Шифърът Щокхаузен
Преамбюлът към Musikfest Berlin 09
Фестивалът (3 – 21 септември) тази година кани 14 оркестъра, 4 камерни ансамбъла, 3 хора и 28 световни солисти. Смайваща статистика, да! По време на криза? За германеца кризата и културата са зависими по по-различен начин, отколкото за нашенеца, например.
Присъствието на тези световни оркестри и големи артисти в Берлин не би било толкова значимо и важно, ако те не бяха част от завършена в концепцията си програма. Музикфестът подчертава 20-те години от падането на Берлинската стена – и това ако не е повод за развихряне на репертоарна фантазия! Интендантът на фестивала Винрих Хоп го е направил отново по оригинален и смел начин. „Светът, който се разчупи на парчета в края на 80-те, бе създаден под въздействието на руската революция от 1917 г. Всички сме белязани от нея – и бяхме свикнали да мислим за модерното общество като за нещо, съставено от две части, които ние означавахме като „капитализъм и социализъм“, пише Ерик Хобсбаум в своята история на ХХ век The Age of Extremes.
Кой творец е преживял най-пълноценно, най-обхватно и заради това - най-трагично света, създаден от руската революция? Естествено Дмитрий Шостакович (1906-1975). Музиката му е единият тематичен център на фестивала – от клишетата, с които съвременниците му го надариха, германците сменят конотацията на прочутото „свидетел-хроникьор на епохата“. И показват най-съществена част от симфоничното творчество на гениалния страдалец (11 от 15-те симфонии, които е написал). От другата страна на „завесата“, според концепцията на фестивалната програма, стои композиторът Янис Ксенакис (1922-2001) – грък, роден в Румъния, живял във Франция, математик, физик, астроном, архитект (работил с Льо Корбюзие), антифашист, партизанин... „Неговото творчество е музикалният еквивалент на публикуваната през 1960 г. студия на Елиас Канети „Маси и власт“, четем в програмата на фестивала. Музиката на Ксенакис носи травматичния звук от насилието, смъртта и ужаса, които самият той прекарва през дискурса на античността. И накрая – Йозеф Хайдн (1732-1809). Когато „бащата на класическата симфония“ пише своите Лондонски симфонии, в Париж се вихри революционен терор. Доколко и дали той избягва града на революцията и се радва предимно на успеха и парите в Лондон, се чува в експерименталния характер на творбите му, които от днешна гледна точка, също както и при Шостакович, и при Ксенакис, с различните си идиоми са дело на творец, абсолютно свободен в изкуството си.
Шостакович-Ксенакис-Хайдн – това е ядрото, което определя избора и подредбата на останалата част от програмата. За нея ще става дума в следващи броеве на вестника.
Сега се спирам на преамбюла към основната програма – изпълнението на двучасовото творение „Химни“ от Карлхайнц Щокхаузен – композиция, създадена през 1966 г., плод на изключително иновативния мозък на своя автор. Струва ми се, впрочем, че сега, след смъртта му през 2007-а, идеите му и онова, което той създаде под знака на музикалния ключ, тепърва ще придобиват звучене. Може би действително ще се сбъднат думите му, че музиката му ще се разбира и тълкува в следващите сто години. Скандалните му изказвания много пъти привличаха вниманието към него по-често, отколкото екстравагантните му, на пръв поглед, музикални проекти, белязали впрочем тоновото изкуство в последните 60 години по един или друг начин. Електронната композиция „Химни“ реализира желанието на 38-годишния тогава композитор да обедини химните на колкото се може повече народи.
По този начин формулирани, нещата са престъпно опростени. Защото човек изобщо не може да се досети за размерите на този колосален Theatrum mundi, според определението на неговия син Симон Щокхаузен, който е и звукорежисьорът на изпълнението. И още нещо: „Химните“ на Щокхаузен са композирани, припомням, 5 години след издигането на Берлинската стена. И колкото и да е бягал на думи от политически аналогии, политиката винаги е била част от неговия творчески мироглед.
Публиката бе поканена на сцената на голямата зала на Берлинската филхармония, което само по себе си бе вече преживяване. Композицията тече на тъмно, но тъмнината прекрасно очертава своеобразно разчупеното пространство на залата, което всеки от публиката бе принуден да наблюдава. Намирам идеята за повече от сполучлива. „Химни“ е разделена на 4 „региона“ – те са посветени съответно на Пиер Булез, Анри Пусьор, Джон Кейдж и Лучано Берио. Една от постоянните фрази, която се чува от слушателя, е: „Дами и господа, моля, залагайте!“, естествено съобщена на френски. От ироничното до трагичното крачката е много малка и Щокхаузен го показва виртуозно. Само един пример: кой знае защо, в творбата съветският химн звучи (един от малкото разпознаваеми), когато на лентата, още по силно чрез този дехуманизиран звук, се чуват милиони, сякаш, стенания…
Не всички химни могат да бъдат различени, дори сред тези, които са по-познати. Но не това е целта на композицията, а идеята за струпването им деструкцията на акустичния им звук; и още - за това, което може да се извърши с целия този материал, като към него естествено се наслагва още. При Щокхаузен винаги има и подтекстови пластове. Които понякога изглеждат прекалено софистицирани. Но делото не е само в химните, а в нещо „над“ или „отвъд“ музикалното намерение да се покаже една идея за реалността, за света такъв, какъвто е, такъв, какъвто е бил и какъвто може би ще бъде. В същността си „Химни“ е може би по-близо до радиопиесата, отколкото до концертната творба… В нея има много автобиографичност: тежкото травматично детство и юношество на композитора бележи целия негов творчески път. Смърт и живот, експлозии и тишини, околен, съществуващ свят и пълна самота... Композицията действително поне веднъж трябва да се преживее. Да се усети пространството и неговите метаморфози, предизвикани от една само/волна композиторска мисъл. Да се види как звукът дори нагледно може да движи пространството… Два часа шестстотин души (около 50 напуснаха) бяха подложени на едно преживяване, което песимистът може да нарече шоково или стресово, а оптимистът – поредно изплезване на табутата и анонсиране на идеи в електрониката, които отдавна чуваме от поколенията след Щокхаузен. В този смисъл делото на композитора придобива значението на шифър, ключът към който може би ще се намира само от най-достойните… Но когато се говори за паднали стени, за свободи, за автономия на личността, името на Щокхаузен няма как да не излезе пред скоби.
Фестивалът (3 – 21 септември) тази година кани 14 оркестъра, 4 камерни ансамбъла, 3 хора и 28 световни солисти. Смайваща статистика, да! По време на криза? За германеца кризата и културата са зависими по по-различен начин, отколкото за нашенеца, например.
Присъствието на тези световни оркестри и големи артисти в Берлин не би било толкова значимо и важно, ако те не бяха част от завършена в концепцията си програма. Музикфестът подчертава 20-те години от падането на Берлинската стена – и това ако не е повод за развихряне на репертоарна фантазия! Интендантът на фестивала Винрих Хоп го е направил отново по оригинален и смел начин. „Светът, който се разчупи на парчета в края на 80-те, бе създаден под въздействието на руската революция от 1917 г. Всички сме белязани от нея – и бяхме свикнали да мислим за модерното общество като за нещо, съставено от две части, които ние означавахме като „капитализъм и социализъм“, пише Ерик Хобсбаум в своята история на ХХ век The Age of Extremes.
Кой творец е преживял най-пълноценно, най-обхватно и заради това - най-трагично света, създаден от руската революция? Естествено Дмитрий Шостакович (1906-1975). Музиката му е единият тематичен център на фестивала – от клишетата, с които съвременниците му го надариха, германците сменят конотацията на прочутото „свидетел-хроникьор на епохата“. И показват най-съществена част от симфоничното творчество на гениалния страдалец (11 от 15-те симфонии, които е написал). От другата страна на „завесата“, според концепцията на фестивалната програма, стои композиторът Янис Ксенакис (1922-2001) – грък, роден в Румъния, живял във Франция, математик, физик, астроном, архитект (работил с Льо Корбюзие), антифашист, партизанин... „Неговото творчество е музикалният еквивалент на публикуваната през 1960 г. студия на Елиас Канети „Маси и власт“, четем в програмата на фестивала. Музиката на Ксенакис носи травматичния звук от насилието, смъртта и ужаса, които самият той прекарва през дискурса на античността. И накрая – Йозеф Хайдн (1732-1809). Когато „бащата на класическата симфония“ пише своите Лондонски симфонии, в Париж се вихри революционен терор. Доколко и дали той избягва града на революцията и се радва предимно на успеха и парите в Лондон, се чува в експерименталния характер на творбите му, които от днешна гледна точка, също както и при Шостакович, и при Ксенакис, с различните си идиоми са дело на творец, абсолютно свободен в изкуството си.
Шостакович-Ксенакис-Хайдн – това е ядрото, което определя избора и подредбата на останалата част от програмата. За нея ще става дума в следващи броеве на вестника.
Сега се спирам на преамбюла към основната програма – изпълнението на двучасовото творение „Химни“ от Карлхайнц Щокхаузен – композиция, създадена през 1966 г., плод на изключително иновативния мозък на своя автор. Струва ми се, впрочем, че сега, след смъртта му през 2007-а, идеите му и онова, което той създаде под знака на музикалния ключ, тепърва ще придобиват звучене. Може би действително ще се сбъднат думите му, че музиката му ще се разбира и тълкува в следващите сто години. Скандалните му изказвания много пъти привличаха вниманието към него по-често, отколкото екстравагантните му, на пръв поглед, музикални проекти, белязали впрочем тоновото изкуство в последните 60 години по един или друг начин. Електронната композиция „Химни“ реализира желанието на 38-годишния тогава композитор да обедини химните на колкото се може повече народи.
По този начин формулирани, нещата са престъпно опростени. Защото човек изобщо не може да се досети за размерите на този колосален Theatrum mundi, според определението на неговия син Симон Щокхаузен, който е и звукорежисьорът на изпълнението. И още нещо: „Химните“ на Щокхаузен са композирани, припомням, 5 години след издигането на Берлинската стена. И колкото и да е бягал на думи от политически аналогии, политиката винаги е била част от неговия творчески мироглед.
Публиката бе поканена на сцената на голямата зала на Берлинската филхармония, което само по себе си бе вече преживяване. Композицията тече на тъмно, но тъмнината прекрасно очертава своеобразно разчупеното пространство на залата, което всеки от публиката бе принуден да наблюдава. Намирам идеята за повече от сполучлива. „Химни“ е разделена на 4 „региона“ – те са посветени съответно на Пиер Булез, Анри Пусьор, Джон Кейдж и Лучано Берио. Една от постоянните фрази, която се чува от слушателя, е: „Дами и господа, моля, залагайте!“, естествено съобщена на френски. От ироничното до трагичното крачката е много малка и Щокхаузен го показва виртуозно. Само един пример: кой знае защо, в творбата съветският химн звучи (един от малкото разпознаваеми), когато на лентата, още по силно чрез този дехуманизиран звук, се чуват милиони, сякаш, стенания…
Не всички химни могат да бъдат различени, дори сред тези, които са по-познати. Но не това е целта на композицията, а идеята за струпването им деструкцията на акустичния им звук; и още - за това, което може да се извърши с целия този материал, като към него естествено се наслагва още. При Щокхаузен винаги има и подтекстови пластове. Които понякога изглеждат прекалено софистицирани. Но делото не е само в химните, а в нещо „над“ или „отвъд“ музикалното намерение да се покаже една идея за реалността, за света такъв, какъвто е, такъв, какъвто е бил и какъвто може би ще бъде. В същността си „Химни“ е може би по-близо до радиопиесата, отколкото до концертната творба… В нея има много автобиографичност: тежкото травматично детство и юношество на композитора бележи целия негов творчески път. Смърт и живот, експлозии и тишини, околен, съществуващ свят и пълна самота... Композицията действително поне веднъж трябва да се преживее. Да се усети пространството и неговите метаморфози, предизвикани от една само/волна композиторска мисъл. Да се види как звукът дори нагледно може да движи пространството… Два часа шестстотин души (около 50 напуснаха) бяха подложени на едно преживяване, което песимистът може да нарече шоково или стресово, а оптимистът – поредно изплезване на табутата и анонсиране на идеи в електрониката, които отдавна чуваме от поколенията след Щокхаузен. В този смисъл делото на композитора придобива значението на шифър, ключът към който може би ще се намира само от най-достойните… Но когато се говори за паднали стени, за свободи, за автономия на личността, името на Щокхаузен няма как да не излезе пред скоби.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
