Български  |  English

Олег Янковски

(23. 02.1944 – 20.05.2009)

Последната филмова роля на Олег Янковски е митрополит Филип в „Цар“ (2009) на Павел Лунгин. Три дни след шумната премиера на трагичния епос за Иван Грозни в програмата „Особен поглед“ в Кан, киното се раздели с един от грамадните си актьори.

Звездният път на Янковски тръгва с друг епос - военния „Щит и меч“ (1968) на Владимир Басов.

Днешните млади може и да не го знаят, но в моето киноманско тийнейджърство Янковски бе любимец наравно с Жан-Пол Белмондо и Ален Делон. И, за разлика от тях, си остана до днес, тъй като не спря да работи в киното и театъра (с Марк Захаров в „Ленком“). Както споделя в интервю самият Янковски, „Времето привнася това-онова в техниката. Всяко поколение говори на свой език - например шегите на едното не са много разбираеми за другото. Но талантът остава – той е Божие дело. Това е твоята нервна система, интуиция, заложената от Бог енергетика...“

С аристократична визия (и произход), ироничен поглед, магнетично обаяние, достолепно отстранение, мистична вглъбеност и гигантски талант, Олег Янковски е изиграл целия спектър на мъжките превъплъщения на сцената и екрана – от трагедията до фарса. Бил е Хамлет и барон Мюнхаузен, аристократ и плебей, военен и лентяй, учен и шут, кавалер и хулиган, руснак и чужденец...

А иначе, заедно с по-младия му колега от Ленком Александър Абдулов, отишъл си година по-рано от този свят, са емблематичните руски разбивачи на дамски сърца, неподвластни на възрасти, епохи, пристрастия, смърт...

През 1982 Янковски изигра две от важните роли от времето на застоя.

Едната е в хитовата романтична комедия „Влюбен по собствено желание“ на Сергей Микаелян - пропил се спортист, продължил като шлосер. Другата – очарователно-безхаберен пройдоха на рождения си ден в драмата „Полети насън и наяве“ на Роман Балаян. В различен стилов ключ актьорът съумява да покаже човешкото неудовлетворение насред обществена апатия.

Янковски не е сред най-близките актьори на Тарковски, но е белязал киното му с неистовата си енергийност – бащата на героя в изповедалния шедьовър „Огледало“ (1974) и писателят Андрей Горчаков в драмата „Носталгия“ (1982). Сред филмовите абсолюти е финалът на „Огледало“ – Маргарита Терехова и Олег Янковски лежат на тревата, взрени в небето, както и кадърът с прехода на актьора сред свещите в „Носталгия“...

Мистично-харизматичен е той като господин Z в изискания черно-бял дебют на унгарката Илдико Енеди „Моят ХХ век“...

От 1993 е президент на фестивала на руското кино „Кинотавър“ в Сочи. През 2000 дебютира като режисьор с „Ела да ме видиш“ (заедно с Михаил Агранович), а през 2002 изигра по невероятен начин етичния апокалипсис в покъртителния филм на Валерий Тодоровски „Любовникът“. Подпухнал и сбръчкан, но все така ослепителен епикуреец, Янковски физически се сгромолясва на екрана.

След 30-годишна работа в „Ленком“, през февруари 2009 за последен път излиза на сцената като Жевакин в „Жентиба“ на Марк Захаров, но в киното предстои да го видим в „Суинги“ на Валерий Тодоровски, „Анна Каренина“ на Сергей Соловьов, „Цар“... Късметлия открай време, от вечността Янковски вероятно се усмихва на нашето бъдеще време...
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”