Тибетският манастир във високите планини на западнокитайската провинция Кинхай е празен. Монасите са се скрили в една близка страноприемница с бетонни стени, измазани с глина. Вътре е окачен портрет на Далай лама. Пред него монасите са запалили маслени лампи и са приготвили цяло угощение: планини от подсладен хляб, палачинки, ябълки и банани. Към тях – пепси кола и оранжада. Още не са се докоснали до нищо. Седят в поза лотос върху синьо-бели килими и се молят. Под червените одеяла, които носят навити около раменете си, се виждат златисто-кафяви копринени дрехи. На китките им блестят молитвените броеници. Не са събули прашните си обувки.

„Молим се за завръщането на Далай лама“, казват те. Тържеството е посветено на онзи 10 март, когато преди 50 години Далай Лама бяга в Индия.

Точно това обаче е забранено. Монасите са поели троен риск. Те нарушават разпоредбите, според които в Китай не е разрешено да се молиш пред изображение на Далай лама. Правят го в навечерието на политически много чувствителна годишнина, на която комунистическата управа изрично им е забранила всякаква религиозна дейност. И освен това са поканили фотографка и репортер на „Цайт“. За монасите това е опасно. За съпротивителна дейност манастирът им може да бъде затворен. Но те искат да докажат на света, че за тях вярата им е по-важна от разпоредбите на партията. „Благодарим ви, че дойдохте при нас от толкова далеч и се надяваме, че чрез вестника ви нашият манастир ще придобие по-голяма известност“, дипломатично ни поздравява управителят на манастира. После ни поднася чаша чай.

Срещата ни е организирана от Дьодже, млад тибетски студент от милионната западно-китайска метрополия Ланжу. Работата на Дьодже е е проста. Шофьорът, който е китаец, не бива да разбере какво става. Достъпът на чужденци до повечето от заселените с тибетци райони в Западен Китай е преустановен за неопределено време. Пекин е изпратил в Тибет огромни части на силите за сигурност. Те патрулират по кръстовищата и в центровете на големите градове. По този начин китайското правителство иска да предотврати повторението на миналогодишните събития. Преди година много от тибетските манастири се разбунтуваха открито. В синхрон с емигрантското движение, те използваха вниманието на света преди Олимпиадата в Пекин, за да въстанат срещу китайското господство. И монасите, които сега ни посрещат, миналата година са развявали тибетския национален флаг. Дьодже ги познава добре. Прекарал е две години като млад монах в техния манастир. Родителите му са били толкова бедни, че не са могли да платят училищната такса. Дьодже ължи много на монасите, макар че по-късно сам решава да замине за града. Сега иска да им помогне. Вярва, че вниманието на международната общественост ще им вдъхне увереност. Но властите не бива да научат нищо за същността на нашето посещение, иначе Дьодже монасите ги заплашват наказания.

Не оставаме съвсем незабелязани. След размириците миналата година няма тибетски манастир, който да не е под постоянно наблюдение. В двора на манастира - голям новопостроен комплекс зад пъстро изрисувани стени – паркира черен «Фолксваген Сантана 3000». Дьодже е изненадан. „Бързо да се махаме“, изсъсква той. После по мобилния се свързва с управителя. Той се връща и ни представя на полицаите на манастира като членове на будистка организация от чужбина. Пред камерите им ни намята с традиционните бели молитвени шалове на тибетците. Обикновената церемония. Така дори комунистическите кадри в Тибет посрещат гостите си.

Двамата полицаи изглеждат доволни. Облечени са в тъмносини униформи на кадровици и имат значки и полицейски колани. Единият е китаец, другият е тибетец. Във всички манастири от околността е така. Тибетецът може да говори с монасите, които обикновено знаят само тибетски. Китаецът наблюдава.

Управителят обяснява на двамата, че иска да ни покаже развалините на 600-годишния стар манастир зад скалите на другия бряг на реката. Дотам пътят е дълъг и минава покрай бедни, измазани с пръст колиби и кишави оризови полета. Управителят ни разказва колко се е променил животът в манастира от една година насам. При това най-неприятните неща изрича с радостна усмивка така, както се очаква от лама като него.

Преди монасите се чувствали свободни, казва той. Но след въстанието миналия март вече нищо не можели да правят, без да ги наблюдават. Снимали го всеки път, когато отивал до автобусната спирка или до гарата. Всяка вечер по телефона му се обаждал правителствен чиновник, за да пита дали през деня се е случило нещо извънредно. Всичките му телефонни разговори се подслушвали. Настроението било потискащо и той усещал постоянна тъга. За него 10 март бил особено угнетителен. На него и на монасите им било забранено да напускат манастира този ден. Затова предния ден манастирът е празен. Монасите на малки групи тайно отбелязват годишнината.

Разказът му напомня за съдбата на политическите дисиденти в Китай. И те са под наблюдението на цивилни полицаи и на определени годишнини – обикновено 4 юни, денят на потушаването на студентските бунтове през 1989 г. – не могат да напускат дома си. Само че в Китай те са само няколко десетки. А сега Пекин е решил да третира десетки хиляди тибетски монаси като дисиденти.

От гледна точка на Пекин очевидно за това има достатъчно основания. Действително монасите са станали по-радикални заради репресиите на китайците и заради политическия натиск от страна на движението на тибетските емигранти. Управителят на манастира не намери оправдание за нито един аргумент на Пекин, докато джапаше през локвите с леките си градски обувки. Още го е яд за 14 март миналата година. На този ден Лхаса, столицата на тибетския будизъм, преживя най-голямото си въстание от десетилетия насам. Отчаяните тибетски младежи хулиганстваха и изпотрошиха китайските магазини в града. По официални данни 20 китайци са загубили живота си. Оттогава Пекин използва събитието, за да оправдава драконовските мерки за сигурност, които взима в Тибет. Управителят обаче вижда в това коварна хитрост на китайците. Според него те са провокирали насилието, преоблечени като монаси. Ламата не вярва, че протестът е бил започнат от тибетски студенти в Лхаса, както твърдяха тогава очевидци. Мнението му напълно съвпада с аргументите на правителството в изгнание на Далай лама. Изглежда, въпреки цялото наблюдение, контактите му с емигрантското движение са осигурени.

Управителят и Дьодже стигат до реката, над чийто брегове на главозамайваща височина се издигат останките от стария манастир. На това място са се къпали заедно, когато Дьодже е бил малко момче. По онова време културната революция, когато комунистите са разрушавали и разграбвали тибетските манастири, е била вече забравена. И двамата имат спомени за времена, когато комунисти и монаси горе-долу са се понасяли едни други. „Като се грижехме за бедните в селото, облекчавахме работата на Партията. И това се признаваше от КП“, разказва управителят.

Дьодже се е уговорил на връщане да се види с баща си и брат си, за да ядем заедно. Пресичаме улицата към ресторанта. Малко след това се появява и бащата. Полицаите вече са го разпитвали кои сме. Бащата не е отговорил нищо. Навън маршируват военни полицаи със зелени униформи, бели каски, палки и щитове. Ескортират ги полицейски джипове, които карат демонстративно бавно по средата на улицата. Дьодже се уплашва. Сбогува се набързо със семейството си и казва на шофьора да дойде. По-скоро да изчезваме. Когато колата най-сетне излиза на пътя за Ланжу, Дьодже подава на шофьора едно дивиди. Увеличава звука. Модерен тибетски фолк. На екрана трепкат снимки на планини и манастири. Обляга се назад и припява. В един проход на 3800 м височина слиза от колата, накъсва хартийки и ги хвърля като конфети във въздуха. Вече се чувства по-добре. Дали съжалява за пътуването? „Това трябваше да стане“, казва Дьодже. По-късно се обажда на баща си. Полицаите са ходили у тях. Родителите са казали, че не ни познават. Били сме приятели на сина им. „Всичко е наред. Няма да се случи нищо повече“, казва ни Дьодже.

* Имената са променени от редакцията.

Ди цайт, бр. 12, 12 март 2009

От немски Ирина Илиева