Думи срещу думи ( литература), брой 20 (2547), 29 май 2009" /> Култура :: Наблюдатели :: Без скука със <i>Скука</i>
Български  |  English

Без скука със Скука

Мария Станкова не иска да бъде „голям писател“. Не иска да прекрачи направо в класиката. Тя просто обича да разказва истории на тези, които обичат да четат. Мисли ги, докато стои сама. Измисля ги. Постепенно те започват да я измислят. Думите, които са нашият по-добър живот. Седиш вкъщи, пушиш, правиш си супа, включваш телевизора, пускаш компютъра... И те потичат. Говориш на самотни хора, които седят вкъщи, пушат, пускат компютъра...

Романите „Скука“ и „Мрежата“ в последната й книга, „Скука“, разказват нашия свят точно такъв: сиво ежедневие, обезсмислени съдби, хора, които пърхат като молци между брънките на гъста, лепкава и всесилна мрежа, наречена ежедневие. Това обаче е само половината истина. Другата половина е в историите, които внезапно се случват. Специфичният подход на разказвачката се състои в това да показва как именно посред лепкавото безличие на всекидневното се появява необикновеното. Само че то не е в спектъра на романтичната привлекателност, а по-скоро в тъмното пространство на грозното, страшното и отблъскващото. Това е ефектът на популярния криминален разказ, който Мария Станкова почти винаги търси. Всъщност нейният, вече утвърден в новата ни литература, почерк е точно в несекващото съчетаване на ежедневната, умишлено принизената до баналното и безличното социалност със смущаващата и необикновена поява на някое загадъчно престъпление, на престъпното, което винаги дреме в човешката психика. Трите текста, включени в книгата, макар че са много различни в тематично отношение и донякъде на стилистично равнище, всъщност се допълват до внушението за цялостна картина, в която светът се простира от привидно летаргичното състояние на всекидневната скука („Мрежата“) през внезапните разкъсвания на сивотата в потресаващи случки („Скука“) до малко мрачната романтика на легендарния разказ, в който не може да има място за ежедневното („Черната жена и Стрелеца“). (В този смисъл бих разменила местата на първия и третия текст, за да се оформи постепенното настъпление на обобщаващата идея.) Трите текста са наречени „малки романи“. Дали са точно романи, в случая няма значение, тъй като смисловият акцент пада върху думата малки. Не защото са малки по обем (средно стотина страници), а защото тяхната „малкост“ е внушение за живота, който живеем, онази човешка малкост, която поражда най-страшните престъпления. (Легендарната симулация в „Черната жена и Стрелеца“ може да бъде разбрана именно като привидяната в екзотични образи другост на нашия свят.) Както винаги досега, Мария Станкова разказва популярно и увлекателно, сюжетът поглъща вниманието, бързаш да прочетеш докрай, макар че гърлото ти се стяга от усещането за психически дискомфорт, и преглъщаш въпроса: и аз ли живея в този свят, и аз ли съм (като) един от тези герои? Разказът е кинематографичен, в него могат да се подредят отделни картини, сцени, удобни за екранизация и за сюжетиране с визуални похвати. Нищо чудно, че през последните години Мария Станкова спечели доста награди точно със своя опит в пространството на драматургията и киносценария. С нея на читателя рядко е скучно, дори когато книгата й се казва „Скука“.
още от автора


Мария Станкова. "Скука". Три малки романа. Изд. Жанет 45, Пловдив, 2008
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”