Думи срещу думи ( литература), брой 27 (2554), 17 юли 2009" /> Култура :: Наблюдатели :: И критиката става за четене
Български  |  English

И критиката става за четене

През последните петнайсетина години всяка книга, която критически разглежда и подрежда полето на най-новата ни литература, придоби особена важност. От една страна, защото броят на тези книги в сравнение с предходните десетилетия много рязко намаля. От друга – защото все още вярваме, че и през следващото столетие ще има хора, които ще се занимават с историята на българската литература, и следователно днешната оперативна критика ще придобие стойността на исторически документ за своето време. Можем да изброим пет-шест такива книги в помощ на бъдещите докторанти да напишат по някое съчинение, в което днешните ни читателски страсти ще бъдат скромни герои на историческото развитие в посттоталитарния, протоевропейски период на българската държава.

Новата критическа книга на Владимир Трендафилов със сигурност е по-обмислена, по-цялостна и по-добре построена от първата (През седмица в литературния аквариум). Тя обединява проблемни статии, писани през последните четири-пет години, публикувани във в. Култура, в сборници и други периодични издания. Очевиден е обаче процесът на преработка и редактиране, който не само е осмислил старите текстове от дистанцията на допълнителен брой години, но е превърнал „парчетата“ в части на една книга с равномерно издържана концепция. Няма никакво значение дали си съгласен с всичко, което пише Трендафилов: дали приемаш оценките и йерархиите в съвременните явления, дали споделяш точно тези (измежду толкова много) посоки на теоретична интерпретация, дали обичаш да се говори за литературата по малко шумен и винаги предизвикателен начин... Много по-важно е, че книгата наистина представлява документ на своето време – именно с крайностите в оценките, с недвусмисления избор на концептуална позиция, с личността на автора, която избликва отвсякъде, обтича и някак поглъща читателя. Освен това, става въпрос за един вид критика, който няма традиции в българската култура; тя обединява в своето дискурсивно поле смятани по-рано за разнопосочни явления: строгия литературоведски прочит с кресливата пъстрота на социологическите данни и наблюдения, теоретичната информираност с лични спомени и автобиографични подробности, а освен тях – културологични обобщения, портретни щрихи на персони от публичния живот, данни от различни анкети, политически асоциации, народопсихологически заключения, вестникарски подмятания... Тази смесица от подходи и жанрове на критическата рефлексия непременно трябва да бъде забелязана като нов начин да се чете литературата ни или да се „картографира литературното поле“, ако употребим метафората на самото заглавие.

Друга особеност на критическия подход в книгата е стремежът да се обединява изобилният емпирически материал с теоретично информиран концептуален прочит на неговото присъствие. Студии, като Професията професионализъм, Канонът през жълтото, Соцкримът, Литературният провинциализъм, са не само интересно и увлекателно четиво. Всички те поставят по един важен културологичен проблем и подканят за дебат. Отделен (всъщност симптоматичен и много плодотворен като тема за друга статия) въпрос е защо не се случи такъв дебат в публичното пространство тогава, когато всяка от тези работи излизаше за пръв път, най-често в Култура? Дали полето е склерозирало, дали личните отношения задушават смелостта на критиците или някаква нова мъдрост възпира волята за дебат?

И още една особеност ще се опитам да отбележа. Поради желанието за концептуалност, но също така и поради „вроден“ демократичен импулс, критиката-Трендафилов обръща често внимание на млади автори с ранни книги, прохождащи из литературното поле. Тяхното присъствие подлежи на картографиране и обмисляне, понякога придружени с пресилена от късото разстояние до концептуалния фокус литературоведска оценка, но по правило с принос за изграждането на една по-пълна от обичайното и така – по-компетентна картина на българската литература. Широкият панорамен замах, който е характерен за книгата, поражда многозначителен сблъсък между две очевидно разноречиви тенденции. Това са – в едната посока – демократичната склонност да се обхващат многобройни явления от различен порядък и с доста неравномерна стойност в името на обективната „картографическа“ дейност. В другата посока обаче: силен импулс за подреждане, оценка и етикетиране, какъвто беше характерен за д-р Кръстев например, само че в друга епоха. Така книгата смогва да спори не само със своите читатели, но и вътре в себе си. При всяко положение, тя се чете увлекателно и „безразличие“ е последната дума, с която може да бъде характеризирано отношението към нея.
още от автора


Владимир Трендафилов. "Кризата, която обнадеждава. Картографии на днешното литературно поле". Сиела, С., 2009
  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”