Карлови Вари 2009


Твърде любопитно е да гледаш света през ‛Кристалния глобус“ на Карлови Вари. То е като да надничаш в магическо кълбо на умел гадател, където се виждат непознати, интересни, изненадващи картини отвъд реалността, в някакъв друг, изкусителен и примамлив свят. ‛Кристалният глобус“ е запазена марка на фестивала, произвежда го световноизвестната фирма за стъкло и кристал ‛Мозер“ (един от стабилните спонсори) и за него мечтаят всички кинематографисти, стъпили в знаменития още от ХVІІІ век Карлсбад. Е, след нощта на наградите глобуси отнасят само малцина щастливци, но затова пък хилядите зрители (тази година 132 000!) имаха възможност да видят само за 9 дни целия съвременен свят, запечатан върху филмовата лента на 232 заглавия (19 световни премиери) от 64 страни на 44-ото издание на фестивала (3-11 юли 2009).

Наред с големите и известни кинопроизводители, на екрана в Карлови Вари винаги могат да се уцелят неочаквани изненади от Филипините и Етиопия, Малайзия, Перу или Кипър, да речем. Така с огромната си панорама фестивалът подарява на всеки фен усещането на откривател, когато в някоя уморена нощна прожекция попадне за първи път на лента от непозната кинематография или автор. И тази година филмовата картина бе изключително пъстра, но пък моите задължения като председател на международното жури в категорията ‛На Изток от Запад“ не ми позволяваха да търча, както обикновено, от зала в зала, от прожекция на пресконференция или за лично интервю.

Все пак се оформят някои по-общи впечатления. Световната криза, която вече прелива от всички медии, все още я няма на екрана – очевидно инерционната фаза в игралното кино ще я отмести към бъдещата продукция през следващите години. (Засега само Том Тиквер направи изпреварващо попадение с ‛Интернешънъл“, който откри Берлинале 2009, но повече в зрелищен, а не в аналитичен план. В документалното кино, което е по-динамично, вече се забелязват заглавия на тази тема).

Друга интересна линия, която се очертава, можем да формулираме като своеобразна проблемно-тематична опозиция: депресии на Запад - драми на Изток.

В напредналите западни страни все още подчертано се интересуват от индивидуално-психологическите дилеми на субекта, които излизат на преден план в някои добре скроени сюжети. Например датският филм ‛Аплодисменти“ (дебют на реж. Мартин Питер Зандвлит) се занимава с алкохолната зависимост на жена на средна възраст. Във френския ‛Вила Амалия“ (реж. Беноа Жако) Изабел Юпер изживява своята психологическа травма от неверен съпруг. Големият победител ‛Ангел в морето“ (Белгия/Канада, реж. Фредерик Дюмон) също се фокусира върху екстремна психологическа фаза от живота на мъж в зряла възраст. Любопитно е обаче категоричното разминаване в оценката му - ‛Кристален глобус“ от главното жури, председателствано от френската продуцентка Клоди Осар ("Аризонска мечта“ на Кустурица, ‛Деликатесен“ и ‛Амели Пулен“ на Жан-Пиер Жьоне, ‛Рики“ на Франсоа Озон), плюс отличието за мъжка роля на Оливие Гурме (ex-aequo с Пол Джамати от ‛Мъртви души“, САЩ, реж. Софи Бартес). И последно място в класацията на 15 изтъкнати критици и журналисти от големи световни издания с оценка едва 2,3 по четиристепенна скала!

Същевременно журито не забеляза руския филм ‛Вълче“ (вече взел ‛Кинотавър“ в Сочи) на дебютанта Василий Сигарьов (роден 1977). В същата критическа класация той пък застана на второ място с оценка 3,4! Интересна фигура е този млад режисьор от Централен Урал. Появява се през 2002 като театрален драматург и пиесата му ‛Пластилин“ е поставена в Кралския театър в Лондон! След това пише още 18 пиеси, играни многократно в Русия и в чужбина. Тъкмо пиесата ‛Вълче“ е в основата на филмовия сценарий, който разказва за суровата истина в тъмна руска провинция. Седемгодишно момиченце вижда за първи път майка си - проститутка, когато тя излиза от затвора. Следващите години не са по-розови, малкото ‛вълче“ е принудено да оцелява по законите на човешката джунгла. Отчайващата мрачна мизерия е разиграна в неназовано място и време, но тъкмо в условността на универсално зло и безнадеждност проблясва болезнен лиризъм от второто значение на заглавието: ‛вълче“ наричат малкия пумпал – единствената бедна играчка, която момиченцето е имало в живота си.

Ето такива са драмите на Изток - остро контрастни, сюжетите са оголени в ярък социален, икономически или политически конфликт, персонажите са принудени да се справят не с вътрешните си екзистенции, а с наложените им изпитания на всекидневието. Полският филм ‛Драскотина“ (реж. Михал Роса, Специален диплом) обсъжда темата за доносниците от бившите тайни служби. След 30-годишен семеен живот съпругата разбира, че мъжът й е бил сътрудник на ДС, от което бракът им се разпада, но все пак побеждава уморената житейска мъдрост (сравнете любовната изневяра при Изабел Юпер). Хърватският филм ‛Ничий син“ (реж. Арсен Остоич) изтласква на преден план конфликта между сърби и хървати. Внимание заслужава и сръбският ‛Дяволският град“ (дебют на Владимир Паскалевич) – добра трагикомедия, която осветява острите и болезнени теми на днешното сръбско общество. Над всички обаче се оказа ‛Стая и половина или сантиментално пътешествие към родината“ (Русия, реж. Андрей Хражановски), създаден по биографията на поета – нобелист Йосиф Бродски. 130 минути на екрана е съветската действителност от 60-те и 70-те години, в нея – интелектуалците дисиденти и обречената драма на духовната емиграция. Режисьорът прави увлекателен игрален разказ, в който вкарва опита си на аниматор с изящни епизоди – илюстрации на текстове от Бродски. Филмът нямаше конкурент за единствената награда в категорията ‛На Изток от Запад“. В нея бе и нашето участие - ‛Раци“ на Иван Черкелов, посрещнат добре от публиката (2 прожекции), но споменатите по-ярки творби го отдалечиха от отличието.

Във фестивалната въртележка имах късмет да попадна почти случайно на няколко прожекции, които ми върнаха удоволствието от професията. Иранското кино, задължителен фаворит на всички фестивални селекционери, бе в основния конкурс с ‛Двайсет“ на Абдолреза Кахани. Журито присъди Специална награда на тази добре скроена психологическа драма за собственик на погребална зала, който я затваря по съвет на личния му психоаналитик, за да се отърве от застигналата го депресия. Иранското кино не за първи път иска да надрасне запазената марка на ‛поетичния примитив“, с който проби преди 15 години. Сега мери ръст с универсалните екзистенциални теми на западното кино (глобализация и на депресиите?). Режисьорът използва церемонията по награждаването и отправи апел за солидарност с недоволната опозиция в родината му. След минути Джон Малкович, получавайки своя почетен ‛Кристален глобус“ за цялостен принос към световното кино, добави едно изречение в подкрепа на иранския си колега.

Омайна изненада се оказа ‛Самсон и Далила“ – авторски дебют на младия австралийски абориген Уоруик Тортън (сценарист, режисьор и оператор) с професионално образование от киноучилището в Сидни. Предишните му късометражни ленти са отличавани на Сънданс и Берлинале. Сега ‛Самсон и Далила“ впечатлява с чистота и художествен минимализъм в една човешка история за оцеляване при невероятна мизерия, за първата любов и социалната безнадеждност на местното население от резерватите. Заснет е като аборигенско ‛синема верите“ - с непрофесионални изпълнители и подчертано документален стил. Независимо от културния код, историята е универсално четлива, защото за достоверното разбиране на човека няма прегради. ‛Златната камера“ от Кан 2009 е достатъчно основание да следим с внимание този талантлив режисьор. Още едно доказателство, че силната и девствена художествена енергия винаги е интересна и безапелационно размества подредените критерии на традиционната естетска скала. Карлови Вари работи и за тази кауза.