За неизкушените в композиторския свят на Георги Минчев може да прозвучи странно тази парафраза на известния джаз-стандарт. Всъщност, вътре цитирам и авторско (на Минчев) заглавие, което съвсем не повикано се настани в главата ми по пътя към къщи. След финалните аплодисменти, след цветята и поклоните, след поздравленията, „чашата вино“ и онзи прекрасен хаос от емоции, какъвто не винаги цари в подобни случаи.

А случаят беше особен.

В скоби - ще ми се да се оплача, че рекламната атмосфера на деня ни засипва постоянно с увещания за уникални събития. От което и двете тези думи губят всякакъв смисъл. Следователно съм принудена да ги спестя, освен когато тълкуванието е съ-битие, сиреч, ние заедно го живеем този живот, какъвто е, щем или не щем. И в него има моменти като този, които леко ни повдигат над страстите на омерзението, грандоманията или ниското самочувствие в капана на сравненията.

Събота, 25 април, същата концертна зала „България“ в София, където два дена преди това свирят баварците. Сухата информация гласи: Георги Минчев на 70! Симфоничният оркестър на Българското национално радио (с главен диригент Емил Табаков) в своя „Златен цикъл на симфониците“ включва авторски концерт на особено престижен български композитор. Програмата на концерта чертае малко повече от трийсет години в творчеството му, хронологично това са Концерт за пиано и оркестър от 1978 с престижното име Стела Димитрова-Майсторова като солист, „Контрасти“ за голям симфоничен оркестър от 2002, чието първо изпълнение в Хайделберг е последвано от няколко международни и наши, включително и студиен запис на Радиооркестъра. Един вид, вече усвоени и познати творби за музикантите, но в афиша присъства и сладострастно напрежение, породено от анонса – световна премиера на най-новата негова композиция „Есенна музика“. Поканен е гост-диригент от Германия, Томас Калб. Става ясно защо, след като прочитаме, че Калб прави „Контрасти“ за първи път в Хайделберг. Нещо повече, произведението е поискано от оркестъра на града.

Ще започна от финала на програмата, която беше конструирана по обратния на хронологията начин – от първото изпълнение на „Есенна музика“(2009), след него (не рискувам по памет да кажа кое поред, вероятно някъде между девето и... петнайсето изпълнение „по света и у нас“!..) - Клавирният концерт, и във втората част - „Контрасти“. Тук именно диригентът Томас Калб най-вече показа своето добро проникване в намеренията и оркестровите находки на Георги Минчев. Допускам, че не без активното съдействие на композитора. За Радиооркестъра текстът на тази партитура изглеждаше безпрепятствено разчетен като за музиканти от тяхната класа, на които не е необходим повече от точен диригентски жест, за да се развихрят. Направиха го! Следваха бурни овации. За радост, присъстващите в залата бяха или изкушени, или крайно заинтригувани от творчеството на композитора.

С известно притеснение скокообразно се връщам към началото на този значителен концерт. За да споделя „с ръка на сърцето“ смутното усещане за разминаване между личните ми и незадължителни за никого представи, що се отнася до най-новата партитура на Георги Минчев. Разминаването за мен се състоя поради втренчването на диригента в текста и - като нормално следствие – принудата на музикантите да попълват отделни секции от този текст. Частично. Поради което замисленият като вик на самотността човешка финален монолог на контрабаса бе изречен (Маргарита Калчева), но лишен от възможността да се доизкаже истински в скованата от внимаване атмосфера.

От онзи ден, неделя, куп меломани ме питат в Скайпа как да си намерят запис на Концерта за пиано от Георги Минчев. Учудих се, че мнозина не го познават. Но пък са присъствали! И какво? Бих могла да го предоставя без волностите със синтезатора от онази вечер, без коментар. Особености на пейзажа български, ще река. При все компромисното от гледна точка на оригинала представяне на тази композиция, редом с великолепната Стела, на подиума бих искала да видим и Марио Ангелов, който изпълни ролята на контрагента-клавесинист. Чухме го в целия релеф на посланието, но при едно по-адекватно разположение в оркестъра можеше и да съзрем сцената в пълния неин театрален нюанс. Сега очевидно ме работи сенти-споменът. Ще го спестя, тъй като трябва да завърша.

Не защото искам, ами се налага - с настроението СентиМетъл. Хем ни се плаче, хем устояваме, хем опитваме с желязна ръка да притиснем тахикардията, причинена от сегашната безнадеждност. Опровержима - докогато все още се случват съ-битийни концерти от вида „авторски“ на композитори като Георги Минчев.