълго писмо, което синът му да прочете, когато стане на възраст. На пръв поглед, много семпъл стил, ясен и поетичен разказ, където се говори за Бог, за народа на Бога и за смисъла на живота, като има и някои забележки за бейзбола. Много американски роман; роман, който Ралф Уолдо Емерсън би написал, ако Емерсън пишеше романи. Гилиъд е елегантен роман, пълен с финес; от него струи излъчване, присъщо на нещата с дълбочина. Роман, който е като тиха църква, оскъдно обзаведена, с бяла светлина, носеща белега на Присъствие и закотвена в същностното. Надявам се да ви хареса, ако пък ли не, поне не забравяйте, че той е ключът към духа на настоящия президент на САЩ.
Искрено ваш,
Ян Мартел
Подбор и превод от английски Мария Груева
1. Преведена на български от издателство Прозорец. След големия успех и милионите продажби, Холивуд закупи правата на книгата още през 2000 г. и като последно изглежда, че тайванският режисьор Ан Лий (‛Тигър и дракон‛) ще екранизира романа, след като Найт Шиамалан и Жан Пиер Жьоне (‛Невероятните приключения на Амели Пулен‛) се оттеглиха по различни причини. Бел. пр.
2. През 1926 премиерът Макензи Кинг и либералното правителство на малцинството са изправени пред митнически скандал. Кинг иска от Генерал-губернатора Джеймс Бинг да разпусне парламента и да насрочи избори. Бинг отказва и поканва лидера на опозицията Артър Мейгън да сформира правителство. Само след седмица новото консервативно правителство губи властта след вот на недоверие в Парламента. Артър Мейгън иска от Генерал-губернатора разпускане на парламента и насрочване на нови избори, с което Бинг се съгласява. Следват избори и либералите ги печелят с пълно мнозинство .И при все, че Бинг действува в рамките на прерогативите си, безпристрастността му е поставена под въпрос и авторитетът му е силно разклатен. Бел. пр.
3. На френски в текста – Ce livre en français. Бел. пр.
4. Бърджес използва език, който представлява сложна смесица от английски жаргон и транслитерация на руски думи, както и изрази от Библията на Крал Джордж и кокни елементи. Контекстът дава ключа към разбиране (в случая драться от руски – бия се, и человек - човек). Бел. пр.
5. През октомври 2008 правителството на Харпър предложи законопроект, според който младежите, навършили 14 години и извършили тежки престъпления, трябва да бъдат считани за наказателно отговорни и да бъдат съдени като възрастни. Бел.пр.
6. Всяка нова сесия на Парламента се открива с тронно слово, в което се обявяват ориентациите и целите на правителството, стратегията му и начините за постигането им. Тронното слово се произнася от Генерал-губернатора на Канада, който има специално място в Сената, предназначено за главата на правителството или за негов представител. Словото се изготвя от правителството на власт, но се чете от Генерал-губернатора пред Парламента.
7. Един от най-авторитетните и четени вестници в Канада със седмични продажби 935 000 броя, създаден през 1844 г. като глас на финансовата общност в Торонто и интелектуалния и университетски елит. Поддържащ ту Либералната, ту Консервативната партия, противопоставя се на войната във Виетнам, подкрепя узаконяването на марихуана. През 1967 в уводна статия той лансира фразата: ‛Държавата няма място в спалнята на нацията‛ като защита на правата на хомосексуалистите. Фразата става лозунг на бъдещия премиер Пиер Трюдо.
След като канадското правителство гласува 180 000 милиона долара за културата в бюджета за 2008 година и след сякаш преднамерено вялото честване на 50-годишнината от създаването на Канадския съвет за изкуствата (по време на което Премиерът, според слуховете, откровено се прозявал), Ян Мартел, носител на наградата Букър за книгата си ‛Животът на Пи‛1, реши да започне нещо като образователна кампания. Като уточни, че 180 000 милиона долара се равняват на 5 долара и 50 цента годишно на глава канадски данъкоплатец (което, както посочи той, е по-малко, отколкото хората обикновено харчат за кафе и още по-малко за паркинг), Мартел обеща, че докато Стивън Харпър е премиер, той ще му изпраща всеки две седмици по една книга с обяснително писмо, за да му подсказва четива, внушаващи размисъл и изискващи вглъбяване. Защото, смята писателят, да се принизи културата и изкуството до някакво банално развлечение, това означава да се върви към един тип утилитарно обучение, което създава не мислещи хора, а индивиди, удобни главно за пазара на труда, ‛пост-исторически, пост-културни и про-роботски духове, което означава да отглеждаме празни души, програмирани за един конформизъм от най-долна проба на нетолерантност и тоталитаризъм, предопределени да обслужват големите феодали на печалбата‛.
И ето, вече близо две години Мартел методично изпраща книги, развеждайки госта си из световната литература, давайки почти нежни напътствия с много алегории и сарказъм, с глазура на ‛политическата коректност‛ и добродушната ирония на просветения. Вече са изпратени 50 книги, между които‛ Бхагават-гита‛, ‛Към фара‛ на Вирджиния Улф, ‛Животинската ферма‛ на Джордж Оруел, ‛В очакване на Годо‛ на Бекет, ‛Кройцерова соната ‛ на Толстой, ‛Метаморфоза‛ на Кафка, ‛Старецът и морето‛ на Хемингуей, ‛Да убиеш присмехулник‛ на Ли Харпър и т.н. Досега е получен един единствен отговор от секретариата на премиера, потвърждаващ получаването на първата книга - ‛Смъртта на Иван Илич‛ от Толстой.
Напоследък има предложения, заедно с художествената литература, на премиера да се пращат и трудове по икономически науки (Харпър е завършил икономика, което винаги се подчертава, но, както казва политическият наблюдател Пол Уелс по този повод: ‛Това, че съм завършил курсове по френска литература, не ме прави Флобер‛), тъй като през декември 2008 премиерът и министърът на финансите отговорно заявиха, че не само че няма да има дефицит през 2009 година, ами ще има излишък; и че никаква рецесия не се задава. Но само след три седмици, с искрена почуда в очите, същите лица обявиха, че не само ще има криза, ами дефицитът се очертава да е около 90 милиарда, най-големият в историята на страната. Но за да остане на власт, Харпър представи бюджет, който всички окачествиха като „направо социалистически‛. И изведнъж дори за културата потекоха пари (60 милиона за програми по инфраструктурата на дейности, свързани с културното наследство; 28.6 милиона за Canada News Media; 100 милиона за фестивали и дейностите, подпомагащи туризма, 25 милиона за новата Награда за постижения в изкуството и за творчество и т.н.)
Тази преориентация обаче не е в резултат на книгите, изпращани от Жан Мартел. През последните три години консерваторите бяха избирани на два пъти, но и двата пъти канадците гласуваха само за правителство на малцинството, защото, от една страна, либералите имаха слаб лидер с прекалено зелена програма, а от друга, гражданите не харесваха крайно десните възгледи на Харпър, но пък той минаваше за човек, който уж знае какво прави с икономиката. И когато този мит се пукна, остана единствено волята за власт, която от идеолог на десницата, тип Джордж У. Буш, го хвърли в другата крайност, поне що се отнася до финансовата сфера и ‛стимулите‛. Либералите пък, начело с новия шеф на партията Майкъл Игнатиев (правнук на известния ни граф Игнатиев), нямаше как да не приемат бюджета, който все едно те бяха писали, а и така се избегнаха нови избори, третите за последните две години. Така че сега г-н Харпър е атакуван и от свои (че е предал консерватизма), и от чужди (че сметките му не ги бива)... И може би е настъпил моментът да се обърне към утехата и мъдростта на литературата, при все че, убедена съм, предпочитанията му към каубойската шапка, говеждия стек и забраната на абортите ще останат близки до сърцето му...
Какви ли още политически превъплъщения ще преживее премиерът, е невъзможно да се предвиди при толкова вихрена динамика и при цялата тази литература, която му се праща - дали ще вземе да позабрави егото, както призовава ‛Бхагават-гита‛, или ще прибегне към методите Лудовико от ‛Портокал с часовников механизъм‛; или, като практичен човек, ще прочете ‛По-малкото зло‛ на Майкъл Игнатиев - не само защото му е опонент, харвардски професор, автор на множество книги и въобще потомствен аристократ, а и защото един известен журналист вече го предупреди: ‛Няма да ви е лесно с Игнатиев, г-н Харпър, той може и да е харвардски професор, но не е глупав‛.
Така или иначе, по време на чума, криза или петгодишен план, утехата и просветлението на литературата са необходими както слънцето и въздухът и, както се казва, бюджетите отлитат, изкуството остава.
Предлагаме със съкращения подбор от няколко писма, изпратени до министър-председателя на Канада Стивън Харпър, може пък и той да ги прочете някой ден.
Мария Груева
Книга 5: Бхагават-гита
11 юни 2007
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
тази книга на индуиската мъдрост
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Може би ще ви учуди изборът на посоката, която ви предлагам този път, с петата книга - свещен индуистки текст. Хиляди страници свещени индуистки писания циркулират днес. Може би сте чували за Веда, най-вече Ригведа или за Упанишадите, или за двете големи санскритски епопеи Махабхарата и Рамаяна. Те представляват съвкупност от размисли върху живота на една древна и все още просперираща цивилизация, чиято люлка е долината на реката Инд. Всичко това е направо главозамайващо. Ако имате чувството, че нищо не знаете, и сте обхванат от страх и невежество, не се притеснявайте; всички сме така. Убеден съм, че и набожните индуси често имат същите усещания. Чувството за страх и незнание е всъщност добро начало, защото тъкмо това е усещането на Арджуна в началото на Бхагават-гита, книгата, която държите в ръцете си, най-четеният индуистки свещен текст. Това, от което Арджуна се нуждае, от което аз се нуждая, от което вие се нуждаете, е един урок по дхарма, по добро поведение, според вселенския закон.
Арджуна е в навечерието на голяма битка и осъзнава, че има врагове и приятели и от двете страни на бойното поле. И знае, че много от тях ще загинат. И тогава загубва кураж. Възможно е тази битка да e исторически факт, но истинската битка е битката с живота; и всеки от нас е един Арджуна, изправен пред собствения си живот, с всичките му ужасяващи предизвикателства.
Възможно е да срещнете в тази книга идеи, които ще ви подразнят. Според западните критерии, в индуизма има твърде много фатализъм, който дразни някои хора. Ние живеем в едно крайно индивидуалистично общество и много се напъваме да изявим егото си. Ако се вслушаме в един от основните уроци на Гита – да действаме безпристрастно - може би бихме изразили себе си по по-спокоен начин и бихме осъзнали, че егото, в общия порядък на нещата, е една много крехка и преходна работа. Четете Бхагават-гита в моменти на тишина и отвореност на сърцето и тя ще ви промени. Това е величествен, възвишен и въодушевяващ текст. Като Арджуна, и вие ще станете по-мъдър и ведър от диалога с Кришна, готов за действие, но облечен в един вътрешен мир и чувството на нежна доброта.
Ом шанти, както казват в Индия.
Искрено ваш,
Ян Мартел
*
Книга 7: Кандид, Волтер
9 юли 2007
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
тази умна книга за злото
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Вие безспорно познавате теорията за шестте степени на отделяне или идеята, според която всеки от нас на тази планета е свързан с всички останали чрез една верига от пет души. По някакъв начин ние с вас сме свързани с тази седма книга, която ви изпращам, Кандид на Волтер. Обяснявам. В глава 23 има една кратка сцена, в която Кандид, който току-що е пристига в Портсмут, Англия, е свидетел на екзекуцията на английски адмирал. „Защо убиват този адмирал?‛, пита Кандид.
Този инцидент не е измислен от Волтер. Наистина е имало един адмирал, който е бил екзекутиран, защото „не е направил максималното‛ (максимален брой убити французи) по време на една морска битка с френската флотилия близо до остров Минорка. Той се наричал Джон Бинг. Разпознавате ли това има? Да, точно така, това е Лорд Бинг дьо Вими, онзи от аферата ‛Кинг-Бинг‛2, генерал-губернатор на Канада от 1921 до 1926 година; той е и пряк потомък на нещастния адмирал Бинг. Аз съм сигурен, че вие често обсъждате държавни дела с настоящия приемник на Лорд Бинг, Нейно превъзходителство Мадам Микаел-Жан. Ето и шестата степен на отделеност: директен наследник и на двамата Бинг е Джеймс Бинг, британският ми издател и мой добър приятел. Та ето ви ги шестте степени: аз – Волтер – Бинг - Бинг-Бинг – Жан - Вие.
В същата тази 23 глава на Кандид, точно преди параграфа с екзекуцията на адмирал Бинг, Волтер произнася прочутата фраза, принизяваща Канада до ‛тези няколко акра сняг‛. Не е ли странно? Волтер говори за Канада и веднага след това разказва история за човек, когото ние и двамата знаем. Г-н Харпър, нишката, която ни свързва, не би могла да бъде по-съдбовна.
Последна шега. Мога и това да кажа за Кандид; не един, а два пъти видях хора да четат книга, която взех за Кандид, и което ме накара да възкликна колко чудесен е този роман, като се надявах да провокирам една приятна размяна на мнения за ужасните и смешни перипетии на горкия Кандид, но и двата пъти бях поправен от читателките, че е-то (Candide) всъщност е а и че тя чете не брилянтната сатира на Волтер, а по-точно книга върху ‛кандида‛ (Candida - неприятна, често срещана и много изнервяща вагинална инфекция).
Но да се върнем към фактите. Кандид е публикуван през 1759 г. и е кратка, привлекателна и смешна приказка, която се занимава с много сериозен проблем; злото и страданията, които то предизвиква. В Кандид Волтер атакува онова, което той счита за опростенчески оптимизъм на своето време, описан от философа Готфрид Лайбниц, който твърди, че светът е ‛най-добрият възможен свят‛ (може би си спомняте тази фраза в ироничната песен на Крис Кристофърсен?). Идеята зад това заключение е, че след като Бог е всемогъщ и добър, светът не би могъл да бъде нищо друго, освен най-добрият свят, който може да съществува, в съвършена хармония с всичките си съставни части. И злото има за роля да увеличава доброто, защото чрез избора, който ни е предоставен (да се насочим към доброто или към злото ние, слабите човеци), се усъвършенстваме и ставаме добри.
Волтер пише Кандид до голяма степен като реакция на едно злощастно събитие. На първи ноември 1755 г. катастрофално земетресение помита Лисабон. Моментално по-голямата част от църквите се срутват, убивайки хилядите хора, които се намирали там. Други обществени сгради също са напълно разрушени, както и повече от 12 000 жилища. След земетресението градът е ударен от цунами, после пожар предизвиква нови големи разрушения. Загиват повече от 60 00 души, а материалните щети в една епоха, която не познава разрушенията на модерните бомби, са безпрецедентни.
Земетресението в Лисабон за времето си имало същия разрушителен ефект върху хората, какъвто Холокостът има в нашата епоха. Но докато нацистките варварства ни накараха по-скоро да се замислим за природата на човешката природа, земетресението в Лисабон накарало хората да се замислят за природата на Бог. Как Бог е одобрил подобна жестокост - да помете един толкова набожен град, верен на Евангелието - и на всичкото отгоре на Задушница?
Междувременно, докато Бог дойде да ни обясни в детайли плана си, злото се вихри. Волтер бил скандализиран от земетресението в Лисабон. За него било ясно, че не съществуват нито Провидение, нито Бог. Да бъдеш вечен оптимист пред лицето на злото и страданието било не само хула над жертвите, но недопустима морална и интелектуална позиция. И той се заема да го докаже в историята с Кандид, този наивен млад човек от Тъндер-ден Тронк, Вестфалия, чийто девиз би могъл да бъде: ‛Всичко е за добро‛- така оптимистичен е той в началото на романа. Чакайте да видите какви ужаси ще му се стоварят на главата. И след всичко, което той преживява, след всичко, което изстрадва, романът завършва с един простичък повик към мирен, спокоен и колективен труд: ‛трябва да обработваме градината си‛, il faut cultiver notre jardin.
Този повик си остава и до днес единственият възможен отговор на онова, което ние практически можем да сторим, изправени през злото: да изживеем времето си простичко, плодотворно, творчески и заедно с другите.
Искрено ваш,
Ян Мартел
*
Книга 14: Малкият принц, Антоан дьо Сент-Екзюпери
15 октомври 2007
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
тази книга на френски3
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Вие говорите френски. Направихте големи и плодоносни усилия, за да научите и проговорите този език, откакто сте премиер. Надявахте се по този начин да опитомите хората на Квебек.
Последния път доста ви говорих за английския език, така че този път ви изпращам една книга на френски - Малкият принц от френския писател Антоан дьо Сент-Екзюпери. Може би сте я чели по време на обучението си по френски, но книгата със сигурност ще ви бъде полезна не само за да усъвършенствате езика, но и да ви помогне по отношение на Квебек, защото Малкият принц е също и историята на едно опитомяване, в случая на лисица.
Тази лисица подарява на Малкия принц един много важен урок, но няма да ви го кажа. Оставям ви да го откриете.
Езикът е прост, сцените ясно се разбират, очевидната поука е прелестна. Всъщност, това е християнска притча.
Но ние от Кбевек сме по-скоро като цветето на Малкия принц – гордост и бодли.
Искрено ваш,
Ян Мартел
*
Книга 22: Размисли, Марк Аврелий
4 февруари 2008
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
от колега държавен глава
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Точно като вас, Марк Аврелий е бил шеф на правителството. През 161 г. след Христа той става римски император, последният от петте ‛добри императори‛ – Нерва, Траян, Адриан, Антоний Пий (Благочестивия), Марк Аврелий - които царували в продължение на 84 години на мир и благоденствие, тоест от 96 до 180 след Христа, ерата на апогея на Римската империя.
При цялата си мощ и сила, урокът, който Римската империя ни дава, е: как всичко е изчезнало. Римляните са контролирали огромни и далечни области в продължение на векове, но сега империята им напълно е изчезнала. Един римлянин в днешно време е просто някой, който живее в Рим, град, красив с множеството си руини. Това е била съдбата на всичките империи: римска, отоманска, британска, съветска, изброявам само някои европейски. Коя ще е следващата империя, която ще изчезне, следващата, която ще се роди? Интересното в книгата на Марк Аврелий е колкото в самото й съдържание, толкова и в опознаването на онзи, който я е писал. Историята на Европа, свикнала да вижда как един монарх наследява предишния на трона единствено по силата на директната кръвна връзка, не е предоставяла никаква роля на таланта и компетентността.
И оттам тази безкрайна верига от посредствени личности – даже съм доста сдържан – които са ръководели и зле управлявали европейските нации. Но не така идва на власт Марк Аврелий. Император Антоний не е негов биологичен баща. И Марк Аврелий не е посочен чрез гласуване. Той по-скоро е избран. Римските императори предавали властта си на своите синове, но връзките, които ги свързвали, рядко са били биологични. Те посочвали наследника според една авторитарна, но гъвкава система - осиновяването.
Марк Аврелий, тоест, е бил един талантлив човек, избран да бъде император. С други думи – политик. И - като вас - е бил много зает; голяма част от времето му минавала да се бие с варварските орди по границата на империята. Но в същото време бил човек на размисъла - с увлечения по философията - и записвал мислите си. Бил е стоик и някои от размишленията му са твърде мрачни: ‛Скоро ще забравиш света и светът скоро ще те забрави‛ е едно от характерните му изявления. Голяма част от мислите му са посветени на ефимерността на тялото, на империите, на славата, на почти всичко.
Това е спасително и оздравяващо. В много отношения това е книга тъкмо за вас. Практическа книга за размишление, за това как да бъдем, как да действуваме, написана от един цар-философ.
Искрено ваш,
Ян Мартел
*
Kнига 37: Едно скромно предложение, Джонатан Суифт
1 септември 2008
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
нещо като книга с рецепти
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Значи още повече съкращения в бюджета за изкуствата! Около 45 милиона долара общо! Това ще се почувства доста силно, ще причини болка, ще убие. Със сигурност ще има по-малко изкуство; но какво повече ще има, според вас? Какво ще получим за 45 милиона, което да има по-голяма стойност от изразяването чрез културата на един народ, от усещането и разбирането, което един народ има за себе си?
Този случай налага една особена книга. Начинът, по който управляваме, хората, които избираме, и законите, които гласуваме, се отразяват в изкуството. Политиката също така е и култура. Едно скромно предложение на Джонатан Суифт (1667-1745) е добър пример за художествено размишление върху културата. Това е един великолепен сатиричен текст с яростен хумор и лаконичност. Всичко на всичко осем страници, най-краткото произведение, което съм ви пращал досега.
Ключовият параграф, в който Суифт разяснява скромното си предложение как да се разреши проблемът с бедността в Ирландия, е следният:
‛Един много добре осведомен американец, с когото се запознах в Лондон, ме увери, че здраво и добре хранено дете на възраст около една година представлява превъзходно ястие, питателно и здравословно, независимо дали е печено на шиш, във фурна или задушено. И имам всички основания да смятам, че ще бъде чудесно като фрикасе или дори яхния.‛
Въпросът е прост и конкретен: г-н Харпър, яхния ли готвите?
Искрено ваш,
Ян Мартел
*
Книга 40: Портокал с часовников механизъм, Антъни Бърджес
13 октомври 2008
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
Ами сега какво ще става, а?
от канадския писател Ян Мартел
с най-добри пожелания.
Представям ви Алекс. Той е кошмарът едновременно и на гражданите, и на правителството. На първите - защото се страхуват от него, на вторите - защото не знаят какво да правят с него. Алекс, разбирате ли, е а-лекс (а-lex) – а, отрицателен префикс, и лекс (lex), закон на латински; тоест, той е извън закона. Той и приятелите му нападат хората, обират магазини, нахлуват по домовете и упражняват навсякъде и срещу всеки ужасно насилие; и редовно се отдават на колективни изнасилвания. А е само на 15 години...
Когато Алекс е задържан след поредната криза на дивашка разрушителност, властите пробват нов метод. Те опитват психологическото кондициониране. Ако едно куче може да бъде привикнато да отделя слюнка при удара на звънец, защо да не е възможно и един подрастващ да отхвърли насилието? Алекс е подложен на метода Лудовико, при който му се бият инжекции, предизвикващи силно гадене, докато му се показват филми с изключително насилие. Така той придобива условния рефлекс да му се повдига буквално, когато е изправен пред насилие. За нещастие, това го приучава да му прилошава и от класическата музика, тъй като тя озвучава някои от филмите на насилие. Това изключително натъжава нашия Алекс, понеже, въпреки бруталните си наклонности, той е влюбен в музиката (това ни изглежда познато от историята, нали?). Но това е само детайл, смята Министерството на вътрешните работи. Главният ни проблем е разрешен. Сега нашето момче, щом види бруталност - или само мисъл за насилие да го докосне - страхотно му прилошава, хваща се за стомаха и започва да му се гади. Че така става и когато слуша Бетовен, толкова по-зле. Това са само странични щети.
Но ако доброто е наложено не чрез свободен избор, а е изградено като механизъм на самозащита, дали това добро е морално валидно? Дали онзи, който избира злото, може по някакъв начин да бъде по-добър от този, комуто доброто е наложено? - пита проповедникът на затвора в един момент. Отговорът на Бърджес е недвусмислен, той избира да бъде освободен от доброто. И причината, поради която този отговор е добрият, се крие в ключовите думи на романа, произнесени от Алекс сякаш случайно, в средата на една дълга фраза,
‛Питах се още за цялата тази работа и се чудех дали не трябва да откажа да бъда завързан към този стол и дали да не започна една истинска сцена на дратся4 срещу всички тях, защото в края на краищата аз имах права, когато един человек дойде да ме види.‛
Имах права и наистина Алекс има права, ние всички имаме. Ако тези права не се признават, основното е загубено. ‛Когато един човек не може повече да избира, той престава да бъде човек.‛
Група интелектуалци, които са против правителството, решават да използват Алекс. Те го затварят в една стая и в съседната пускат много силно класическа музика. Алекс използва единствения изход, който му остава, отворения прозорец. Стаята се намира в многоетажна сграда и Алекс се хвърля към тротоара – директно сред гражданите, демонстриращи негодуванието си от промиването на мозъци, на което е бил подложен. Страната отива към избори и правителството се страхува за шансовете си. В болницата, където се оправя от контузиите си, кондиционирането, на което е бил подложен, бързо изчезва и той е много щастлив. В последната сцена от предпоследната глава на романа ние го виждаме, изтегнат на дивана, да слуша с удвоено удоволствие Деветата симфония на Бетовен.‛Бях напълно оздравял‛, казва той.
Канадците ще гласуват утре. Предлагам ви Портокал с часовников механизъм заради конкретен повод. В романа има един елемент, който е и притесняващ, и познат. Правителството там, където живее Алекс, е демократично избрано и при все това то прибягва до политика и методи, които подкопават основите на демокрацията. От осем години наблюдаваме подобна политика в САЩ, страна, която е тикана към морално фиаско от настоящия си президент. Вие претендирате, че имате отговор на въпроса какво да се прави с Алекс.5 Експертите не споделят мнението ви. И съдът, и гражданите, със сигурност тези на Квебек, също се противопоставят, но вие смятате, че знаете по-добре от всички.
Сигурен ли сте, г-н Харпър, че не ни подготвяте нови методи Лудовико?
Искрено ваш,
Ян Мартел
P.S. Гледали ли стe класическата адаптация на Кубрик? Това е един от редките случаи, когато филмът е толкова добър, колкото и книгата. Ще се опитам да намеря DVD с филма и като го открия, ще Ви го изпратя.
*
Книга 41: Гилгамеш, в превод на английски от Стивън Мичъл
27 октомври 2008
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
най-старата история в света, за да отпразнуваме втория Ви мандат,
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Поздравления за изборната ви победа. Сигурно сте доволен, че малцинството ви се увеличава. Така че сега спокойно можем да продължим с книгите. Защо да не се върнем там, откъдето вероятно е започнал дебатът върху литературата, към бреговете на Ефрат?
Гилгамеш е преди Омир и Библията. Това е изворът, откъдето са дошли тези по-късни текстове, което обяснява защо толкова елементи от епопеята ще ви се сторят познати. Преди Потопа е имало Големият Потоп в Гилгамеш, преди Ноевия ковчег е имало кораб, който Утнапищим построява и напълва с животни. В Гилгамеш има Одисеи преди Одисеята и има един човек, който постига безсмъртие преди Исус от Назарет. Като литературни животни, ние всички започваме от Гилгамеш. Може да ви се стори, че да се чете тази епопея е като да се гледа витрина, пълна с каменни скулптури, в някой археологически музей. Съвсем не е така, обещавам ви, особено в превода на американския преводач Стивън Мичъл, който ви изпращам. Той се е освободил от академичната тежест, от мъчителната вярност към всеки фрагмент, при все че ако държите на тях, има прекрасен предговор и множество бележки. Мичъл е искал да бъде верен на духа на оригинала и затова е мислел повече за нуждите на читателя, отколкото за чувствителността на археолозите. Духът може да бъде безсмъртен, той остава завинаги благодарение на идеите. Една идея може да прескочи от един дух на друг, да премине през поколения, като винаги е една крачка пред смъртта. Духът на Платон, например, е все още в нас, при все че той отдавна е мъртъв. Но сърцето? Сърцето е неизбежно смъртно. Всички сърца умират. За сърцето на Платон, за неговия жизнен опит ние не знаем нищичко. Гилгамеш е историята на един човек и на бруталното му крушение пред смъртта. Емоционалната мощ е осезаема. Гилгамеш, царят на Урук, градът с огромните стени, не ви изглежда чужд, защото тази глас, който мълви директно в ухото ви, не е отпреди 4 хиляди години – той е пулсацията на вашето собствено смъртно сърце. Единствената ни надежда е да живеем така истински, както Гилгамеш, и да намерим приятел толкова верен и обичащ, както Енкиду. Има няколко прекрасни пасажа. Потърсете „Силен пристъп на вятър премина‛ и „Лек дъжд се изсипа над планината‛. Тези думи блестят сред контекста. И после има една змия, която изиграва лош номер на Гилгамеш. Това също ще отиде в Библията. Но тази змия не предлага нищо, тя взема. Обаче резултатът е същият, нещастният Гилгамеш трябва да приема съдбата си на смъртен.
Искрено ваш,
Ян Мартел
*
Книга 48: Гилиъд, Мерилин Робинсън
2 февруари 2009
На Стивън Харпър,
Министър-председател на Канада,
един избор на Обама,
от канадския писател Ян Мартел,
с най-добри пожелания.
Ами с бюджет като този вие спокойно може да минете за социалист. Забележително е какви суми е готово да похарчи правителството. Ерата ви на радикален реформатор, решен да стесни правителството, както се свива вълнен пуловер, натопен във вода, е вече в някакъв друг живот. Разбирам, че Майкъл Игнатиев бил много доволен да констатира отгласи от своите собствени изявления във вашето тронно слово6 (добавям и статията от Globe and Mail7). Не се притеснявайте, вие не сте единственият, който се обръща и прегръща тези идеи. Президентът Обама, когато обясняваше причините за затварянето на затвора в Гуантанамо, както и другите тайни затвори на ЦРУ в чужбина, и отменянето на редица дискусионни антитерористични мерки на президента Буш, употреби същия речник като този на господин Игнатиев. До каква степен нашите демократични идеали трябва да отговарят и да се отразяват в действията ни; до каква степен не трябва да жертваме с лекота някои основни права в името на един краен опортюнизъм на сигурността; до каква степен ще победим нашите врагове, запазвайки вярата в идеалите си, а не отказвайки се от тях, и така нататък – всичко това е в книга 47 от вашата библиотека ‛По малкото злo: Политическа етика в епохата на терор‛, Майкъл Игнатиев. По всичко изглежда, че доста хора споделят идеите на господин Игнатиев, така че имате пълно основание и вие да се отворите за тях.
Що се отнася до президента Обама, именно заради него ви пращам тази книга, романа Гилиъд, на американската писателка Мерилин Робинсън. Той е един от любимите му романи. Това открих в статия в Ню Йорк таймс, която прилагам към книгата. Оказва се, че Обама е читател, голям читател. И книгите, които е чел и обича, не са само практичните трудове, които човек, интересуващ се от управление, би избрал. Не, той цени също така поезията, прозата, философията: Библията, трагедиите на Шекспир, Мелвил, Тони Морисън, Дорис Лесинг, поетите Елизабет Алегзандър и Дерек Уолкът, философите Реймън Нибър и св. Августин и още много други. Те са моделирали неговото красноречие, мисълта му, самата му същност. Той е човек, изграден-от-думите, и затова впечатли света. Горещо ви препоръчвам този роман преди идването на президента Обама в Канада на 19 февруари. Когато двама души се срещат за първи път, няма нищо по-сближаващо от това да си говорят за книга, която и двамата са чели, за да се създаде приятелска атмосфера, усещането, че познаваш другия в един наистина ограничен аспект, но пък толкова важен за сърдечния климат. Все пак, да споделиш любовта си към една книга, предполага някакво чувство на взаимност, едно признание за споделено припознаване на света, отразен в нея. Всичко това при положение, че харесате книгата. Което не би трябвало да е трудно. Има толкова неща, които човек може да хареса в Гилиъд. Това е един бавен и честен роман, пропит с възторг и почуда (думи, които се повтарят често в текста), любопитно религиозен, почти набожен. Няма банална ирония, авторът не търси да се хареса чрез лековат хумор. Напротив, тонът е сдържан, без драматизъм, интелигентен. Историята се разказва от Джон Еймс, възрастен проповедник, страдащ от сърдечно заболяване, което вероятно ще го довърши. Той има син на седем години, дошъл късно в живота му, и иска синът му да знае нещо за него, за неговия баща и за бащата на баща му – всички носещи името Еймс и всичките проповедници - и той пише едно дълго писмо, което синът му да прочете, когато стане на възраст. На пръв поглед, много семпъл стил, ясен и поетичен разказ, където се говори за Бог, за народа на Бога и за смисъла на живота, като има и някои забележки за бейзбола. Много американски роман; роман, който Ралф Уолдо Емерсън би написал, ако Емерсън пишеше романи. Гилиъд е елегантен роман, пълен с финес; от него струи излъчване, присъщо на нещата с дълбочина. Роман, който е като тиха църква, оскъдно обзаведена, с бяла светлина, носеща белега на Присъствие и закотвена в същностното. Надявам се да ви хареса, ако пък ли не, поне не забравяйте, че той е ключът към духа на настоящия президент на САЩ.
Искрено ваш,
Ян Мартел
Подбор и превод от английски Мария Груева
1. Преведена на български от издателство Прозорец. След големия успех и милионите продажби, Холивуд закупи правата на книгата още през 2000 г. и като последно изглежда, че тайванският режисьор Ан Лий (‛Тигър и дракон‛) ще екранизира романа, след като Найт Шиамалан и Жан Пиер Жьоне (‛Невероятните приключения на Амели Пулен‛) се оттеглиха по различни причини. Бел. пр.
2. През 1926 премиерът Макензи Кинг и либералното правителство на малцинството са изправени пред митнически скандал. Кинг иска от Генерал-губернатора Джеймс Бинг да разпусне парламента и да насрочи избори. Бинг отказва и поканва лидера на опозицията Артър Мейгън да сформира правителство. Само след седмица новото консервативно правителство губи властта след вот на недоверие в Парламента. Артър Мейгън иска от Генерал-губернатора разпускане на парламента и насрочване на нови избори, с което Бинг се съгласява. Следват избори и либералите ги печелят с пълно мнозинство .И при все, че Бинг действува в рамките на прерогативите си, безпристрастността му е поставена под въпрос и авторитетът му е силно разклатен. Бел. пр.
3. На френски в текста – Ce livre en français. Бел. пр.
4. Бърджес използва език, който представлява сложна смесица от английски жаргон и транслитерация на руски думи, както и изрази от Библията на Крал Джордж и кокни елементи. Контекстът дава ключа към разбиране (в случая драться от руски – бия се, и человек - човек). Бел. пр.
5. През октомври 2008 правителството на Харпър предложи законопроект, според който младежите, навършили 14 години и извършили тежки престъпления, трябва да бъдат считани за наказателно отговорни и да бъдат съдени като възрастни. Бел.пр.
6. Всяка нова сесия на Парламента се открива с тронно слово, в което се обявяват ориентациите и целите на правителството, стратегията му и начините за постигането им. Тронното слово се произнася от Генерал-губернатора на Канада, който има специално място в Сената, предназначено за главата на правителството или за негов представител. Словото се изготвя от правителството на власт, но се чете от Генерал-губернатора пред Парламента.
7. Един от най-авторитетните и четени вестници в Канада със седмични продажби 935 000 броя, създаден през 1844 г. като глас на финансовата общност в Торонто и интелектуалния и университетски елит. Поддържащ ту Либералната, ту Консервативната партия, противопоставя се на войната във Виетнам, подкрепя узаконяването на марихуана. През 1967 в уводна статия той лансира фразата: ‛Държавата няма място в спалнята на нацията‛ като защита на правата на хомосексуалистите. Фразата става лозунг на бъдещия премиер Пиер Трюдо.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
