Когато Хасковският театър е поканил Мариус Куркински, предполагам, е очаквал на негова сцена актьорът да пробва нещо по-различно от вече показваните режисьорски работи. Иначе защо? Само за да възпроизведе с трупата на театъра отдавна-правеното-другаде, едва ли е сериозен мотив. Сopy-paste-принципът не обогатява особено трупата и обижда публиката. Ненужно е да се хвърли толкова работа, когато може просто да се покани на гастрол в Хасково едно от неговите представления. Когато отидох за гледам „Златната мина“ от Ст. Л. Костов в Созопол, и аз очаквах да видя нещо по-различно от вече познатото. Не се получи.

Мариус Куркински налага върху всички пиеси, които поставя, една и съща матрица: пародийно-скечова експозиция, преминаваща в дълго, напъващо се да заприлича на гротеска, фрагментарно действие, внезапно преобърнато на финала в кратка драматично-патетична възхвала на доброто и любовта. Така се изобразява дългият живот на завладялата ежедневието низка телесност и краткият миг възвишеност, духовният полет. Погледнато откъм жанра, това е неговият начин да превърне комичното поне в драматично, ако не в трагично.

В началото матрицата проработи благодарение на Шекспир или Мюсе, но най-вече на Никола Тороманов; отчасти проработи със Ст. Л. Костовия „Големанов“, но окончателно заби в опитите му върху Молиер с „По неволя лекар“ и Шекспировата „Укротяване на опърничавата“. В „Златната мина“ вече съвсем не работи. Защото е твърде наивно разбирането на Куркински, което свежда режисьорската работа до патос и няколко хватки. Патосът трябва да се зарежда отнякъде, а хватките бързо се износиха. Пък и не всяка пиеса може да се напъха в матрицата. Най-малкото „Златната мина“. От тази комедия, писана за Народния театър през 1926 г. като политическа сатира на нравите и възхвала на селските пасторални добродетели, дори Брук трудно би създал драма. В театралната история и съвременност има много примери на режисьори, превръщащи Шекспировите комедии в трагедия, но от Лафонтен никой не се опитвал да направи Корней.

Твърде много е, дори за свикналия на всичко зрител, да гледа два часа викане, тичане и кривене по сцената на Хаджиев и Хаджиева&co, готови да продадат и дъщеря си заедно с душите си, за да спечелят пари от златната мина. Твърде семпла е двеминутната утеха от поуката накрая: доброто/любовта побеждава алчността, тоест, добрият беден зет от село се превръща в богат наследник, спасяващ разорената любима и семейството й. Твърде много е не като време, а като изискване към него. Защото буквалното имитиране от актьорите на шаржово-пародийния маниер на самия Мариус съвсем не е достатъчна наслада за сетивата, камо ли за ума. Превърнати в негови марионетни копия, актьорите с огромна всеотдайност го следват, но дори смешно не става. (Не случайно една приятелка от компанията, в която гледахме представлението, каза, че й е станало мъчно за актьорите.) Режисьорът съвсем не е забелязал, че усилието да изобличи пошлостта на тези хора (естествено, наши съвременници!) се е преобърнало в буквална театрална пошлост (да споменем само „актовите“ сцени или „Драгиева чешма“). Не е забелязал също, че финалът, който според матрицата му трябва да бъде „ода за любовта“, увисва като елементарна илюстрация на мечтаната последна серия от сапунен сериал, в който „влюбените се вземат“.

Важно е българската драматургична класика да бъде подлагана на различен тип театрално осмисляне, за да се проверяват възможностите й да говори за съвременния свят, но едва ли всичко от нея. А за актьор като Мариус Куркински, с вълнуващи изпълнения зад гърба си, е по-важно да насочи усилията си към развитието на собствената си актьорска дарба. Тя е неговата златна мина.