Български  |  English

Носталгичният път към надеждата

Концерт на Сезария Евора

Глас - едновременно горчив и сладостен, далечен, но и интимно откровен. Глас, който не гали и ласкае, а разказва за изживяното, изпълнен с меланхолия и някаква тръпчива тютюнева носталгия, която увлича и трогва. Глас за далечините на копнежа, дълбок, напоен с тъга, нощна самота, дрезгав заради болката, но и воден от трепета на една необяснима надежда. За втори път след 2005 г. Евора има концерт в НДК, зала 1, организиран от Жокер медия; и отново залата е препълнена.

Съдбата и музиката на 68-годишната певица са уникални за нашето време, отдадено на образите, опаковките и полиетиленовата привидност. Тази жена, родена в малката африканска островна държава Кабо Верде, е световна суперзвезда, без да е млада и силиконово съвършена, без дори да има особено сценично излъчване. Там е статична, едва се полюлява в ритъма; облечена в прилично костюмче - синьо-зелено, с яка и панделка, също като това на баба ви, изглежда уморена, дори изхабена от дългите годни - типична старица и не съвсем. Докато пее, сякаш е щастлива. И това се усеща, но няма жестове, пози, мимика – всичко е обрано, а лицето е почти каменно. Своенравна е не защото пее боса и обувките й са неудобни, а защото настоява с цялото си същество чрез музиката да подържа близостта до истината. Отраснала е на място – градчето Миндело на о. Сан Висенте, където хората ходят боси. И заради бедността, и защото това е Африка – първичната топла и плодородна земя, тъжния тропик на пределите на вълшебствата и жестокостта. Там пее от малка в съпровод на Луис Мораис, за нея пише и популярният композитор на морна Грегорио Гонзалвес, но известността я застига едва когато наближава 50. До 1988 г., когато на нея се натъква френският продуцент Жозе да Силва и й предлага записи в Париж, никой не е чувал за нея вън от десетте острова на Зелени нос. Така се ражда албумът „La Diva Aux Pieds Nus” - Босоногата дива. Появата пък на "Miss Perfumado" през 1992 я превръща в изпълнител от световна величина в жанра world music. И така до милионните копия на албумите й, непрестанните номинации – цели пет, и заслужената статуетката „Грами” за етно албум на 2003.

Този път е тук, за да представи последния си, десети албум, от края на 2006 - „Rogamar”, с бенд от осем човека. Разбира се, с Фернандо Андраде – Нандо, забележителен на пианото, с един не по-малко магнетичен и артистичен цигулар, виртуозен саксофонист, който редува ту теноров, ту сопранов инструмент, с китарист и изпълнител на cvaquinhoмалка четириструнна китара, и с двама перкусионисти – единият на обичайна дръм секция, а другият - на група от екзотични ударни. До пианото на сцената има малка кръгла масичка, където тя почива с чаша бяло вино и с пура, която пуши с наслада по време на интермедиите.

Евора пее и говори с гласа си за същностните неща, за най-важното - любовта, копнежа, жестокостта, робството, надеждата, а не за привидностите. В гласа й се долавя нещо от мъдростта на старицата, преживяла безброй разочарования, както и нещо от никога непорасналото дете, нещо диво, игриво, изначално и дълбоко човешко. Долавя се и тъгата като съдба на човека, а също и непрестанният копнеж, който е по-скоро несподелено въжделение, съхранило една вече безвъзвратно загубена свобода. Сякаш в това се корени и тайната на стила й. Въпреки че музиката й може да бъде дефинирана като world, като екзотичен и дори сувенирен жанр – morna, тя всъщност е непосредствен разказ за истината на човека, който трябва да се справи със сполетялото го битие и да живее естествено и искрено въпреки изпитанията.

Морна е местен музикален стил, съчетал в себе си какви ли не влияния. Възникнал е някъде през XVIII в. като своеобразно кръстосване на африкански ритми и перкусии с фадо, с бразилската мондина и британски моряшки песни.

Морна е жанр на тъгата, океански блус, защото "изразява тегобата на живота", както недвусмислено казва самата Сезария. Песните й обаче преплитат стиловете. Типичната монотонност и бавност се разнообразява с витални оттенъци на стила коладейра – бързи островни напеви и мелодии, не рядко от неочаквани съчетания с португалски, кубински, испански и бразилски елементи.

Евора, която пее ту на португалски, ту на местния креолски, има особено отношение към тестовете за своите песни и техните теми – това са едни от най-интересните южни поети Луиш Мораиш, Еуженио Тавареш, Б. Леза , Теофило Чантре, Ти Гой, Педру Родригиш, Мануил де Новаш и Амандиу Кабрал, където тъга, неволи, любов, скръб, радост и веселие пронизват този свят на бедност, ежедневни усилия и подчинение. Както се казва в един стих: "И Бог никога не спи, той пише в права линия, дори и несправедливости". Едноименната песен „Saudade”, която Евора пее с плътен провлачен и почти безнадежден глас, обобщава емоционалната атмосфера, защото saudade е централно понятие в музиката и културата на Кабо Верде – това е понятие за мъката и копнежа в едно, за очакването на отпътувалия през далечни води любим и упоритата вяра, че рано или късно ще се завърне, за дома и надеждата.

В концерта се редуват бързи и бавни мелодии, пеене и музикални сола, виртуозни моменти и вглъбени вокални откровения. Обичайно, напълно в традиционна форма, песните започват с въведение от солиращ инструмент, което се разгръща в песен; структурата е циклична, като почти във всяка песен в средата има разгърната инструментална вариация, която дава не малка възможност за свобода на импровизацията. Всъщност, характерът на стила се удържа от спецификата на ритъма – синкоп – своеобразен акцент в края на такта, който се удължава до следващия такт. Мелодията се гради вътре в отношението между първия ритъм и акцента. Всички песни сякаш са пронизани от това особено чувство на носталгия, очакване и надежда - „Luisa”, „Petit Pais ”, „Miss perfumado”. Макар и уморена, но трогната от възторга на публиката, Евора изпълни на бис знаменитата „Besame mucho”.

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”