Български  |  English

Любомир Илиев: Eдиница мярка за превода е целият текст

На 29 май т.г. големият преводач Любомир Илиев получи Националната награда "Христо Г. Данов" за превода си на "Човекът без качества" от Роберт Музил.

Култура поздравява своя уважаван автор и приятел за отличието и му пожелава нови словесни предизвикателства.




Разговор за превода на „Човекът без качества‛ от Роберт Музил


- Кое направи възможно издаването на „Човекът без качества‛ на български? Знаем, че той се определя като епохално произведение, водещите издателски къщи Literaturhaus München и Bertelsmann AG в свое изследване сред 99 експерти го поставят на първо място сред немскоезичните романи на ХХ век - преди ‛Процесът‛ на Кафка и ‛Вълшебната планина‛ на Т. Ман...

- Романът е наистина върхово явление в световната литература. Коментаторите единогласно го поставят – наред с „По следите на изгубеното време‛ на Марсел Пруст и „Одисей‛ на Джеймс Джойс – в основите на европейския модернизъм. Впрочем, сравненията с тези двама гении доста са дразнели Музил, тъй като е смятал за свои предходници немските класици, както и Флобер, Достоевски, Ницше. Така или иначе, сравненията с Пруст и Джойс подчертават най-вече, че, подобно на тях, схваща романа като енциклопедично представяне на действителността и че това представяне по същината си е комическо. За тази цел Музил изобретява собствени реторически инструменти за сатиричната си визия, създава най-многостранната, най-глъбинната ирония, която може да се открие в европейския роман. Нейните корени са в немските романтици (преди всичко Новалис), но при Музил тя става многопластова, с разказвач и действащи лица, размишляващи с комична сбитост и сатирични съседства, което превръща „Човекът без качества‛ в несравнимо интелектуално пиршество.

Макар и писан преди повече от 60 години, макар за него да се говореше немалко и у нас, като текст романът бе непознат за българските читатели поне по две, според мен, причини. Първо, комунистическата цензура му бе лепнала клеймото на „идеологически съмнителна‛ творба, на „упадъчна‛ литература. Второ, очевидно не е имало достатъчно добре подготвен преводач, който да се захване с такъв тежък труд. За роман като „Човекът без качества‛ нормалното владеене на двата езика (чуждия и родния) и обикновените литературни познания никак не са достатъчни. Тук е нужно както умението да се провреш през безброй смислови пластове (Милан Кундера неслучайно казва, че не познава друга творба, в която толкова много място да се предоставя на мисленето!), така и нагласата на ироник, за да стигнеш до адекватно препредаване на авторовите внушения, а не на последно място – и добра кондиция (все пак това са близо 2000 страници текст!) Признавам, че преди двадесетина години подобен превод доста би ме затруднил, та и аз дълго отхвърлях мисълта да се заловя с Музил. Но преводаческият ми гръбнак междувременно заякна дотам, че дръзнах да посегна и към този знаменит роман.


- Разкажете ни за работата си по превода: колко време ви отне тя, кой беше главният ви помощник?

- Преведох „Човекът без качества‛ за около четири години. Но тъй като знаех, че ако се занимавам единствено с тази книга, бих могъл да се удавя в бездънния й океан, от време на време насичах въпросния период с паузи, в които превеждах други, знакови за съвременната немскоезична литература, но все пак по-лесно „смилаеми‛ автори, като Уве Тим, Мартин Зутер, Даниел Келман, Гюнтер Грас, и с помощта на тези „спасителни островчета‛ стигнах до заветния отсрещен бряг. Удовлетворението от приключената работа многократно заличи мъките ми на преводач, които ме гнетяха през тези четири години. А и текстът те засмуква така, че направо няма измъкване от въртопите му. Особено ми олекна, когато разгадах откъде ми е позната тази ирония: макар и с друг знак, я откриваме ни повече, ни по-малко в Хашековия „Швейк‛ - сякаш тамошният фердкурат Ото Кац е повишен в генерал Щум фон Бордвер, извънредно комичната фигура в романа на Музил, която извиква на моменти истински сълзи от смях в очите на читателя.

Основен помощник - не, по-скоро съратник - за кой ли път вече ми беше моята издателка и редакторка Любомира Въжарова, чиято смелост да публикува в издателството си „Атлантис-КЛ‛ творба като „Човекът без качества‛ в днешното бездуховно време заслужава най-дълбок поклон. Чета твърденията на някои литературни зевзеци, че романът на Музил бил прочетен докрай от един-единствен човек: автора му. Е, те затова са и зевзеци: за да правят ефектни, но далечни на истината изцепки. Само че истината е далеч по-друга: преводачът няма как да не прочете творбата поне няколко пъти, и то с особено внимателен поглед (Далчев наричаше превода „най-вдълбоченото четене‛), а редакторът - да я отупва като брашнян чувал дотогава, докато изчисти и последните разминавания с оригинала. А четири очи – нека напомня това златно правило в превода – винаги виждат по-добре от две, стига, разбира се, да гледат в една и съща посока, какъвто е и случаят с мен и г-жа Въжарова. Не си правя илюзии, че в последна сметка тук-там все пак не е останало някое петънце, някое недоглеждане (при такъв обем и такава сложност на текста обратното надали е възможно). Но дори да е така, романът е толкова богат сам по себе си, че от него неминуемо ще се е запазило достатъчно много и в превода.

Ценна помощ ми оказаха и колегиалните съвети на преводачите на Музил от цял свят. С повечето от тях съм добър приятел и не ми беше трудно, нито срамно да ги моля за помощ при тълкуването на този или онзи главоломен пасаж. При това, става въпрос не за съответствия на ниво „дума‛ - при превод на такова равнище там не би трябвало да има непреодолими спънки; а на ниво „смисъл‛, сиреч „какво точно е искал да каже авторът и как си решил този проблем ти‛. В такива „семейства‛ съм и с преводачите на Гьоте, с преводачите на Грас по света... Много ги ценя.


- Вие сте преводач с огромен опит и върхови постижения в преводаческото изкуство („Фауст‛ на Гьоте, „Корабът на глупците‛ на Себастиан Брант, „Смъртта на Вергилий‛ на Херман Брох, „Сидхарта‛ на Херман Хесе и много други). Изключително верен сте на оригиналния текст. Какво да очаква читателят, решил да се запознае с Музил на български език?

- Това, което читателят може да очаква и което неминуемо ще получи от романа, е изключителната духовна наслада. Текстът се лее плавно и красиво като пълноводния Дунав край Виена – в сравнение с него, по самобитното определение на моя приятел Митко Новков, съвременната литература е задръстена като Перловската река. В него има и дълбоки философски прозрения, и пленителна ирония, които – особено събрани накуп – нямат равни в световната литература. Прословутата „успоредна акция‛ неминуемо ще припомни на читателя годините на тоталитаризма с безбройните такива помпозни, но вътрешно кухи „мероприятия‛. Нима по подобие на несъществуващата днес Австро-Унгария (в „Човекът без качества‛ тя носи ироничното наименование Какания) не се разпадна и „великият‛ Съветски съюз? В романа си Музил поставя екзистенциална диагноза на целия ХХ век и го превръща в интелектуален синтез, чиято общоевропейска важност не е обезсилена и днес. С това големият писател се превръща в принц на европейския дух, който – подобно на нас, днешните европейци – мечтае за различна, но не шизофренна Европа. През годините, в които превеждах творбата, тя ми звучеше с нарастваща актуалност и ме караше да стигам до най-неочаквани прозрения. Изобщо не се съмнявам, че и читателите ще я възприемат като истински паноптикум на европейския дух, нарисуван с прекрасни изобразителни средства. И ако някой прояви недоволство, че романът не е завършен, нека знае, че, пишейки романа, Музил сякаш се стреми все по-определено да покаже, че историята и разказът за историята продължават безкрайно, независимо колко силно е желанието ни да ги сложим в ред. Така „Човекът без качества‛ въплъщава в себе си една от особеностите на модернизма – романът и изобщо творчеството се възприемат не като конкретно действие, а като процес, като непрекъснато движение, като нескончаемост. Впрочем, и трите романа на Кафка - „Процесът‛, „Замъкът‛ и „Америка‛ - също не са завършени, но това не им пречи да бъдат едни от най-големите романи на ХХ в., какъвто безспорно е и този.

- Как успявате, въпреки непрекъснатото накъсване на повествователната нишка, да изградите такава прецизна и ясна картина, всяка следваща да е равнопоставена на предишната по яркост, прецизност и изразителност?

- О, не ме надценявайте, заслугата да тече един текст „прецизно и ясно‛ е преди всичко на автора, негово дело е, тъй да се рече, първичният творчески акт. Преводачът обаче трябва да познава особеностите на стила му до най-малката подробност, да знае къде трябва задължително да ги следва и къде може да ги позагърби.

Една езикова среда, разбира се, винаги си остава уникална, но че е възможно всяка литературна творба да бъде претворена на родния език, за мен е вън от всякакво съмнение. Няма непреводими автори и книги, практиката всекидневно ни убеждава в това.

Основният въпрос е кое точно ще бъде възприето като единица мярка за автора или книгата. Ако тази единица мярка е отделната дума, преводът е обречен на буквализъм, скованост, че й невъзможност. Ако сме възприели за единица мярка отделното изречение, нещата не стоят много по-добре. Представете си например, че любим похват на автора е използването на алитерации, но тъкмо при превода на изреченията, в които ги има, те няма начин да бъдат препредадени другояче, освен с насилие над смисъла. Какво ни пречи обаче да употребим този похват в някое друго изречение, преди или след въпросното? Това в никакъв случай не би било предателство спрямо автора или творбата му, а тъкмо обратното – пример за адекватен творчески превод.

Ето защо, за да отпаднат всякакви съмнения в преводимостта дори на най-трудни автори, единица мярка за превода трябва да е целият текст, неговото цялостно звучене като смисъл, ритмика, пълнокръвие, въздействие върху читателя. Тогава ще замлъкнат и ехидните подмятания от типа: „Преводът е като жената: ако е хубав, не е верен, а ако е верен, не е хубав‛. Един превод наистина може да бъде и хубав, и верен, но само когато преводачът има цялостен поглед върху текста, а не го разпарчетосва на думички и изречения.

Това обаче е трудна задача, която е по силите единствено на професионални преводачи с богат опит. Такива, уви, днес май са вече изчезващ вид.


- Романът е писан в периода 1930-1942 година и се отнася към периода 1913-1918, т.е. минало в миналото. Как се отразява на превода тази времева дистанция?

- По принцип се старая да избягвам както архаизми, така и неологизми, стига авторът да не държи на тях. Нормата, която съм създал за себе си и към която гледам да се придържам, гласи: Преводът ми трябва да звучи за моите съвременници така естествено, както е звучал за съвременниците на автора. Наред с това обаче има безчет лексикални и синтактични средства, които могат да запазят „патината‛ му и за днешния читател. Единствено комбинацията на едното с другото води до задоволителен резултат.

Съвсем другояче стои въпросът със словотворчеството. Това е тънка работа, но за онзи, който я умее, тя е не само препоръчителна, но и задължителна. Никъде в речниците няма да намерите например разкрехвам, но е не само разбираемо, но и по-красиво от разтварям, нали?


- Какво бихте посъветвали младите преводачи на немскоезична литература?

- Преводът е трудно занимание, зле платено и съпроводено с много лишения. Преводачът трябва да е в състояние със средствата на собствения си език да нарисува същите картини, които авторът рисува със съвършено различните средства на своя си, а за това е нужно писателско дарование, в което човек може да се упражнява, но което не се учи.

И все пак бих препоръчал на младите преводачи на немскоезична литература да вярват повече в себе си. Днес от тях има огромна нужда. Писателите от Германия, Австрия и Швейцария в последните години успешно започнаха да опровергават утвърдената представа за немскоезичната литература като тежка, прекомерно задълбочена, твърде философска. На световния пазар се появиха автори, като Бернхард Шлинк, Даниел Келман, Ханс-Улрих Трайхел, Мартин Зутер и др., чиито книги се превеждат на десетки езици; с великолепни литературни бестселъри ни изненадват утвърдени писатели, като Гюнтер Грас, Зигфрид Ленц, Мартин Валзер. Тревожно е, че българските преводачи от немски не са подготвени нито качествено, нито количествено да посрещнат този наплив. А трябва - ако не искаме да се самонатикаме в периферията на световния литературен обмен.


- Достатъчно оценен ли е трудът на преводача?

- Не друг, а Нобеловият литературен лауреат за 1998 г. Жузе Сарамагу казва: „Авторът със своя език създава националната литература. Световната литература обаче е дело на преводачите.‛ Сарамагу знае какво говори – книгите му са преведени на 26 езика. Дали без преводачите изобщо щеше да има Нобелова литературна награда? Че кой щеше да чете и оценява авторите навред по света, ако най-напред не бяха преведени?

Не ще и дума, че съм съгласен с казаното от Сарамагу. То представлява оценка на труда на преводача от най-компетентно място. При почти липсващите значими награди за превод, това не е малко и във всички случаи повече, отколкото например твърдението, че преводачът бил „трансмисионен ремък в мотора на литературата‛. Но някой да се е юрнал за автограф от трансмисионен ремък?


Разговора води Силвия Василева


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”