Втората световна война започна преди 70 години, а според мнозина завърши преди 20. Не само заради красивата игра с кръглите цифри си струва да мислим събитията в Средна и Източна Европа през 1989 година тъкмо като последно ехо от първите изстрели срещу Гданск на 1 септември 1939. Ехо, което беше достатъчно силно, за да срути Берлинската стена. Не случайно тъкмо Ангела Меркел, отраснала и социализирана откъм сенчестата страна на тази стена, като канцлер на днешна обединена Германия, говори в Гданск за вината на германците по толкова пряк и недвусмислен начин. Защото дискусията за тази вина в двете германски държави преди падането на Стената беше колкото различна, толкова и сходна по своята затормозеност, половинчатост и, волно или неволно, лицемерие. За онези, които са забравили:

Според официалната идеология на ГДР, тази „германска държава на работниците и селяните‛ беше - ни повече, ни по-малко – приемник само на антифашистката традиция в Германия преди 1945. Казано на разбираем език, „лошите‛, виновните за войната бяха останали във ФРГ, а „добрите‛, борците срещу хитлеризма, по някаква щастлива случайност се бяха оказали вкупом в ГДР. В същото време във Федералната република, особено след 1968 година, се правеха далеч по-сериозни и почтени опити за историческа равносметка. Вярно, че през първите следвоенни години западногерманците масово изтласкваха спомена за Хилядолетния райх от паметта си, а с раждането на „икономическото чудо‛ радостно се хвърлиха да потребяват, докато наоколо им - в администрацията, в съдебната система и дори в политиката, много лостове бяха все още в ръцете на някогашни националсоциалисти. Но после дойде 1968, когато младите западногерманци потърсиха сметка от бащите и дядовците си и така дадоха тласък на същинската дискусия за германската вина.

Мой близък (западно) германец на съответната възраст бил ранен като доброволец край Сталинград. Дълги години с него водихме един и същи разговор, който междувременно затихна поради втвърдяването на позициите. Да, режимът на националсоциалистите беше нещо ужасно, признаваше изходно Еберхард (името е измислено). Да, войната беше престъпление, продължаваше той, да, прекрасно е да се живее в един мирен, демократичен и отворен свят, без расови и национални предразсъдъци. Но как да се откажа от спомените си, от паметта си за убитите другари, от тогавашното си юношеско въодушевление? Добре, Еберхард, питахме го винаги накрая, можеш ли днес да кажеш: ужасно беше и аз съжалявам, че съм бил там? Не, не мога, упорстваше той, оставете ме на мира, и без това скоро ще умра.

Има ли такова нещо като колективна и историческа вина и как отделният човек да помири представата си за своя малък и обозрим живот със знанието за престъпленията, които политици и държавници са вършили в името на неговата страна? Това е проблем не само на Еберхард, но и на десетки милиони следвоенни германци. В ГДР дълго време го заобикаляха с помощта на описаната лицемерна и вулгарно-идеологическа конструкция, която, между другото, и до днес ражда отровни плодове – вижте колко са силни неонацистите тъкмо в Източна Германия. Във ФРГ гърчовете, породени от въпросната колективна вина, първоначално парализираха обществото, но после го раздвижиха, макар че дискусията и до днес преживява по-силни или по-слаби спазми. През 80-те години на миналия век, например, избухна така нареченият „спор на историците‛, който породи едно неписано правило, валидно и до днес: престъпленията на националсоциалистите са толкова ужасни, че не могат да се сравняват с нищо друго (включително и с тези на Сталин), доколкото всяко сравнение ги релативира. След обединението на Германия и политици, и писатели, и историци многократно правят опити да измъкнат германците от този доброволно избран капан на историческата вина. „Ние сме отново наравно с другите‛, „Нека най-после преодолеем мъчителната травма и да говорим спокойно за историята си‛, „Приносът ни за обединена Европа изплаща стари дългове‛ – с такива и с подобни конструкции многобройни по-консервативно настроени актьори на политическата сцена насърчават своите сънародници най-сетне да забравят войната. Показателно е, че през последните години се появиха няколко сериозни и диференцирани кинопроизведения за войната, доста различни от познатите ни черно-бели филми. Излезе дори комедия за Хитлер, литератори и кинематографисти вдигнаха табуто над още една, доскоро „невъзможна‛, тема: съдбата на хилядите жени, изнасилени от руски войници в края на войната. Все по-неудържима става юридически нелепата законова забрана за публично изобразяване на националсоциалистически символи, а в момента на сериозен натиск е подложен един от последните бастиони на тоталното разкаяние: забраната за публикуване на „Моята борба‛.

В същото време историята непрекъснато се обажда с напомняния за войната. Проектът за тръбопровод между Русия и Германия, който заобикаля Полша, беше сравнен от полски политици и медии с пакта Хитлер-Сталин. В британската булевардна преса образът на германеца в бричове, с ботуши, фуражка и свастика, препасана на ръката, се радва на непреходна популярност, а еврейската общност в Германия и по света реагира с хипервъзмущение на всяка изтървана реплика, която може да се тълкува като отказ от разкаяние. Външният човек, необвързан с германската политическа коректност, която забранява всякакви сравнения, понякога престава да разбира света. Та нима руснаци, французи, италианци, дори българи нямат мрачни петна и скелети в гардероба от времето на Втората световна война? И кое друго общество десетилетия наред се е отдавало на подобно систематично (почти мазохистично) преработване на миналото си?

Една популярна немска шега, която обиграва любовта на германците към дългите и подробни обсъждания, гласи следното: „Дискусията не свършва тогава, когато всичко е казано. Тя свършва едва тогава, когато всичко е казано поотделно от всеки участник в дискусията.‛ Макар че всекидневно си патя от тази (необичайна и неразбираема за балканските ширини) нагласа, по отношение на дискусията за войната и за историческата вина й признавам максималното възможно постижение. А въпросната дискусия, между другото, още продължава...