Думи срещу думи ( литература), брой 35 (2562), 15 октомври 2009" /> Култура :: Наблюдатели :: Елена и женската самота
Български  |  English

Елена и женската самота

 

Елена Феранте. Дни на самота. Превод от италиански Дария Карапеткова. ИК Колибри, С., 2009

 

Една от най-добрите италиански писателки през последните години, авторка на два психологически романа с голям успех, и двата филмирани, родена в Неапол... С това горе-долу се изчерпва всичко сигурно, което знаем за Елена Феранте. Автор или авторка; кое е истинското й име; как изглежда; красива или невзрачна? Всичко това са въпроси, които остават без отговор. Феранте не позволява промоции на нейните книги, не се появява публично, много рядко се съгласява на интервю, при това задочно, общува с читателите си само по Интернет. Тази мистериозна анонимност може да представлява маска, провокация към публичното внимание в една епоха, когато всичко се продава и купува на сцена, под прожекторите на колективния поглед. При всеки случай, с отмерено пестеливи жестове, „Елена Феранте” демонстрира чувствителност и романтична дистанцираност от жаждата за сензация, достойни за ранните години на европейския модернизъм. На своя издател, дръзнал да й предложи обичайното представяне на романа Измъчена любов, тя изпраща кратко, но ефектно писмо, в което отказва всякакви прояви, включващи нейната „собствена публична употреба”. Според Феранте „книгите, веднъж написани, нямат повече нужда от автор”, а „истинските чудеса в живота са тези, на които никой не може да припише нечие авторство”. Постмодерна игра или ретро-утопичен модернизъм – може би ще разберем постепенно с времето... Що се отнася конкретно до двата нейни романа, наричат ги „трилъри на душата”, а писането на Елена Феранте сравняват ту с изкуството на Вирджиния Улф заради детайлизираните описания на женския душевен пейзаж, ту с книгите на Симон дьо Бовоар заради откровения, ясен стил.

Дни на самота е роман за изоставянето: в него не просто една жена е изоставена от своя съпруг, но самата женска природа изоставя себе си: една по една, като люспи на лук, се обелват ролите и качествата, които патриархалният свят е приписал на „женската същност”. Майчинството, грижата за дома, потребността да се грижиш изобщо за нещо и някого, любовта към мъжа, любовта към себе си... Все по-назад към онази граница, на която се разпада самата идея за личност и лудостта превзема социалната съграденост на индивида. На тази граница на човешкото стои един последен страж – смъртта. Едва когато се сблъсква с нея, героинята Олга ще поеме пътя назад: към себе си или към това, което избираме да преживяваме като „себе си”. Книгата може да бъде наречена „женска”, доколкото от първата до последната страница разказва за вътрешния опит на една съвременна италианска жена. По-интересно е дали може да бъде определена като феминистична. (Тук трябва да кажем, че феминизмът в страни като Италия, Испания, Португалия е слабо развит; неслучайно английският журналист Тобиас Джоунс нарече Италия „страната, която феминизмът забрави”.) Във всеки случай, става въпрос за бедите, които произтичат от патриархалното възпитание на жените в днешния свят. Научена да живее за дома и семейството, всяка съпруга е една потенциална poverella, бедно създание, което единствено по случайност би могло да избегне мъничкия апокалипсис на своето изоставяне. Макар и преведен като Дни на самота, романът всъщност се казва Дни на изоставяне, или на изоставеност. Макар че на български фразата не звучи добре, тя по-точно успява да изрази идеята, че „изоставена” е преди всичко душата на жената в нашия свят. И затова финалът на романа прозвучава доста двусмислено. Изоставената poverella намира нов мъж, който може да бъде поредният център на нейния (може би само временно) възвърнат живот. Трудно е да се прецени какво точно (и дали съзнателно) е постигнал текстът: едно банално сюжетно решение, което отразява идеята за баналността на женската/човешката психика, или липса на съзнание за необходимостта от промяна на женската ситуация, или пък неверие в перспективата на подобна промяна... Във всеки случай, романът е много четивен, въпреки своята стриктно психологическа фабула – не на последно място заради чистия, елегантен превод на младата преводачка Дария Карапеткова.

още от автора


  
ПОРТАЛ ЗА КУЛТУРА, ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО Списание “Християнство и култура” Книжарница “Анджело Ронкали” Фондация “Комунитас”