На 20 април т.г. в периферията на театралното, в центъра на телевизионното, във време ни най-малко разделно, а доста размито, но затова пък реално, се случи самоекзекуция. Актриса (все пак, актриса) в ефир, доброволно и самодоволно си тегли куршума – куршум халосен, но достатъчен, за да разпори хартиения й имидж. И достатъчно остър, за да отреже фамилното й име. След този всенародно и съсловно преживян срам, Аня Пенчева се прекръсти на Аня – така тя се нареди и формално в редиците на чалгата, на която толкова се подиграва, от която шумно се разграничава, но на която манталитетно изцяло принадлежи. Който е имал злощастието да присъства на това падение, знае, че никакъв епитет в ниския регистър на отвратителното не би бил пресилен. Нямам желание да го описвам и разказвам - не искам отново да усетя онова вътрешно изчервяване, че човек от театъра – това не е Венета Райкова, нито Евгени Минчев, нито Валерия Велева! - човек, който е завършил ВИТИЗ, снимал се е в български филми, изговарял е велики думи и шляпа по ‛най-високата“ ни национална сцена, е способен да се затрупа под лавината на умопомрачителното си самозабравяне. Да го направи така трескаво, самоубийствено, просташки, махленски, гротесково – че да се превърне в трагикомична, почти гоголевска героиня.

Сама ли е Аня в логичното аутодафе на своя конструиран имидж? Ако някога изтрезнее от параноята и мегаломанията, ще има ли кого да посочи за катализатор на своите заболявания?

Да, жълтото изяжда своите деца. Рано или късно, тихо или гръмко, хартиените творения се разпадат. Преходът довърши разкрасяването на папие маше-тата, оформени по каприза на партийната централа – някои дълго устояха на различните ветрове, на други цветовете се размазаха от дъждовете, трети, най-хитрите, се свряха на тъмно и завет и си доживуркват в покой и тишина. Но създадените от медиите и от конюнктурата, погалените на феодални партита, а не от небесна искра, идва ден, когато рухват. Защото непосилна е тежестта на леката слава. И зад разхвърчалите се хартишки остава изкривено от вътрешна грозота красиво лице, сбръчкана от непосилна амбиция гладка кожа, извито във фалцет котешко мъркане.

И не в злорадство се втрещява публиката. Тя въздъхва – камертонът на справедливостта може би забавя, но не забравя. Колегите (не, не мога да ги нарека така), хората в Народния тетър, години наред търпели грандоманските прищевки на самозванството, слушали до втръсване ‛аз намерих парите за ремонта на театъра“, стряскани от периодичните слухове, че дивата ще напусне будоара на своето съществуване, за да седне в креслото, заемано от Пенчо Славейков и Лилиев, като директор на трупата – тези хора също би трябвало да си отдъхнат. Ако все пак срамът предизвиква смирение.

Като стана дума за директор на Народния театър - преди няколко години гледах филма, който БНТ излъчи по повод стогодишния юбилей на театъра. В него имаше дълго интервю с тогавашния му директор проф. д-р Васил Стефанов. Там той, между другото, но достатъчно отчетливо, каза: ‛Аня Пенчева? Тя е звездата на Народния театър!“

Трудно беше да повярвам на ушите си. Не, да речем, Мария Каварджикова, а Аня Пенчева! Ако един театровед, дългогодишен завеждащ сектор История и теория на театъра в Института по изкуствознание в БАН, автор на десетки студии, прави това изказване в този формат, по този случай и през 2004 година – само личната суета, политбюро, в. „Труд“ ли са майсторите на папие маше-то?

Интелигенцийо, интелигенцийо – водителко, будителко...