Голямото балканско чакане
Международен филмов фестивал - Сараево
Тази година фестивалът представи 253 филма от 53 страни. Мики Рурк, Джилиан Андерсън, Дарен Ароновски, Лукас Муудисон и много други се разходиха по червения килим и събраха овациите на публиката. Като че ли именно публиката всяка година прави от фестивала най-голямото културно събитие в столицата на Босна и Херцеговина. Деветте киносалона бяха препълнени дори и на дневните прожекции в делничен ден, а общата статистика показва, че са били закупени повече от 100 000 билета.
В дванадесетте програми на фестивала бяха показани филми от всички точки на планетата – от Европа и САЩ до Латинска Америка, Китай и Япония, но все пак основният фокус по традиция беше насочен към балканското кино.
Българското кино на фестивала в Сараево се представи повече от достойно. Любопитно е, че тази година всички журита концентрираха наградите си само върху три игрални филма и един от тях беше „Източни пиеси“ на Камен Калев. След успешното си показване в Кан, филмът получи наградата на CICAE, Международната федерация на арт кината, която включва подкрепа за разпространение в системата на повече от 3000 салона, ориентирани към авторското кино. Второто отличие за България беше завоювано на пазара за филмови проекти CineLink, където авторите на „Дзифт“ Явор Гърдев и Владислав Тодоров получиха наградата ‛Restart“ за новия си проект „Цинкограф“. Много успешно се представиха и другите български филми. Анимацията „Три сестри и Андрей“ на режисьорите Борис Десподов и Андрей Паунов и късометражният „Омлет“ на Надежда Косева предизвикаха интерес сред професионалистите и получиха заслужени овации от публиката. Документалният „Голешово“ на Илиян Метев, след наградите си в Потсдам, Лайпциг, Киев и др., също бе посрещнат много топло. А в паралелната програма „Във фокус“ с успех се представи и филмът-омнибус „15“, реализиран от петнадесет режисьора. С една дума, оживлението в българското кино от последните няколко години вече прави впечатление и в чужбина. Талантът и артистичността на творци от нови поколения все по-категорично се налагат на международните форуми.
Фестивалната програма открои една особена тенденция във филмите на балканските страни. Тя вече е частично позната от „новата румънска вълна“, но никога досега не се е проявявала с такава интензивност. В много от филмите персонажите като че ли не правят нищо съществено – просто ходят или сгъват дрехите си в куфар, возят се в автобус, сърбат супа, мият си ръцете... Протагонистите чакат (а и публиката заедно с тях чака) нещо да се случи. Голямото балканско чакане! Филмовият език също изглежда странен: мудно темпо, кадри, които траят цяла вечност, безмълвни сцени в задни дворове или на фона на олющени фасади, усещане за дистанция. Но всичко това, доведено до крайност, изглежда като кинематографичен подход, който отива отвъд използването на простия кинематографичен език, на документалната стилистика или неореалистичните похвати.
Най-показателният пример за този подход е „Полиция, прилагателно“ на румънския режисьор Корнелиу Порумбою, който вече получи в Кан наградата „Особен поглед“ и приза на ФИПРЕССИ. Полицейският инспектор Кристи следи младо момче, което предлага хашиш на съучениците си. Той вътрешно се съпротивлява на идеята да го арестува, защото е ясно, че момчето не е дилър. Шефът му обаче не е на същото мнение и не се интересува твърде много от това, което Кристи нарича „съвест“. Но интригата не е и важна. Невъзможното филмово (без)действие, в което наблюдаваме като че ли в реално време как инспекторът ходи след момчето или прекарва дълги минути, скрит зад поредното дърво или колона, провокира целия ни опит на кинозрители. Порумбою нарушава конвенциите за строеж на филмовата сцена, където обикновено се пропускат всички дължини, които могат да отегчат публиката. Като нарушава правилата, режисьорът като че ли иска да върне девствеността на възприятието ни, за да видим във филмовата му лупа живота, личността, обществото такива, каквито са, а не каквито си ги представяме. Той не предлага и никакви компенсации за дългото безмълвно наблюдение (през първите 15 минути не се произнася и дума!). А финалът е друг тип провокация – Порумбою изследва значението на думите чрез техните речникови дефиниции, за да покаже, че всичко може да бъде демагогски преобърнато, дори когато става дума за такива понятия, като „съвест“, „закон“ или „морал“. Румънският режисьор не се доверява на думите, а само на истинното поведение на личностите. Авангардната провокативна форма на филма нарушава стереотипите. Порумбою дори ни принуждава на два пъти да четем от екрана полицейските рапорти на инспектора и с това отива по-далеч и от експериментите на Годар с писаното слово.
„Обикновени хора“ на Владимир Перишич е необикновен филм за голямото чакане. Той получи и голямата награда „Сърцето на Сараево“, както и приза на ФИПРЕССИ. Сръбският режисьор се фокусира върху новака-войник Джони. Денят за него изглежда безкраен – от ставането и оправянето на леглата в казармата, през необичайно дългото пътуване с автобус, до мъчителното дремане в напечена запустяла ферма. Войниците флегматично чакат, пушат, мият си ръцете и вратовете под палещото слънце, заспиват на пост. Скуката е непоносима, атмосферата – душна, а въпросите на Джони за мисията остават без отговор. Така че, когато след цяла вечност пристига камион, натоварен с хора (наречени във филма „врагове“), сред войниците настъпва известно оживление. Чувства се облекчение, че най-после нещо става. И почти няма значение, че това ще се окаже екзекуция. Владимир Перишич показва масовото убийство по същия дистанциран начин, както преди това е показал скуката. Няма викове, преекспонирана кръв, почти липсват емоции – просто има да се свърши работа. Дългото чакане само по себе си като че ли има властта да превърне наивното момче Джони в масов военен убиец. Ненормалното му, лишено от всякаква емоция поведение, става знак за моралната зараза на войната. И това е твърде нова гледна точка в сръбското кино, различна от свръх емоционалните интерпретации на балканските конфликти.
Чакането като увеличително стъкло, през което да видим характерите в детайл, е в основата и на други два румънски филма – „Първо на първо, Фелиция“ на Ражван Радулеску и Мелиса де Мааф и „Най-щастливото момиче на земята“ на Раду Жуде. Частично именно очакването и липсата на перспектива, макар и не в чак толкова забавено темпо, превръщат един от младите герои на „Източни пиеси“ на Камен Калев в скинхед. Колебанията и неувереността в бъдещето са причината за бавните несигурни действия на героите и в два от турските филми – „Мъже на моста“ на Асли Йозге и „Мляко“ на Семих Капланоглу, макар че и двете творби са малко по-символични, отколкото останалите балкански филми.
Фестивалът в Сараево показа, че в балканското кино този нов начин на изразяване е достигнал зрялост. Много от режисьорите се опитват да остържат наслоената тиня от филмовите стереотипи, от добре познатите жанрови структури, от натрапените символи и знаци, от предвидимите конвенции. Болките на съвременния човек вече не се описват в структурни или емоционални клишета, а разказите разчитат на истинността на реалното поведение. Това води до промени в стила, до дълги наблюдения, до епизоди в реално време, с една дума – до Голямото чакане.
Тази година фестивалът представи 253 филма от 53 страни. Мики Рурк, Джилиан Андерсън, Дарен Ароновски, Лукас Муудисон и много други се разходиха по червения килим и събраха овациите на публиката. Като че ли именно публиката всяка година прави от фестивала най-голямото културно събитие в столицата на Босна и Херцеговина. Деветте киносалона бяха препълнени дори и на дневните прожекции в делничен ден, а общата статистика показва, че са били закупени повече от 100 000 билета.
В дванадесетте програми на фестивала бяха показани филми от всички точки на планетата – от Европа и САЩ до Латинска Америка, Китай и Япония, но все пак основният фокус по традиция беше насочен към балканското кино.
Българското кино на фестивала в Сараево се представи повече от достойно. Любопитно е, че тази година всички журита концентрираха наградите си само върху три игрални филма и един от тях беше „Източни пиеси“ на Камен Калев. След успешното си показване в Кан, филмът получи наградата на CICAE, Международната федерация на арт кината, която включва подкрепа за разпространение в системата на повече от 3000 салона, ориентирани към авторското кино. Второто отличие за България беше завоювано на пазара за филмови проекти CineLink, където авторите на „Дзифт“ Явор Гърдев и Владислав Тодоров получиха наградата ‛Restart“ за новия си проект „Цинкограф“. Много успешно се представиха и другите български филми. Анимацията „Три сестри и Андрей“ на режисьорите Борис Десподов и Андрей Паунов и късометражният „Омлет“ на Надежда Косева предизвикаха интерес сред професионалистите и получиха заслужени овации от публиката. Документалният „Голешово“ на Илиян Метев, след наградите си в Потсдам, Лайпциг, Киев и др., също бе посрещнат много топло. А в паралелната програма „Във фокус“ с успех се представи и филмът-омнибус „15“, реализиран от петнадесет режисьора. С една дума, оживлението в българското кино от последните няколко години вече прави впечатление и в чужбина. Талантът и артистичността на творци от нови поколения все по-категорично се налагат на международните форуми.
Фестивалната програма открои една особена тенденция във филмите на балканските страни. Тя вече е частично позната от „новата румънска вълна“, но никога досега не се е проявявала с такава интензивност. В много от филмите персонажите като че ли не правят нищо съществено – просто ходят или сгъват дрехите си в куфар, возят се в автобус, сърбат супа, мият си ръцете... Протагонистите чакат (а и публиката заедно с тях чака) нещо да се случи. Голямото балканско чакане! Филмовият език също изглежда странен: мудно темпо, кадри, които траят цяла вечност, безмълвни сцени в задни дворове или на фона на олющени фасади, усещане за дистанция. Но всичко това, доведено до крайност, изглежда като кинематографичен подход, който отива отвъд използването на простия кинематографичен език, на документалната стилистика или неореалистичните похвати.
Най-показателният пример за този подход е „Полиция, прилагателно“ на румънския режисьор Корнелиу Порумбою, който вече получи в Кан наградата „Особен поглед“ и приза на ФИПРЕССИ. Полицейският инспектор Кристи следи младо момче, което предлага хашиш на съучениците си. Той вътрешно се съпротивлява на идеята да го арестува, защото е ясно, че момчето не е дилър. Шефът му обаче не е на същото мнение и не се интересува твърде много от това, което Кристи нарича „съвест“. Но интригата не е и важна. Невъзможното филмово (без)действие, в което наблюдаваме като че ли в реално време как инспекторът ходи след момчето или прекарва дълги минути, скрит зад поредното дърво или колона, провокира целия ни опит на кинозрители. Порумбою нарушава конвенциите за строеж на филмовата сцена, където обикновено се пропускат всички дължини, които могат да отегчат публиката. Като нарушава правилата, режисьорът като че ли иска да върне девствеността на възприятието ни, за да видим във филмовата му лупа живота, личността, обществото такива, каквито са, а не каквито си ги представяме. Той не предлага и никакви компенсации за дългото безмълвно наблюдение (през първите 15 минути не се произнася и дума!). А финалът е друг тип провокация – Порумбою изследва значението на думите чрез техните речникови дефиниции, за да покаже, че всичко може да бъде демагогски преобърнато, дори когато става дума за такива понятия, като „съвест“, „закон“ или „морал“. Румънският режисьор не се доверява на думите, а само на истинното поведение на личностите. Авангардната провокативна форма на филма нарушава стереотипите. Порумбою дори ни принуждава на два пъти да четем от екрана полицейските рапорти на инспектора и с това отива по-далеч и от експериментите на Годар с писаното слово.
„Обикновени хора“ на Владимир Перишич е необикновен филм за голямото чакане. Той получи и голямата награда „Сърцето на Сараево“, както и приза на ФИПРЕССИ. Сръбският режисьор се фокусира върху новака-войник Джони. Денят за него изглежда безкраен – от ставането и оправянето на леглата в казармата, през необичайно дългото пътуване с автобус, до мъчителното дремане в напечена запустяла ферма. Войниците флегматично чакат, пушат, мият си ръцете и вратовете под палещото слънце, заспиват на пост. Скуката е непоносима, атмосферата – душна, а въпросите на Джони за мисията остават без отговор. Така че, когато след цяла вечност пристига камион, натоварен с хора (наречени във филма „врагове“), сред войниците настъпва известно оживление. Чувства се облекчение, че най-после нещо става. И почти няма значение, че това ще се окаже екзекуция. Владимир Перишич показва масовото убийство по същия дистанциран начин, както преди това е показал скуката. Няма викове, преекспонирана кръв, почти липсват емоции – просто има да се свърши работа. Дългото чакане само по себе си като че ли има властта да превърне наивното момче Джони в масов военен убиец. Ненормалното му, лишено от всякаква емоция поведение, става знак за моралната зараза на войната. И това е твърде нова гледна точка в сръбското кино, различна от свръх емоционалните интерпретации на балканските конфликти.
Чакането като увеличително стъкло, през което да видим характерите в детайл, е в основата и на други два румънски филма – „Първо на първо, Фелиция“ на Ражван Радулеску и Мелиса де Мааф и „Най-щастливото момиче на земята“ на Раду Жуде. Частично именно очакването и липсата на перспектива, макар и не в чак толкова забавено темпо, превръщат един от младите герои на „Източни пиеси“ на Камен Калев в скинхед. Колебанията и неувереността в бъдещето са причината за бавните несигурни действия на героите и в два от турските филми – „Мъже на моста“ на Асли Йозге и „Мляко“ на Семих Капланоглу, макар че и двете творби са малко по-символични, отколкото останалите балкански филми.
Фестивалът в Сараево показа, че в балканското кино този нов начин на изразяване е достигнал зрялост. Много от режисьорите се опитват да остържат наслоената тиня от филмовите стереотипи, от добре познатите жанрови структури, от натрапените символи и знаци, от предвидимите конвенции. Болките на съвременния човек вече не се описват в структурни или емоционални клишета, а разказите разчитат на истинността на реалното поведение. Това води до промени в стила, до дълги наблюдения, до епизоди в реално време, с една дума – до Голямото чакане.
Коментари от читатели
Добавяне на коментар
