1 септември – денят на познанието
Втората световна война започна, след като Западът капитулира морално пред Хитлер, подписвайки Мюнхенското споразумение. А Изтокът влезе в съглашение с Хитлер, подписвайки пакта Сталин – Хитлер. Пътят към световно господство бе открит. И Хитлер пое по него...
В каква степен участниците в събитията са направили своите изводи? За да победят Германия, им трябваха шест години. А за ‛изясняване на грешките‛ отидоха близо 70 години.
Хиляди пъти Европа осъди ‛Мюнхенското споразумение‛. Думата ‛мюнхенчани‛ се превърна в ругатня. Честно казано, цялата европейска политика е опит за ‛преодоляване на Мюнхен‛.
Но в едно отношение Европа си остана напълно мюнхенска. Както през 1938, така и през 2009 Западна Европа е наясно: тя повече не може да воюва. Само от това следва един много важен извод – ако ние наистина не сме в състояние да воюваме, то трябва... да премахнем самата вероятност за избухване на война в Европа. ‛Войната е продължение на политиката с други средства‛ е аксиома на европейската политика в продължение на столетия (и хилядолетия, ако се тръгне от Рим).
А сега аксиомата е друга: ‛политиката е средство за предотвратяване на войната‛. За да няма война, не трябва да се отстъпва пред агресора (урокът от Мюнхен). За да няма война, не трябва да се готвим за война (урокът от Първата световна война, до която се стигна заради Антантата и Тройния съюз).
Тогава какво е нужно? Нужно е предварително да се предпазиш от появата на агресор.
В отговор на войната настъпи промяната в качеството на европейската цивилизация.
Вечният спор между Англия и Франция с Германия, маркиращ в продължение на 100 години цялата европейска политика (преди него в продължение на 200 години беше спорът на Англия с Франция, а още по-рано - спорът на Испания с Англия и т.н.), най-неочаквано намери решение: победи дружбата. Или, по друг начин казано – политическата коректност.
Спорът бе разрешен – темата бе изчерпана.
Обединената по мирен път Европа сложи кръст на проблемите на цялата европейска история – и териториални, и расови. И изведнъж стана ясно, че за всички има място под слънцето, а силата на правото е къде къде по-ефективна от правото на силата. И нещо повече. Обединена Европа – за разлика от Европа, обединена от Рим, от Наполеон, от Хитлер – не се стреми към териториална експанзия навън. Не ‛свит здраво юмрук‛, а разтворена длан, протегната към света.
‛Нов тип мислене‛? Съвсем не… Идеята не е кой знае колко оригинална, трактати за ‛вечния мир‛ са се писали стотици години. Но тази идея трябваше да се преосмисли. Да се изстрада.
Европа – благодарение на Първата и Втората световна война – я изстрада. Европейските глупци си взеха поука от собствените си грешки.
Пътят бе коварен, криволичещ, изпълнен с пропадания. Имаше ги – и не само по страниците на ‛Правда‛ - и ‛бонските реваншисти‛, съюзили се с ветерани-есесовци в Германия, имаше ги и ‛съюзите на изгнаниците‛ от Чехия и Полша. Десетки години Европа се срамуваше от истината за Холокоста– от своето (Франция, Полша, Унгария, Италия) участие в избиването на евреите. Евроинтеграцията е съпътствана и до днес със скандали, с борби.
Но ако сравним двете изходни точки – 1945 и 2009 – ще видим дългия морален път, който бе извървян. Разликата е като между разрушена Германия’45 и Германия’09.
Западът не само премаза Германия с танкове; после той я и задуши в обятията си. И оттам тя излезе преобразена – ‛не Германия, а облак в гащи‛ (алюзия с поемата ‛Облак в гащи‛ на Маяковски – бел. пр.). Изведнъж немците ги осени, че тяхното законно пространство за живот е цяла Европа. И без нито един изстрел. Меко пространство – точно защото е предназначено за удобен живот, а не за смъртоносна битка срещу партизани. Както и Германия стана жизнено пространство за Европа.
С една дума, тържествуват не Хитлер с Бисмарк, а Бетовен с Шилер. ‛Прегърнете се, милиони!‛ - такива са техните европейски оди...
И ако това се отнася до Германия – ‛твърдото острие‛ – то какво остава за останалите ‛европейски мекотели‛...
Съществува мнение, че това всъщност е залезът на Европа, отдавна обещаното загниване, нейната тиха ‛историческа пенсия‛, немощ и гаснене. Че след като няма сериозни конфликти (с изключение на тези с емигрантите мюсюлмани), няма и стимул за движение, за развитие. Че смяната на месоядната култура на Европа с тревопасна би означавала рухване на европейската култура. Вероятно в това има проблем. Но продължаването на военната история на Европа – тук спорът е излишен – е ясно, че означава катастрофа.
След като цивилизацията има нови характеристики, тя има и нови стимули за развитие. В нейния ‛еврокомунизъм‛ има стремеж за ‛удовлетворяване на растящите потребности на европейските хора‛. Само че, за разлика от ‛програмите на КПСС‛, тук става дума не за все по-тлъсти салами, а за екология, сигурност, гаранции за различните права на различните групи и т.н.
Задънена улица ли е този път на цивилизацията, или пък нов ‛златен век‛? Край на Историята (на Европа) ли е, или край на ‛предисторията на Европа‛?
Оценката на историческите движения е нещо, което се прави напълно произволно. Някои смятат, че отказът от канибализма (войните, расизма), изчезването на козината, бивните и ноктите се нарича прогрес, според други това е регрес, загуба на първичната сила… Всеки съди според степента на собствената си извратеност. А каква цивилизация ще се окаже дълговечна, ще научим след няколкостотин години. Тогава и ще приключим спора…
А сега - няколко думи за Русия.
Боже Господи! Русия не може физически да произнесе три думи: ‛Пактът бе грешка.‛
В случая не говоря за самобичуване по площадите от типа: ‛Аз съм виновният, бийте ме, плюйте ме!!!‛. Нищо подобно. Имам предвид единствено да наречеш нещата с истинските им имена: секретният протокол на ‛московските мъдреци‛ – секретен протокол, а самият ‛пакт‛ - вопиюща глупост на ‛най-известния мениджър на всички времена и народи‛ и ‛грешка‛, която е по-лоша и от престъпление.
Разбира се, стъпка в тази посока е направена – Путин я направи в своята статия (вж. „Писмо до поляците‛ – б.р.). Наистина, думите за ‛аморалността‛ на пакта (това едва ли е най-страшното обвинение към Сталин!) са съпроводени с дълги обяснения и оправдания, и обвинения (в голямата си част – абсолютно справедливи) по адрес на Запада. Но основното е, че ‛експортните речи‛, дори и на Путин, няма да променят тенденциите вътре в страната. Общественото мнение и официалната пропаганда са именно такива - сключването на пакта било правилно!
Идеален символ – като че ли нарочно в навечерието на славния юбилей на стената на метрото се появи надпис ‛Хайл Сталин!‛. (А може би, напротив, това е жив пример за мазохизъм и разкаяние? В крайна сметка: ‛Нас ни отгледа Сталин!‛ Не можем и среден пръст да му покажем...)
‛Цивилни журналисти и политолози‛ не могат място да си намерят. Отново се пише и говори за танковите атаки на прибалтийските фашисти, за ‛полската хиена‛, откъснала парче от Чехия, текат безкрайни словесни бомбардировки срещу Мюнхенското споразумение и сериозна, едва ли не военна защита на самия ‛пакт‛ - СССР е бил сам-самичък пред лицето на враждебна Европа, пактът отложил войната... И нито дума за ‛секретния протокол‛ – ние умеем да пазим тайна.
Има и много истина, но и много измислици... Едно не е ясно – защо е толкова трудно да признаеш нещо елементарно, защо е трудно дори да си помислиш да го направиш?
Отговорът е очевиден: пубертетни и местни комплекси. ‛Руснаците не предават своите‛. В конкретния случай – своите предатели. Сталин и сие. Палачът си е наш, не ваш; и не вие, псета, трябва да го съдите! И въобще – ние (Руската империя – СССР – Руската федерация) сме прави – защото ние винаги сме прави! Да ви го...!
Да, всичките тези тежки комплекси са напълно очевидни.
Но смятам, че проблемът далеч не е само в тях. Нещата са далеч по-прости. Пропагандата, държавата, обществото не признават ‛пакта‛ за грешка не само защото не искат да отстъпят пред Европа. Не! Нашето общество напълно искрено вярва, че този най-злощастен пакт е пример за ефективна, успешна политика. И това е най-важното.
Ние запазихме и продължаваме да култивираме класическия империалистически тип мислене. Благодарение на модната геополитика от началото на ХХ век, на любимите думи ‛Империя‛, ‛real-politik‛, териториални проблеми и претенции…
Победоносен акт, който да се равнява на класическия империализъм, бе пактът Сталин – Хитлер.
И какво му е толкова привлекателното на този пакт? „СССР се страхувал да остане сам срещу блок Германия-Запада‛ – да бе, ‛блок‛, след като Западът през март 1939 даде гаранции на Полша срещу Германия! Не, господа, това оправдание не върши работа. Смисълът на пакта беше ясен: необходима беше хартия, в която да бъде опакован ‛секретният протокол‛.
А протоколът, безспорно, бе чудо! Благодарение на него от Полша, Прибалтика и Молдова СССР получи 300 000 километра и 25 милиона поданици! И възстанови ‛своята Империя‛ в границите от 1914… И всичко това като подарък за сметка на чужда война! Блестящо. Това бе триумф за империалистическата политика на Сталин.
Сега да видим каква я свърши ‛ефективният мениджър‛. Войната, започнала в Европа, се върна в СССР. В каква степен за това е изиграл роля пактът, могат да се водят безкрайни спорове. Но фактите са такива, че роля има - и то немалка. Например, ако пактът не бе подписан, Германия не през 1944, а през 1939 щеше да се окаже изправена пред перспективата да води война на два фронта. И това може би щеше да отрезви Хитлер. Впрочем, можеше и да не го отрезви. Но факт е, че освен ‛лудия ефрейтор‛, е имало още и генерали, които до смърт са се страхували от война на два фронта и те са можели… Нека не гадаем. Да продължим нататък.
Истината е, че СССР, без да пролее нито капка кръв, превзе Прибалтика, Западна Украйна и т.н.
Но, не бързайте. За всичко се плаща. И си платихме. Кръв започна да се лее по-късно. През 1941 – когато там стреляха в гърба на нашите войски, увеличавайки общия хаос от първите дни на войната. В периода 1944 – 1954, когато пак там се водеше партизанска война, чиито жертви (от страна на Съветската армия) никой не е преброил. Ясно е обаче, че става дума за хиляди, за десетки хиляди жертви. Но това далеч не беше същинската цена.
Истинската, историческата цена бе платена по-късно. Злите Вълшебници обичат да правят хубави подаръци... Това е класически пример – умрял Злият Вълшебник (по-точно двамата вълшебници), но неговият подарък си свършил работата! Острото вретено на Прибалтика–Западна Украйна убоде СССР след 50 години...
Именно от убождането на това острие и загина СССР… По-точно, разпадането на СССР започна през 1989-90 точно там – в Прибалтика, в Западна Украйна. Ето такъв бе резултатът от ‛ефективния мениджмънт‛ на Сталин с този пакт-протокол (забележете, че си мълча за всякакви неща от рода на ‛морала‛ и други подобни слабости).
Алчността на Сталин погуби СССР.
И каква поука можем да извлечем?
Примерно такава - че увеличаването на територията и населението далеч не винаги води до увеличаване на силата! Щастието не е в територията... Империалистическата политика има бумерангов ефект.
А можем да извлечем и друга поука: щастието е единствено и само в територията! Кръв и земя! От смелия и смъртта бяга. За смелия и тоягата е оръжие. Просто трябва малко повече грубост и работата е в кърпа вързана.
Днес нашата идеология (в по-малка степен – политиката) е в голямата си част сянка на сталинизма, пародия на сталинизма, сталинистки „постмодернизъм‛.
Тоталитарната държава е станала полуавторитарна държава; месианската идеология – казионен патриотизъм, православие и фанатичен национализъм; масовият терор – лъжлива безнаказаност; териториално-политическата експанзия в рамките на Европа – опити да даваш ‛съвети за живота‛ на съседните страни. И т.н.
Ето такъв е урокът и изводът, който си направи нашата държава и общество.
P.S. Пиша не за миналото, а за сегашната психология на нашето общество. Но за страстните почитатели на историята и на нейните фалшификации може още веднъж, за хиляден път, да се припомни в кратък и стегнат вид защо този пакт беше пълна глупост (‛грешка‛).
Пактът беше глупав, тъй като официалното му оправдание – „да не останем сами срещу Хитлер‛ (или още по-лошото – ‛срещу единния империалистически фронт от Англия до Германия‛), през август 1939 бе чиста лъжа.
През март 1939 Англия, а малко след това и Франция гарантираха сигурност на Полша срещу Германия. Така че от онзи момент насетне не е било възможно да става дума за какъвто и да е ‛единен фронт‛. Имало е ясно противопоставяне: Германия срещу Запада.
Следващ момент. През 1939 не е съществувала никаква заплаха от нападение срещу СССР: през септември, в началото на есенните дъждове, когато пътищата са кални и непроходими, никой не се наема да напада Русия (дори и ако си представим, че Германия е имала сили за подобно нещо през 1939). Русия може да бъде атакувана само през май-юни.
Дали с пакта се спечели време? Не. Хитлер нападна СССР през 1941. Можеше ли той да атакува през пролетта/лятото на 1940, без да разполага с какъвто и да било пакт? Не. Него обаче не го спираше глупавият ‛пакт‛ (изобщо не му е пукало за някакви си там договори!), спирала го е необходимостта на първо време да си подсигури Западния фронт. През 1940 той приключи въпроса със Западния фронт. И спокойно започна да подготвя „плана Барбароса‛. Така че пактът не доведе до никакво спечелване на време. Хитлер се движеше в своето си темпо, а с една хартийка танкове не се спират.
Минусите на пакта са очевидни: при запазил се „неутралитет‛ от страна на Русия, Германия може би не би рискувала да започне война на 1 септември 1939. А може и да би. Но пактът премахна тези колебания – при подписването му стана очевидно, че, ето, сега вече Германия може спокойно да започне война.
А дали, вече не с пакта, а със секретния протокол, не се постигна някаква победа?
Западната граница на СССР се премести на няколко стотин километра. През 1941 германците минаха тези километри – някъде за седмица, някъде за месец. Теоретически може да се предполага, че на германците не им е достигнало някъде около месец, за да превземат Москва. Но това е само допускане.
Ако през 1941 германците не се бяха забавили с Югославия; ако Хитлер не си бе пилял силите между Москва и Ленинград; ако и много други неща не се бяха случили, немците можеха да стигнат до Москва две-три седмици по-рано.
По време на война много случайности се оказват важни. Да се казва обаче, че основната, решаващата случайност било именно ‛задържането в Западна Украйна‛, е абсурдно. То е още по-абсурдно от това да се говори, че именно пактът и само пактът е довел до войната.
Така че пактът само е помогнал за започването на войната и не е дал нищо на СССР. Секретният протокол може и да е допринесъл с нещо за страната, но смятам, че минусите от него – включително разпадането на СССР през 1989 – покриват с лихвите тази ‛геополитическа печалба‛.
Така че изводът е – пактът със секретния протокол е чиста глупост.
А за ‛морал‛, пак повтарям, не се и опитвам да говоря.
31.08.2009
Превод от руски Виржиния Томова
В каква степен участниците в събитията са направили своите изводи? За да победят Германия, им трябваха шест години. А за ‛изясняване на грешките‛ отидоха близо 70 години.
Хиляди пъти Европа осъди ‛Мюнхенското споразумение‛. Думата ‛мюнхенчани‛ се превърна в ругатня. Честно казано, цялата европейска политика е опит за ‛преодоляване на Мюнхен‛.
Но в едно отношение Европа си остана напълно мюнхенска. Както през 1938, така и през 2009 Западна Европа е наясно: тя повече не може да воюва. Само от това следва един много важен извод – ако ние наистина не сме в състояние да воюваме, то трябва... да премахнем самата вероятност за избухване на война в Европа. ‛Войната е продължение на политиката с други средства‛ е аксиома на европейската политика в продължение на столетия (и хилядолетия, ако се тръгне от Рим).
А сега аксиомата е друга: ‛политиката е средство за предотвратяване на войната‛. За да няма война, не трябва да се отстъпва пред агресора (урокът от Мюнхен). За да няма война, не трябва да се готвим за война (урокът от Първата световна война, до която се стигна заради Антантата и Тройния съюз).
Тогава какво е нужно? Нужно е предварително да се предпазиш от появата на агресор.
В отговор на войната настъпи промяната в качеството на европейската цивилизация.
Вечният спор между Англия и Франция с Германия, маркиращ в продължение на 100 години цялата европейска политика (преди него в продължение на 200 години беше спорът на Англия с Франция, а още по-рано - спорът на Испания с Англия и т.н.), най-неочаквано намери решение: победи дружбата. Или, по друг начин казано – политическата коректност.
Спорът бе разрешен – темата бе изчерпана.
Обединената по мирен път Европа сложи кръст на проблемите на цялата европейска история – и териториални, и расови. И изведнъж стана ясно, че за всички има място под слънцето, а силата на правото е къде къде по-ефективна от правото на силата. И нещо повече. Обединена Европа – за разлика от Европа, обединена от Рим, от Наполеон, от Хитлер – не се стреми към териториална експанзия навън. Не ‛свит здраво юмрук‛, а разтворена длан, протегната към света.
‛Нов тип мислене‛? Съвсем не… Идеята не е кой знае колко оригинална, трактати за ‛вечния мир‛ са се писали стотици години. Но тази идея трябваше да се преосмисли. Да се изстрада.
Европа – благодарение на Първата и Втората световна война – я изстрада. Европейските глупци си взеха поука от собствените си грешки.
Пътят бе коварен, криволичещ, изпълнен с пропадания. Имаше ги – и не само по страниците на ‛Правда‛ - и ‛бонските реваншисти‛, съюзили се с ветерани-есесовци в Германия, имаше ги и ‛съюзите на изгнаниците‛ от Чехия и Полша. Десетки години Европа се срамуваше от истината за Холокоста– от своето (Франция, Полша, Унгария, Италия) участие в избиването на евреите. Евроинтеграцията е съпътствана и до днес със скандали, с борби.
Но ако сравним двете изходни точки – 1945 и 2009 – ще видим дългия морален път, който бе извървян. Разликата е като между разрушена Германия’45 и Германия’09.
Западът не само премаза Германия с танкове; после той я и задуши в обятията си. И оттам тя излезе преобразена – ‛не Германия, а облак в гащи‛ (алюзия с поемата ‛Облак в гащи‛ на Маяковски – бел. пр.). Изведнъж немците ги осени, че тяхното законно пространство за живот е цяла Европа. И без нито един изстрел. Меко пространство – точно защото е предназначено за удобен живот, а не за смъртоносна битка срещу партизани. Както и Германия стана жизнено пространство за Европа.
С една дума, тържествуват не Хитлер с Бисмарк, а Бетовен с Шилер. ‛Прегърнете се, милиони!‛ - такива са техните европейски оди...
И ако това се отнася до Германия – ‛твърдото острие‛ – то какво остава за останалите ‛европейски мекотели‛...
Съществува мнение, че това всъщност е залезът на Европа, отдавна обещаното загниване, нейната тиха ‛историческа пенсия‛, немощ и гаснене. Че след като няма сериозни конфликти (с изключение на тези с емигрантите мюсюлмани), няма и стимул за движение, за развитие. Че смяната на месоядната култура на Европа с тревопасна би означавала рухване на европейската култура. Вероятно в това има проблем. Но продължаването на военната история на Европа – тук спорът е излишен – е ясно, че означава катастрофа.
След като цивилизацията има нови характеристики, тя има и нови стимули за развитие. В нейния ‛еврокомунизъм‛ има стремеж за ‛удовлетворяване на растящите потребности на европейските хора‛. Само че, за разлика от ‛програмите на КПСС‛, тук става дума не за все по-тлъсти салами, а за екология, сигурност, гаранции за различните права на различните групи и т.н.
Задънена улица ли е този път на цивилизацията, или пък нов ‛златен век‛? Край на Историята (на Европа) ли е, или край на ‛предисторията на Европа‛?
Оценката на историческите движения е нещо, което се прави напълно произволно. Някои смятат, че отказът от канибализма (войните, расизма), изчезването на козината, бивните и ноктите се нарича прогрес, според други това е регрес, загуба на първичната сила… Всеки съди според степента на собствената си извратеност. А каква цивилизация ще се окаже дълговечна, ще научим след няколкостотин години. Тогава и ще приключим спора…
А сега - няколко думи за Русия.
Боже Господи! Русия не може физически да произнесе три думи: ‛Пактът бе грешка.‛
В случая не говоря за самобичуване по площадите от типа: ‛Аз съм виновният, бийте ме, плюйте ме!!!‛. Нищо подобно. Имам предвид единствено да наречеш нещата с истинските им имена: секретният протокол на ‛московските мъдреци‛ – секретен протокол, а самият ‛пакт‛ - вопиюща глупост на ‛най-известния мениджър на всички времена и народи‛ и ‛грешка‛, която е по-лоша и от престъпление.
Разбира се, стъпка в тази посока е направена – Путин я направи в своята статия (вж. „Писмо до поляците‛ – б.р.). Наистина, думите за ‛аморалността‛ на пакта (това едва ли е най-страшното обвинение към Сталин!) са съпроводени с дълги обяснения и оправдания, и обвинения (в голямата си част – абсолютно справедливи) по адрес на Запада. Но основното е, че ‛експортните речи‛, дори и на Путин, няма да променят тенденциите вътре в страната. Общественото мнение и официалната пропаганда са именно такива - сключването на пакта било правилно!
Идеален символ – като че ли нарочно в навечерието на славния юбилей на стената на метрото се появи надпис ‛Хайл Сталин!‛. (А може би, напротив, това е жив пример за мазохизъм и разкаяние? В крайна сметка: ‛Нас ни отгледа Сталин!‛ Не можем и среден пръст да му покажем...)
‛Цивилни журналисти и политолози‛ не могат място да си намерят. Отново се пише и говори за танковите атаки на прибалтийските фашисти, за ‛полската хиена‛, откъснала парче от Чехия, текат безкрайни словесни бомбардировки срещу Мюнхенското споразумение и сериозна, едва ли не военна защита на самия ‛пакт‛ - СССР е бил сам-самичък пред лицето на враждебна Европа, пактът отложил войната... И нито дума за ‛секретния протокол‛ – ние умеем да пазим тайна.
Има и много истина, но и много измислици... Едно не е ясно – защо е толкова трудно да признаеш нещо елементарно, защо е трудно дори да си помислиш да го направиш?
Отговорът е очевиден: пубертетни и местни комплекси. ‛Руснаците не предават своите‛. В конкретния случай – своите предатели. Сталин и сие. Палачът си е наш, не ваш; и не вие, псета, трябва да го съдите! И въобще – ние (Руската империя – СССР – Руската федерация) сме прави – защото ние винаги сме прави! Да ви го...!
Да, всичките тези тежки комплекси са напълно очевидни.
Но смятам, че проблемът далеч не е само в тях. Нещата са далеч по-прости. Пропагандата, държавата, обществото не признават ‛пакта‛ за грешка не само защото не искат да отстъпят пред Европа. Не! Нашето общество напълно искрено вярва, че този най-злощастен пакт е пример за ефективна, успешна политика. И това е най-важното.
Ние запазихме и продължаваме да култивираме класическия империалистически тип мислене. Благодарение на модната геополитика от началото на ХХ век, на любимите думи ‛Империя‛, ‛real-politik‛, териториални проблеми и претенции…
Победоносен акт, който да се равнява на класическия империализъм, бе пактът Сталин – Хитлер.
И какво му е толкова привлекателното на този пакт? „СССР се страхувал да остане сам срещу блок Германия-Запада‛ – да бе, ‛блок‛, след като Западът през март 1939 даде гаранции на Полша срещу Германия! Не, господа, това оправдание не върши работа. Смисълът на пакта беше ясен: необходима беше хартия, в която да бъде опакован ‛секретният протокол‛.
А протоколът, безспорно, бе чудо! Благодарение на него от Полша, Прибалтика и Молдова СССР получи 300 000 километра и 25 милиона поданици! И възстанови ‛своята Империя‛ в границите от 1914… И всичко това като подарък за сметка на чужда война! Блестящо. Това бе триумф за империалистическата политика на Сталин.
Сега да видим каква я свърши ‛ефективният мениджър‛. Войната, започнала в Европа, се върна в СССР. В каква степен за това е изиграл роля пактът, могат да се водят безкрайни спорове. Но фактите са такива, че роля има - и то немалка. Например, ако пактът не бе подписан, Германия не през 1944, а през 1939 щеше да се окаже изправена пред перспективата да води война на два фронта. И това може би щеше да отрезви Хитлер. Впрочем, можеше и да не го отрезви. Но факт е, че освен ‛лудия ефрейтор‛, е имало още и генерали, които до смърт са се страхували от война на два фронта и те са можели… Нека не гадаем. Да продължим нататък.
Истината е, че СССР, без да пролее нито капка кръв, превзе Прибалтика, Западна Украйна и т.н.
Но, не бързайте. За всичко се плаща. И си платихме. Кръв започна да се лее по-късно. През 1941 – когато там стреляха в гърба на нашите войски, увеличавайки общия хаос от първите дни на войната. В периода 1944 – 1954, когато пак там се водеше партизанска война, чиито жертви (от страна на Съветската армия) никой не е преброил. Ясно е обаче, че става дума за хиляди, за десетки хиляди жертви. Но това далеч не беше същинската цена.
Истинската, историческата цена бе платена по-късно. Злите Вълшебници обичат да правят хубави подаръци... Това е класически пример – умрял Злият Вълшебник (по-точно двамата вълшебници), но неговият подарък си свършил работата! Острото вретено на Прибалтика–Западна Украйна убоде СССР след 50 години...
Именно от убождането на това острие и загина СССР… По-точно, разпадането на СССР започна през 1989-90 точно там – в Прибалтика, в Западна Украйна. Ето такъв бе резултатът от ‛ефективния мениджмънт‛ на Сталин с този пакт-протокол (забележете, че си мълча за всякакви неща от рода на ‛морала‛ и други подобни слабости).
Алчността на Сталин погуби СССР.
И каква поука можем да извлечем?
Примерно такава - че увеличаването на територията и населението далеч не винаги води до увеличаване на силата! Щастието не е в територията... Империалистическата политика има бумерангов ефект.
А можем да извлечем и друга поука: щастието е единствено и само в територията! Кръв и земя! От смелия и смъртта бяга. За смелия и тоягата е оръжие. Просто трябва малко повече грубост и работата е в кърпа вързана.
Днес нашата идеология (в по-малка степен – политиката) е в голямата си част сянка на сталинизма, пародия на сталинизма, сталинистки „постмодернизъм‛.
Тоталитарната държава е станала полуавторитарна държава; месианската идеология – казионен патриотизъм, православие и фанатичен национализъм; масовият терор – лъжлива безнаказаност; териториално-политическата експанзия в рамките на Европа – опити да даваш ‛съвети за живота‛ на съседните страни. И т.н.
Ето такъв е урокът и изводът, който си направи нашата държава и общество.
P.S. Пиша не за миналото, а за сегашната психология на нашето общество. Но за страстните почитатели на историята и на нейните фалшификации може още веднъж, за хиляден път, да се припомни в кратък и стегнат вид защо този пакт беше пълна глупост (‛грешка‛).
Пактът беше глупав, тъй като официалното му оправдание – „да не останем сами срещу Хитлер‛ (или още по-лошото – ‛срещу единния империалистически фронт от Англия до Германия‛), през август 1939 бе чиста лъжа.
През март 1939 Англия, а малко след това и Франция гарантираха сигурност на Полша срещу Германия. Така че от онзи момент насетне не е било възможно да става дума за какъвто и да е ‛единен фронт‛. Имало е ясно противопоставяне: Германия срещу Запада.
Следващ момент. През 1939 не е съществувала никаква заплаха от нападение срещу СССР: през септември, в началото на есенните дъждове, когато пътищата са кални и непроходими, никой не се наема да напада Русия (дори и ако си представим, че Германия е имала сили за подобно нещо през 1939). Русия може да бъде атакувана само през май-юни.
Дали с пакта се спечели време? Не. Хитлер нападна СССР през 1941. Можеше ли той да атакува през пролетта/лятото на 1940, без да разполага с какъвто и да било пакт? Не. Него обаче не го спираше глупавият ‛пакт‛ (изобщо не му е пукало за някакви си там договори!), спирала го е необходимостта на първо време да си подсигури Западния фронт. През 1940 той приключи въпроса със Западния фронт. И спокойно започна да подготвя „плана Барбароса‛. Така че пактът не доведе до никакво спечелване на време. Хитлер се движеше в своето си темпо, а с една хартийка танкове не се спират.
Минусите на пакта са очевидни: при запазил се „неутралитет‛ от страна на Русия, Германия може би не би рискувала да започне война на 1 септември 1939. А може и да би. Но пактът премахна тези колебания – при подписването му стана очевидно, че, ето, сега вече Германия може спокойно да започне война.
А дали, вече не с пакта, а със секретния протокол, не се постигна някаква победа?
Западната граница на СССР се премести на няколко стотин километра. През 1941 германците минаха тези километри – някъде за седмица, някъде за месец. Теоретически може да се предполага, че на германците не им е достигнало някъде около месец, за да превземат Москва. Но това е само допускане.
Ако през 1941 германците не се бяха забавили с Югославия; ако Хитлер не си бе пилял силите между Москва и Ленинград; ако и много други неща не се бяха случили, немците можеха да стигнат до Москва две-три седмици по-рано.
По време на война много случайности се оказват важни. Да се казва обаче, че основната, решаващата случайност било именно ‛задържането в Западна Украйна‛, е абсурдно. То е още по-абсурдно от това да се говори, че именно пактът и само пактът е довел до войната.
Така че пактът само е помогнал за започването на войната и не е дал нищо на СССР. Секретният протокол може и да е допринесъл с нещо за страната, но смятам, че минусите от него – включително разпадането на СССР през 1989 – покриват с лихвите тази ‛геополитическа печалба‛.
Така че изводът е – пактът със секретния протокол е чиста глупост.
А за ‛морал‛, пак повтарям, не се и опитвам да говоря.
31.08.2009
Превод от руски Виржиния Томова
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
