Най-после!
През 1989 г. Научният съвет на Института за български език благосклонно препоръча за печат на издателството на БАН един многогодишен труд – Старобългарския речник. Двадесет години по-късно най-сетне излезе и вторият том от него!
Не мога да скрия, че към този речник съм пристрастен по няколко причини – автор съм на няколкостотин страници от него, пред очите ми по няколко пъти е минал всеки ред, а в продължение на няколко години – времето, когато все още се надявах, че българското духовно наследство има стойност в съзнанието на политическата и икономическата върхушка – пишех „рекламни диплянки’’, преназначени не за издателите, а за тези, които дават парите. Ту многословно, ту пестеливо съм написал стотици редове за Речника. Така че в моите представи съм изчерпал всичко, което може да се съобщи за него и на непосветените, и на „оглашените‛ в науката за Средновековието.
Като споменах медиевистиката, отбелязвам, че преди всичко за повечето от моите уважавани колеги – съавтори на Речника, Средновековието има самостоятелна историческа ценност. Нито за мен, нито за тях то е период на „тъмните векове‛; и не носи критическата оценка „детство на европейските народи‛. Това предопределяше нашия подход. За нас тази епоха е и продължава да бъде интересна сама за себе със своята специфична менталност, вън от връзките й с по-нататъшния криволичещ или спираловиден ход на историята. С други думи, при прочита и превода на текстовете, които считаме за излезли изпод перото на Равноапостолите и следовниците им, ние се стремяхме да възпроизведем понятийната и ценностна система на епохата, защото само в тази среда те могат да бъдат схванати в целостта им по отношение на пространствено-времевите представи, философски доктрини, идейни течения, морално-етическа система и т. н. А пресъздаването на средновековната ценностна парадигма, съпоставката й с днешната е рисковано действие – много от реалиите отдавна не съществуват, а други са сменили полюсните знаци. Затова тълкуването на цели пластове от лексиката често беше главоболен процес, та (парадоксална работа!) понякога произходните гръцки текстове ни служеха за посредници при тънкостите на превода и ни удивляваха не с огромните възможности на (старо)българския език (всеки език си ги притежава, а българският очевидно не е бил нито млад, нито беден на изразни способности), а с езиково-поетическите дарби на Светите братя и незнайните още преводачи. Без съмнение (за мен, други сигурно ще оспорят), Четириевангелието и Апостола например представят значително по-малко трудности за превод (ако изключим ритмичните структури), отколкото един от върховете на песенната поезия на евразийската култура - Псалтира. Затова съжалявам и до днес, че при съставянето на речника, при тези изключително детайлни тълкувания и скрупульозни съпоставки при всяка дума, моите колеги написаха твърде малко за техниката на превода в онази епоха. А тъкмо преводите на библейските текстове са прекрасен пример за характерното качество на образования човек от Средновековието – стремеж към многозначен език, многозначно тълкуване на един и същи текст като особен вид умение и книжовно достойнство. Дали затова още в старобългарската епоха има няколко превода на богослужебната книжнина?
Старобългарският речник не е речник на книжовния старобългарски език, а на думите, които се срещат само в ръкописи, датирани обикновено косвено към епохата X - XI в., която традиционно наричаме старобългарска. Следователно той обхваща не цялата лексикална общност от това време, а само писмено фиксираните думи в един ограничен кръг паметници, които по редица фонетико-морфологични данни отнасяме към т. нар. старобългарски канон. В този кръг влизат преписи на Четириевангелието, откъслеци от Деянията на апостолите и апостолските послания – сиреч част от преведения от Равноапостолите Нов завет преди мисията им в Моравия и Панония, както и някои молитви, свързани с църковните тайнства, жития на светци и няколко църковни проповеди. Следователно посоченият кръг е функционално, тематично и жанрово ограничен. Важно е да отбележа, че в Речника влизат и над 30 епиграфски паметника, намерени в един доста широк ареал от българската езикова територия – от Преспанското езеро до земите на днешна Североизточна България. Така за пръв път в речник влизат няколко епиграфски паметника с по-официален характер, като строителният надпис за възстановяването на Битолската крепост от цар Иван Владислав, както и по-неофициални надписи, но с не по-малко важно документално значение. Такива са случайните графити, намерени при археологически разкопки по крепостните стени на Преслав, в Кръглата църква на българската столица, върху глинени плочки, дори върху прешлен за вретено. Създадени очевидно на говоримия език от епохата, надписите изтъкват поне няколко съществени обстоятелства: 1. Старобългарският език е бил жив език и е обслужвал пълноценно различни слоеве от обществото. 2. Съществувала е грамотност, която в класическата епиграфика и медиевистиката се нарича елементарна, за разлика от значително по-широката грамотност на знайните и незнайни преписвачи на ръкописи в скрипториите.
Речникът по своя характер е тълковен. Предварителната нагласа за тълковния характер на речника се роди не от факта , че създадените досега старобългарски речници са само преводни, но и от факта, че един солиден слой думи са свързани с църковната практика и църковните ритуали и много от тях са потънали във вековна забрава или са изчезнали в небитието. При тълкуването във всяка речникова статия се дава обширно разясняване на съответната дума, като се прибягва до успоредици от съвременния книжовен език. Припомням още, че ако няма запазена съвременна форма, но думата е налице в български диалекти, то това е грижливо отбелязано. Този факт подчертава приемствеността на старобългарската лексика в народните говори, а и тяхната значимост като хранилище на езиковите данни на най-стария писмено засвидетелстван славянски език.
В Речника се дават и кратки енциклопедични данни за всички лични и местни имена, споменати в старобългарските ръкописи. Разясненията са взети от научни речници и енциклопедии, но са съобразени и с по-разпространени издания, като небезизвестният Речник на Светото Писание, издаден от Британското библейско дружество в Цариград през 1884 г. Личностите от светителския персонаж, срещан преди всичко в жития на преподобни, мъченици и светители, се дават за удобство на бъдещи изследвания с датата на поменуване на съответната личност, като се привеждат и датите на раждане и смърт (доколкото са известни) или пък някаква хронологическа рамка при кой от императорите са се подвизавали или страдали. При местните имена винаги се прибягва до някаква локализация чрез нещо по-познато, като териториална, административна или епархиална единица. Това беше сравнително лесно осъществимо за географската област Палестина благодарение на проучванията по библейска археология, та можеше да се дават дори и днешните наименования. По-трудна се оказа идентификацията на някои местни имена в Мала Азия поради проведената в Турция през 20-те години на XX век административна реформа.
По-горе споменах за гръцките съответствия. Знае се, че старобългарският канон, източниците за Старобългарския речник са преведени изцяло от гръцки с изключение на надписите, следователно те нямат оригинален характер. Припомням, че всяка средновековна литература е плод на ръкописната практика и византийската литература не прави изключение, т. е. това, което се приема като изходен текст, е до някаква степен по-близо или по-далеч от византийския оригинал. Това почти не се отнася за Новия Завет, където текстологическите изследвания, благодарение на вековните проучвания, са навлезли в някаква заключителна фаза. Това означава, че приведените в речниковите статии гръцки съответствия в голямата си част трябва да се считат като най-точните засега открити думи в безбрежната византийска книжнина, но винаги като евентуален вариант на оригинала.
Отбелязвам, че речникът не стои изолирано в лексикографските традиции на старобългаристиката. Още в средата на XIX век във Виена излиза знаменитият Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum. Добре познат е и Старославянският речник на Чешката академия на науките, излизал на отделни свезки в продължение на години, както и Краткият речник към староцърковнославянските текстове, отпечатан в Хайделберг от Линда Садник и Рудолф Айцетмюлер. Всички те обаче са преводни и кръгът на използваните ръкописи е подбиран по различни критерии. Същият характер има и напоследък излезлият Старославянски речник, изграден изцяло като съкратен вариант върху материалите от споменатия по-горе речник на Чешката академия.
Старобългарският речник ще помогне на всички, които искат да надникнат в неразчленимата на отделни знания средновековна българска култура, в архитектониката на преплитащите се в едно естетика, философия, литература. Неразчленима, както е храмът – той е космосът, моделът на света, Книгата с главна буква.
Не мога да скрия, че към този речник съм пристрастен по няколко причини – автор съм на няколкостотин страници от него, пред очите ми по няколко пъти е минал всеки ред, а в продължение на няколко години – времето, когато все още се надявах, че българското духовно наследство има стойност в съзнанието на политическата и икономическата върхушка – пишех „рекламни диплянки’’, преназначени не за издателите, а за тези, които дават парите. Ту многословно, ту пестеливо съм написал стотици редове за Речника. Така че в моите представи съм изчерпал всичко, което може да се съобщи за него и на непосветените, и на „оглашените‛ в науката за Средновековието.
Като споменах медиевистиката, отбелязвам, че преди всичко за повечето от моите уважавани колеги – съавтори на Речника, Средновековието има самостоятелна историческа ценност. Нито за мен, нито за тях то е период на „тъмните векове‛; и не носи критическата оценка „детство на европейските народи‛. Това предопределяше нашия подход. За нас тази епоха е и продължава да бъде интересна сама за себе със своята специфична менталност, вън от връзките й с по-нататъшния криволичещ или спираловиден ход на историята. С други думи, при прочита и превода на текстовете, които считаме за излезли изпод перото на Равноапостолите и следовниците им, ние се стремяхме да възпроизведем понятийната и ценностна система на епохата, защото само в тази среда те могат да бъдат схванати в целостта им по отношение на пространствено-времевите представи, философски доктрини, идейни течения, морално-етическа система и т. н. А пресъздаването на средновековната ценностна парадигма, съпоставката й с днешната е рисковано действие – много от реалиите отдавна не съществуват, а други са сменили полюсните знаци. Затова тълкуването на цели пластове от лексиката често беше главоболен процес, та (парадоксална работа!) понякога произходните гръцки текстове ни служеха за посредници при тънкостите на превода и ни удивляваха не с огромните възможности на (старо)българския език (всеки език си ги притежава, а българският очевидно не е бил нито млад, нито беден на изразни способности), а с езиково-поетическите дарби на Светите братя и незнайните още преводачи. Без съмнение (за мен, други сигурно ще оспорят), Четириевангелието и Апостола например представят значително по-малко трудности за превод (ако изключим ритмичните структури), отколкото един от върховете на песенната поезия на евразийската култура - Псалтира. Затова съжалявам и до днес, че при съставянето на речника, при тези изключително детайлни тълкувания и скрупульозни съпоставки при всяка дума, моите колеги написаха твърде малко за техниката на превода в онази епоха. А тъкмо преводите на библейските текстове са прекрасен пример за характерното качество на образования човек от Средновековието – стремеж към многозначен език, многозначно тълкуване на един и същи текст като особен вид умение и книжовно достойнство. Дали затова още в старобългарската епоха има няколко превода на богослужебната книжнина?
Старобългарският речник не е речник на книжовния старобългарски език, а на думите, които се срещат само в ръкописи, датирани обикновено косвено към епохата X - XI в., която традиционно наричаме старобългарска. Следователно той обхваща не цялата лексикална общност от това време, а само писмено фиксираните думи в един ограничен кръг паметници, които по редица фонетико-морфологични данни отнасяме към т. нар. старобългарски канон. В този кръг влизат преписи на Четириевангелието, откъслеци от Деянията на апостолите и апостолските послания – сиреч част от преведения от Равноапостолите Нов завет преди мисията им в Моравия и Панония, както и някои молитви, свързани с църковните тайнства, жития на светци и няколко църковни проповеди. Следователно посоченият кръг е функционално, тематично и жанрово ограничен. Важно е да отбележа, че в Речника влизат и над 30 епиграфски паметника, намерени в един доста широк ареал от българската езикова територия – от Преспанското езеро до земите на днешна Североизточна България. Така за пръв път в речник влизат няколко епиграфски паметника с по-официален характер, като строителният надпис за възстановяването на Битолската крепост от цар Иван Владислав, както и по-неофициални надписи, но с не по-малко важно документално значение. Такива са случайните графити, намерени при археологически разкопки по крепостните стени на Преслав, в Кръглата църква на българската столица, върху глинени плочки, дори върху прешлен за вретено. Създадени очевидно на говоримия език от епохата, надписите изтъкват поне няколко съществени обстоятелства: 1. Старобългарският език е бил жив език и е обслужвал пълноценно различни слоеве от обществото. 2. Съществувала е грамотност, която в класическата епиграфика и медиевистиката се нарича елементарна, за разлика от значително по-широката грамотност на знайните и незнайни преписвачи на ръкописи в скрипториите.
Речникът по своя характер е тълковен. Предварителната нагласа за тълковния характер на речника се роди не от факта , че създадените досега старобългарски речници са само преводни, но и от факта, че един солиден слой думи са свързани с църковната практика и църковните ритуали и много от тях са потънали във вековна забрава или са изчезнали в небитието. При тълкуването във всяка речникова статия се дава обширно разясняване на съответната дума, като се прибягва до успоредици от съвременния книжовен език. Припомням още, че ако няма запазена съвременна форма, но думата е налице в български диалекти, то това е грижливо отбелязано. Този факт подчертава приемствеността на старобългарската лексика в народните говори, а и тяхната значимост като хранилище на езиковите данни на най-стария писмено засвидетелстван славянски език.
В Речника се дават и кратки енциклопедични данни за всички лични и местни имена, споменати в старобългарските ръкописи. Разясненията са взети от научни речници и енциклопедии, но са съобразени и с по-разпространени издания, като небезизвестният Речник на Светото Писание, издаден от Британското библейско дружество в Цариград през 1884 г. Личностите от светителския персонаж, срещан преди всичко в жития на преподобни, мъченици и светители, се дават за удобство на бъдещи изследвания с датата на поменуване на съответната личност, като се привеждат и датите на раждане и смърт (доколкото са известни) или пък някаква хронологическа рамка при кой от императорите са се подвизавали или страдали. При местните имена винаги се прибягва до някаква локализация чрез нещо по-познато, като териториална, административна или епархиална единица. Това беше сравнително лесно осъществимо за географската област Палестина благодарение на проучванията по библейска археология, та можеше да се дават дори и днешните наименования. По-трудна се оказа идентификацията на някои местни имена в Мала Азия поради проведената в Турция през 20-те години на XX век административна реформа.
По-горе споменах за гръцките съответствия. Знае се, че старобългарският канон, източниците за Старобългарския речник са преведени изцяло от гръцки с изключение на надписите, следователно те нямат оригинален характер. Припомням, че всяка средновековна литература е плод на ръкописната практика и византийската литература не прави изключение, т. е. това, което се приема като изходен текст, е до някаква степен по-близо или по-далеч от византийския оригинал. Това почти не се отнася за Новия Завет, където текстологическите изследвания, благодарение на вековните проучвания, са навлезли в някаква заключителна фаза. Това означава, че приведените в речниковите статии гръцки съответствия в голямата си част трябва да се считат като най-точните засега открити думи в безбрежната византийска книжнина, но винаги като евентуален вариант на оригинала.
Отбелязвам, че речникът не стои изолирано в лексикографските традиции на старобългаристиката. Още в средата на XIX век във Виена излиза знаменитият Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum. Добре познат е и Старославянският речник на Чешката академия на науките, излизал на отделни свезки в продължение на години, както и Краткият речник към староцърковнославянските текстове, отпечатан в Хайделберг от Линда Садник и Рудолф Айцетмюлер. Всички те обаче са преводни и кръгът на използваните ръкописи е подбиран по различни критерии. Същият характер има и напоследък излезлият Старославянски речник, изграден изцяло като съкратен вариант върху материалите от споменатия по-горе речник на Чешката академия.
Старобългарският речник ще помогне на всички, които искат да надникнат в неразчленимата на отделни знания средновековна българска култура, в архитектониката на преплитащите се в едно естетика, философия, литература. Неразчленима, както е храмът – той е космосът, моделът на света, Книгата с главна буква.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
