Български  |  English

Шамари и носталгия

Детето прави човека и няма човек, който да не е направен от детето, което е бил някога.
Мария Монтесори



Седемдесет и седма е и съм на две. Сестра ми се е родила преди няколко месеца и трябва да тръгна на ясла, за да улесня семейството в грижите за бебето. Плача. След няколко дни започвам да отказвам храна, всеки път пищя и блъскам лъжицата, щом се опитат да ме нахранят вкъщи. На въпросите на родителите ми възпитателките в яслата без смущение отговарят, че тъй като не ям, ме хранят насила – едната държи двете ми ръце зад гърба, а другата ме тъпче с лъжицата.

За собственото детство някак си е прието да се помни или добро, или нищо. Връщането към него става с посредничеството на една колективна памет, която много настоява на идеализирания му романтичен образ. То например е винаги безгрижно и свободно (от необходимостта да взема решения за себе си), чисто и невинно (сякаш не подозира за съществуването на подлост и насилие), спокойно (без страховете на възрастните). Желанието да се върнеш в този безметежен свят толкова се подразбира от само себе си, че е не по-малко неутрална тема за разговор от прогнозата за времето.

Сега обаче вече съм родител и повече от всякога ми е нужен честен и смел поглед към миналото. Участвайки в живота на моите син и дъщеря, на всяка крачка срещам забравени моменти от собственото ми порастване и някои от тях ми се виждат толкова не за деца, че ми се ще да им сложа червена точка с надпис 18 поне.

Докато растях през 70-те и 80-те, видях и изпитах много издърпани уши, смразяващи заплахи с участието на свирепи животни и инжекции с дебели игли, засрамвания в ъгъла, изсъсквания да мълча, изгонвания в другата стая, подигравки с недостатъците ми, отричания и незачитания на чувствата ми, ограничаване на основните ми лични свободи. Шамарите бяха само най-очевидната проява на насилие, която присъстваше в детската градина, а в отделни случаи дори в училище и вкъщи. Даже в киното, което имаше задачата да отразява действителността, връстниците ми ги биеха и това си беше в реда на нещата. Далеч не бях от най-палавите деца, но безброй пъти съм чувала уверенията на по-силните: ‛За твое добро е.‛ ‛На мен ми е по-неприятно, отколкото на теб.‛ ‛Когато пораснеш, ще разбереш, че сме били прави.‛

В детската градина аз и доста от другите момичета категорично искахме да се оженим за Радо – човекът, който непрекъснато правеше бели. Въпреки че жестоко го репресираха заради тях, той не се предаваше. Веднъж учителката го вдигна целия за ухото, защото беше пуснал някакъв флумастер на другарчето си в тоалетната. Такъв е завинаги в моето сърце – назидателно увиснал на огненочервеното си ухо, с размазани сълзи и сополи по лицето, но и с нещо като: ‛Аз пък пак ще го направя‛ в погледа. Останалите, на които не ни стискаше да бъдем чак такива дисиденти, гледахме със смесица от ужас и възхищение.

Режимът на детството беше тоталитарен. Откритото противопоставяне между деца и възрастни беше срамота и белег на лошо възпитание. А да си възпитан, както и послушен, беше над това да си добър – просто много повече личеше. Когато все пак се случваше някой като Радо да се противопостави открито, последствията ни научаваха, че във всеки конфликт има правилна и грешна страна. И прав винаги беше по-силният, по-големият, този, на чиято страна беше властта. Властта, която трябваше да свикнем да уважаваме. На тези, които не се приспособяваха, се отговаряше с физическо насилие или с допълнително орязване на и без това ограничените им лични свободи. Затова пък, както при всяка тоталитарна власт, подчиняващите се успешно наистина се радваха на сигурност и свобода от отговорности.

Разбира се, имаше и прекрасни неща – откривахме света, родителите ни обичаха. И ние ги обичахме, както повечето деца обичат майките и бащите си – абсолютно и безусловно. И бяхме готови да им осигурим синовете и дъщерите, които искаха да имат, почти на всяка цена. Нашите родители, възпитатели и учители просто правеха това което бяха правили техните родители, учители и още много поколения преди тях – огъваха ни грижливо като бонзай според размерите и формата на саксията. Запознаваха ни с йерархиите на обществото и семейството, които за тях ще да са изглеждали доста по-непоклатими, отколкото са днес. Учеха ни да уважаваме властта и насилието, за да оцелеем. И на свой ред да си послужим с тях, за да постигнем успех. Вярваха, че докато те не ни направят хора, сме просто една неосъществена възможност.

Две-три десетилетия по-късно от мен и повечето деца, с които пораснах, се очаква да възпитаваме свободни хора. Да ги насърчим да проявяват индивидуалност, независимост, да изразяват себе си, да избират, да носят отговорност, да водят диалог, да се чувстват ценни такива каквито са, да уважават достойнството на другите, да приемат различните. Звучи добре, само дето почти никой преди нас не го е правил. Опитът на нашите родители и почти всичко, което в детството са ни учили за отношенията между малки и големи, е неприложимо към условията, в които растат децата ни.

Мъчително и бавно, обществото май все пак се демократизира. Свободи и отговорности си идват по местата, разклащат се патриархални стереотипи и ценности. В отношенията между възрастни и деца обаче демократичните промени са безнадеждно изостанали. Миналата година попитах над двеста родители дали им се случва да удрят децата си. Повече от деветдесет процента признаха, че понякога го правят. Засрамването, заплашването и критиката са все така основни инструменти за възпитание. Детските ясли, градините и училищата са си отчайващо тоталитарни. Все още институциите се конкурират с родителите за контрол върху децата и ги изолират от ежедневието си, все още децата седят на гърне по часовник, спят под строй и нямат право да присъстват, когато родители и учители си говорят за тях в трето лице на родителските срещи. В изработването на менюто и борбата с микробите се влага много повече усърдие и съвременна наука, отколкото в отговарянето на емоционалните и интелектуалните им потребности. ‛За твое добро е.‛ ‛Когато пораснеш, ще разбереш, че сме били прави.‛

Вярно, има утеха в приемането, че са били прави. Тогава всичко, което ни се е струвало жестоко и несправедливо като деца, наистина е било за наше добро. Наказанията и ограниченията са били полезни, родителите и възпитателите мъдри – те са ни направили хора, а ние сме имали съвършеното детство. Обаче всеки ден поглеждам децата си и виждам колко важно е да не оставя да ми се изплъзват болезнените спомени от моето порастване. Иначе ще затворя кръга и с обич ще ги заогъвам според размерите и формата на моята саксия. Без искрено и сериозно отношение към моето детство, към детето, което съм била, ще стана просто майка – пък и гражданин – на автопилот, машинално възпроизвеждащ матрицата на собственото си минало.
още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”