Български  |  English

Андрей Тарковски: събирачът на сънища

Такава гатанка ще задам...

Разговор с Лейла Александер-Гарет

Лейла Александър-Гарет, преводачка и приятелка на Андрей Тарковски (1932-1986), пристигна в Москва във връзка с премиерата на книгата й „Андрей Тарковски: събирачът на сънища‛. Тя е родена от дневника, воден всекидневно по време на работата й в последния филм на великия режисьор „Жертвоприношение‛ (1986), заснет в Швеция.


- Как създадохте тази книга?

- През декември 2007 г. организирах фестивал за Тарковски. Дойдоха сестра му Марина Тарковска, Олег Янковски, царство му небесно. След този фестивал седнах на крайчеца на дивана и написах книгата за два месеца. Тарковски е особена работа. Тук, в Русия, ми разказваха, че бил мрачен и самият той говореше за това. Когато вече беше болен, ми каза: „Когато ще пишеш за мен, не пиши като за някакъв тиранин. Наслушах се на това в Москва‛. Помня, че винаги се усмихваше, във всеки случай на мен, постоянно се шегуваше с екипа, цареше любов и отдаденост. Макар че това беше доста труден период за него. Казваше: „Ще преобърна земята, но ще направя всичко, за да видя сина си‛. Узна диагнозата си, преди той да дойде. Тарковски възприемаше живота като магия, тайнство. Съществува хубавата дума „care‛, „he cared‛ – чувстваше се отговорен за всичко. Всъщност, и „Жертвоприношение‛ е филм за човешката отговорност. Може би, защото го гризеше съвестта. Както филмът му „Огледало‛ е за болната съвест. Странно припокриване – героят в „Жертвоприношение‛ умира от болна съвест. Помните ли кадъра, когато ръката му пуска птица – в него се снима самият Андрей. И малко преди смъртта му при него долетя птица. Той я отглеждаше. Има много странна снимка, където той държи тази птица в ръката си.

- Съдейки по разказите ви, Андрей е бил малко мистик?

- Разбира се. Във филма има дори вещица. Тарковски снимаше само това, което по някакъв начин се отнасяше до него. „Жертвоприношение‛ е много личен филм. Всичко, което там присъства, е неговият живот. Смахнатата, екзалтирана съпруга, дъщерята, самият герой. Той е малко закодиран. Тарковски казваше: „Такава гатанка ще задам...‛. Искаше му се да направи нещо, за да стане светът по-добър.

- А не беше ли тежко да се работи с човек, който непрестанно изяснява отношенията със самия себе си?

- Точно обратното – той имаше желание да приобщи целия снимачен екип. Хората бяха свикнали да работят с Бергман. Тарковски дори ги наричаше „бергмановата мафия‛. Те бяха свикнали с определен стил на работа: Бергман идваше на терен готов с всичко. Знаеше се какво ще прави всяка минута. А Тарковски идваше, както сам казваше, „като куче, трябва да подуша всичко, което ще снимам‛. Това шокира екипа. А на него му беше важно да предизвика интерес, да направи тези хора съавтори. Когато видеше някого от тях тъжен, тъй като не знаеше езика, ми казваше: „Иди, попитай какво се е случило. Може да се направи нещо‛. Макар че от швед е невъзможно да изтръгнеш нещо (Лейла Александър-Гарет е рускиня – бел. пр.).

- Тогава откъде идва тази негова репутация на труден човек?

- От Русия. Тук го и обичаха, и тровеха. Получаваше хиляди писма от затворите из цялата страна, че е спасил някого от самоубийство. И мнозина му завиждаха. Спомням си, че, като се запознахме, за първи път отидохме в Дома на киното – и как го гледаха. Той ме водеше, а хората се обръщаха и в лицата имаше някаква неприязън. Тарковски подбираше хората около себе си от „една кръвна група‛. В Швеция искаше да работи със Свен Нюквист. И снимачният екип беше възможно най-добрият – бергмановият. На хората, естествено, им беше трудно, тъй като Андрей през цялото време ги караше да си напрягат мозъка. Например, художничката ни Анна Асп, носителка на „Оскар‛, направо полудя. Понякога забележките на Тарковски изглеждаха като каприз. С дни можехме да обсъждаме какъв цвят да бъдат тапетите на стената. Той крачеше и питаше: „Как мислите – тъмни или светли?‛. Разбират се да са тъмни, тя почва да рисува, а Тарковски: „Не, по-добре да са светли.‛ Шведите не бяха привикнали с такъв маниер – Бергман всичко си премисляше вкъщи. Андрей правеше всичко това на терен. Така беше свикнал да работи в Русия. Но в Швеция бюджетът ни беше ограничен. Или ненадейно се случваше да каже: „А сега ни е нужен бял кон!‛. И шведите едва не припадаха. Къде ще се намери бял кон в Швеция? Или хиляда статисти...

В един момент японците се отказаха да финансират филма, защото някой от СССР ги беше притиснал – ако ще си имате работа с Тарковски, тогава няма да получите еди-какво си. И ако снимките бяха се забавили още, просто нямаше да има филм. И на фона на всичко това той се разхождаше по цели дни и нищо не снимаше. За добър ден се смяташе, когато са заснети 2-3 минути, а той можеше и няколко дни да не снима. Шведите подозираха, че Тарковски ще изпорти работата, тъй като снимачният период беше само 55 дни. Затова пък, когато снимаше, правеше наведнъж 5-6 минути. Когато проумяха това, от екипа се успокоиха. И той наистина приключи точно за 55 дни и не похарчи дори една излишна стотинка. На всичкото отгоре камерите се счупиха и се наложи да преснема епизода с горящата къща. Тарковски имаше една особеност – не виждаше кадъра, ако не гледа през камерата. И се заиграваше. И на оператора Свен Нюквист му беше доста тежко – струваше му се, че Андрей узурпира неговите отговорности.


- Имате ли обяснение защо Тарковски се е отказал от 14 преводачи и е избрал вас? Изглежда, малко сте се заиграла с ролята на кокетна девойка пред възрастен мъж...

- Не, това не е кокетство. Просто обичахме ретро дрехи и се обличахме с тях. Изобщо Андрей обичаше красотата - всякаква. Можеше да бъдат олющени стени или гледката, която в момента виждаме от прозореца. В жените харесваше все нещо особено – беше му важно да види женствеността им. А ние се карахме през цялото време – той ми говореше, че нищо не разбирам от живота, че всички ме лъжат. Много обичаше жените. Обожаваше асистентката си Керстни Ериксдотер. Казваше ми: „Виж как е облечена‛. У нея имаше нещо старомодно, спокойно. Андрей умееше да обръща внимание на всяка жена.

- А каква е историята с роклята на Аделаид, героинята на филма?

- Когато съпругата на Тарковски дойде, веднага се хвърли към Сюзън Флитууд и попита: „Защо имате моите коси?‛. На всички, малко или много, ни стана ясно. Явно, роклята й хареса. Костюмерката казваше: „Нито една западнячка не би облякла подобно нещо‛. Но на Тарковски му трябваше образ и когато тази рокля бе ушита буквално от парцали (пробите правеха по мен, тъй като също съм висока), всичко се изясни.

Тарковски казваше, че не бива да се работи в идеални условия. На художника са му необходими трудности отвън, нужно е да твори не благодарение на нещо, а въпреки. Отношенията с жена му бяха много сложни. Навярно получаваше нещо от нея, тя го защитаваше от нещо, но той се чувстваше много скован – когато се появяваше на терен, Андрей ставаше друг човек. Очаквах да видя възвишена жена. И всички, разбира се, бяхме шокирани. Не е наша работа да съдим, това си беше неговият избор, а какво е имало зад него – сложно е да се каже. Но когато на снимачната площадка се появи съпругата, да се работи стана много трудно.

Разговаря Наталия Кочеткова

Неделя, 4 юни 2009 г.

От руски Геновева Димитрова


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО 1000 стипендии Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”