Юри на пътешествието, което никой не е снимал
Горе-долу преди десетилетие едно престижно европейско списание прояви интерес към водещите българки фотографи на предишното десетилетие – тоест, последното на соца. Поканиха ме да напиша за тях, като ми дадоха пълна свобода да избера от каква гледна точка и кого да представя.
Критерият ми беше, че за да си добър в онова време, трябваше да можеш да снимаш реалността около себе си така, че да се отдалечаваш от нея. Спрях се (може би воден и от формализма на числата) на осем имена, емблематични за 80-те години на ХХ век, заради техните "фотографски отдалечавания". Като, разбира се, започнах с Юри:
Отдалечаване първо: бягство в маргиналиите
То принадлежи на Йордан Йорданов и до голяма степен е автотематично за самия подход на отдалечаване. Матрица на неговите снимки е пътят. Фотографията започва от момента, в който нарамиш камерата и напуснеш собствената си територия (без право на връщане, подобно на политически емигрант). Пътуванията на Йорданов обаче не са претенциозно метафорични – "навътре в човека", а навън – през пространството, физическото и социалното; отвеждат го в изоставени села и пропаднали кръчми, в гранични райони и селски събори, в лудници и цигански катуни... Работите му приличат на деликатно опоетизирани теренни изследвания, които търсят чист "антропологичен материал", способен да блокира механизмите на модерната мисъл. Той организира нещо като социален стриптийз, в който персонажите му свалят белезите на културната си принадлежност – те са никъде и никои, ту изцяло да потънали в мизерната си среда, ту издигнали се над нея с магическа безпричинност като герои на Шагал.
Фотографиите усърдно трупат доказателства за непрестанно боксуващия по нашите земи проект на модерността, които са използвани за целите на една не-модерна и не-постмодерна естетика – провалилата се модерност е еднакво далеч и от двете. Това е естетика на "отложения смисъл" – парчета културно пространство, измъкнати от мрежите на интерпретацията, за едно по-добро културно време, когато тя няма да унищожава собствения си предмет – нито в модерни идеологии, нито в постмодерна безбрежност.
Днес Йордан Йорданов, запазил своята маргинална социална позиция, продължава фотографското пътуване, само че в нови посоки – Албания, Софийския затвор, Монголия...
Днес това негово „днес“ изглежда безнадеждно отдалечено, защото през делящото ги десетилетие Юри се отдалечи от всичко, включително и от фотографските си пътешествия, за да предприеме последното, което никой не е заснел. Направи го с някаква разсеяна упоритост, същата онази, с която – представям си – е скочил навремето от Стамболовия мост, за да докаже любовта си. И благодарение на която е оцелял – и той, и любовта му.
Юри имаше собствено разбиране за оцеляването, обратното на това, което се сочи като наша национална ценност. За него да оцеляваш значеше да не се примиряваш. Да хвърлиш люта чушка зад гърба си, пък върху когото падне. Правеше го на прословутата петъчна фотографска маса в „Стадион“ без връзка с разговора или с каквото и да е друго, докато наоколо се стелеше уютната досада на 80-те, и летящата чушка питаше – докога ще стоим така? Правеше го с необикновените истории, които извличаше от обикновените хора, за да докаже, че обикновени хора няма. Има само такива, които заради идеологията, политиката, славата и пр. са се отказали от своята необикновеност. Те престават да се виждат, така че не могат да бъдат снимани, поне от Юри. Той самият никога не се подреди в редицата им, принадлежеше изцяло на обикновените видими хора, дори когато напоследък не го виждахме с месеци и години. Вероятно само така можеше да бъде щастлив…
Много обичаше вица за шопа, който попаднал на японско гробище и видял, че на надгробните камъни пише: живял три години, живял седем години, живял пет години и т.н. Стъписан попитал – тук само деца ли са погребани. Отговорили му, че според местната традиция се смятат само годините, в които покойникът е бил щастлив. Когато се върнал, казал на жена си: на гроба ми да пишеш „Мъртво роден“.
Ако Юрката не беше погребан на Бакърена фабрика, а в японско гробище, на гроба му трябваше да пише: „Живял повече от годините си“. И това, за съжаление, не е виц.
Критерият ми беше, че за да си добър в онова време, трябваше да можеш да снимаш реалността около себе си така, че да се отдалечаваш от нея. Спрях се (може би воден и от формализма на числата) на осем имена, емблематични за 80-те години на ХХ век, заради техните "фотографски отдалечавания". Като, разбира се, започнах с Юри:
Отдалечаване първо: бягство в маргиналиите
То принадлежи на Йордан Йорданов и до голяма степен е автотематично за самия подход на отдалечаване. Матрица на неговите снимки е пътят. Фотографията започва от момента, в който нарамиш камерата и напуснеш собствената си територия (без право на връщане, подобно на политически емигрант). Пътуванията на Йорданов обаче не са претенциозно метафорични – "навътре в човека", а навън – през пространството, физическото и социалното; отвеждат го в изоставени села и пропаднали кръчми, в гранични райони и селски събори, в лудници и цигански катуни... Работите му приличат на деликатно опоетизирани теренни изследвания, които търсят чист "антропологичен материал", способен да блокира механизмите на модерната мисъл. Той организира нещо като социален стриптийз, в който персонажите му свалят белезите на културната си принадлежност – те са никъде и никои, ту изцяло да потънали в мизерната си среда, ту издигнали се над нея с магическа безпричинност като герои на Шагал.
Фотографиите усърдно трупат доказателства за непрестанно боксуващия по нашите земи проект на модерността, които са използвани за целите на една не-модерна и не-постмодерна естетика – провалилата се модерност е еднакво далеч и от двете. Това е естетика на "отложения смисъл" – парчета културно пространство, измъкнати от мрежите на интерпретацията, за едно по-добро културно време, когато тя няма да унищожава собствения си предмет – нито в модерни идеологии, нито в постмодерна безбрежност.
Днес Йордан Йорданов, запазил своята маргинална социална позиция, продължава фотографското пътуване, само че в нови посоки – Албания, Софийския затвор, Монголия...
Днес това негово „днес“ изглежда безнадеждно отдалечено, защото през делящото ги десетилетие Юри се отдалечи от всичко, включително и от фотографските си пътешествия, за да предприеме последното, което никой не е заснел. Направи го с някаква разсеяна упоритост, същата онази, с която – представям си – е скочил навремето от Стамболовия мост, за да докаже любовта си. И благодарение на която е оцелял – и той, и любовта му.
Юри имаше собствено разбиране за оцеляването, обратното на това, което се сочи като наша национална ценност. За него да оцеляваш значеше да не се примиряваш. Да хвърлиш люта чушка зад гърба си, пък върху когото падне. Правеше го на прословутата петъчна фотографска маса в „Стадион“ без връзка с разговора или с каквото и да е друго, докато наоколо се стелеше уютната досада на 80-те, и летящата чушка питаше – докога ще стоим така? Правеше го с необикновените истории, които извличаше от обикновените хора, за да докаже, че обикновени хора няма. Има само такива, които заради идеологията, политиката, славата и пр. са се отказали от своята необикновеност. Те престават да се виждат, така че не могат да бъдат снимани, поне от Юри. Той самият никога не се подреди в редицата им, принадлежеше изцяло на обикновените видими хора, дори когато напоследък не го виждахме с месеци и години. Вероятно само така можеше да бъде щастлив…
Много обичаше вица за шопа, който попаднал на японско гробище и видял, че на надгробните камъни пише: живял три години, живял седем години, живял пет години и т.н. Стъписан попитал – тук само деца ли са погребани. Отговорили му, че според местната традиция се смятат само годините, в които покойникът е бил щастлив. Когато се върнал, казал на жена си: на гроба ми да пишеш „Мъртво роден“.
Ако Юрката не беше погребан на Бакърена фабрика, а в японско гробище, на гроба му трябваше да пише: „Живял повече от годините си“. И това, за съжаление, не е виц.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
